Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (13)

XIII.
Дългият път на изобретенията

Полковник Немирох разпита професор Войчеховски „неофициално“. Без да пише протокол, макар и в присъствието на поручик Межейевски. Немирох веднага предупреди професора, че ще се наложи да го извика за съставяне на официален протокол, а сега го е поканил само да си поприказват относно някои подробности от онази трагична събота.

— И досега не мога да разбера кой може да е желаел смъртта на това момче! — Лехнович беше на четиридесет и осем, но, изглежда, за Войчеховски си оставаше все същият младеж, който неотдавна е започнал да следва. Това „неотдавна“ се измерваше с четвърт век.

— Именно — съгласи се Немирох. — Все още търсим мотивите за престъплението. Трябва да е съществувала някаква много важна причина, която е накарала убиеца да посегне към отровата. Апропо, вие лично за какво използувате цианкалия?

Професорът се разсмя:

— Битовата химия е моето хоби. Забавлявам се да произвеждам идеална боя за обувки. Дори ви донесох по една „кутийка“. — С тези думи Войчеховски подаде на офицерите две порцеланови бурканчета, в каквито обикновено се продават козметичните кремове. — Чудесно предпазва от влагата и солта, обилно изсипвана по тротоарите и улиците на Варшава.

— А придава ли и блясък?

— Не съм смятал това за важно — учуди се професорът. — Блясък може да се постигне лесно, като се добави пчелен восък.

— В тази боя има ли цианкалий?

— Пази боже! — възрази Войчеховски. — Аз използувам цианкалия, при това в нищожни количества, в течния препарат за чистене на велурени и кожени палта. Произвеждам също прахове за пране, без никакви отрови. Лаская се, че моите са по-добри от продаваните в магазините, тъй като не предизвикват алергични реакции и не дразнят ръцете.

— А цената?

— Без да се смята моето време, тя е няколко пъти по-висока от тази на най-скъпите. Но въпросът не е в цената, а в удоволствието ми да ги правя.

— Съпругата ви също ли се забавлява с домашно производство на нещо?

— Еля няма време за това. Работа, дом, дете. Понякога се отбива в лабораторията, ала се занимава единствено с козметична химия. Прави си разни кремове и експериментира върху получаването на парфюми и одеколони. Не е постигнала кой знае какво, защото за производството на добър парфюм са необходими специални органични стабилизатори, които са недостъпни за нас, простосмъртните частни производители. Но тя успя да създаде интересна ароматна композиция, която използува и която аз й позволих да нарече „Еля“.

— Съпругата ви навярно има великолепно обоняние.

— Направо феноменално. Често се шегува, че произхожда по права линия от някое куче и е наследила от тези прадеди обонянието си.

— А зрението й?

— Пак смешна работа. Както знаете, кучетата имат слабо зрение. И Елжбета не може да се похвали с по-добро.

— Господин професор, спомняте ли си как протекоха събитията онази събота?

— Естествено. Дълго няма да ги забравя.

— Учудвам се, че Лехнович е предизвикал караница в чужд дом. Пък и тогава не е участвувал в играта и не е бил заинтересуван от резултатите.

— Под привидното спокойствие на Стах се криеше необуздан холерик, който най-неочаквано вършеше постъпки, неразбираеми за околните.

— Казват, че бил много амбициозен.

— Изключително амбициозен. Винаги трябваше да бъде пръв. С някаква глупава шега, само за да привлече вниманието на хората, си създаваше смъртни врагове. Сигурно знаете за оня нашумял процес за оспорване на бащинство и за още по-неприятния инцидент с Потурицки, че и с мене по-късно, господин полковник?

— Аферата с Потурицки може да се обясни с тогавашния политически климат в някои младежки организации. Нали става дума за периода на погрешната Сталинова теория за изострянето на класовата борба. Тъй че нищо чудно младият човек да е вярвал безкритично в онова, в което са вярвали и другите.

— За Стах най-важното беше да е център на всеобщ интерес. По принцип политиката никога не го е интересувала. И когато отправи обвиненията си срещу мене, пак искаше да привлече вниманието на целия научен свят върху себе си. Успя наистина, но с фатален резултат за самия него. Този човек, който се стремеше към бляскава кариера, с необмислените си постъпки вредеше само на себе си. Химията беше за него единственият път към истинския успех.

— Бил е много способен, нали?

— Не съм имал и няма да имам друг такъв ученик. Малко е да се каже способен. Той притежаваше ума на голям учен. Напускането на политехниката много му навреди. В института на ПАН трябваше да започне от нула и в съвършено друга област. Но и там бързо се издигна.

— Да е правил някакво изобретение?

— Не. Прояви се обаче като великолепен теоретик. Някои негови концепции са направо сензационни. Опасявам се, че смъртта на техния създател ще сложи край на по-нататъшната им разработка. Просто няма кой да я извърши.

— Не искаше ли да се върне в политехниката?

— Господин полковник, навярно знаете, че Лехнович ми се извини публично и оттегли всички свои обвинения. Аз и без това вече нямах към момчето никакви претенции. Искрено признавам, в него виждах единствения човек, който в бъдеще може да продължи моите скромни изследвания. Но Стах отказа.

— Защо?

— Обясни ми, че и работата в ПАН много го интересувала. Обещали му били, че в най-скоро време ще стане професор. Завръщането в политехниката би отложило тази възможност с няколко години. Съгласих се донякъде с него.

— Господин професор, а вие да сте правили в последно време някакво изключително интересно откритие?

Ученият се усмихна.

— В съвременната химия нито един учен не правя откритие сам. Действително в моя институт работим върху нова пластмаса. Експериментите дават интересни резултати. Но е рано да говорим за категоричен успех.

— Чух, че новата пластмаса е по-твърда от стоманата и много устойчива на високи температури. Просто мечта за авиационната и космическата промишленост.

— Това не е толкова просто — обясни Войчеховски. — Пластмасата притежава известни достойнства, но има и недостатъци. Трябва да ги елиминираме, което изисква стотици и дори хиляди проби и експерименти. При нашите условия най-малко две години работа.

— Защо?

— Задачата на политехниката е да обучава химици, а не да произвежда пластмаси. Макар и пригодени към педагогическите цели, нашите лаборатории не са много подходящи за работа над нови изобретения. Налага се да импровизираме. Много апарати си произвеждаме сами по примитивни способи.

— Не се ли страхувате, че някоя чуждестранна фирма може да се снабди с проби от новия материал и да открадне изобретението? Нали не е трудно да се изследва химичният състав на една пластмаса? Сигурно дори нашият Кабинет по криминалистика би се справил.

Ученият пак се разсмя.

— Веднага се вижда, че сте специалисти в област, която стои твърде далече от органичната химия, господа. Изобщо не е нужно да се прави анализ на химичния състав на нашата пластмаса. Той е известен дори на начинаещите студенти. Просто водородно-кислородна верига. Тайната се крие не в химичния състав, а в начина на производство. В използуването на съответни катализатори и, разбира се, в количествените пропорции. Температурата на химичния процес, неговата продължителност — това са основните параметри. Нещата са сложни и според мене нито един от сътрудниците ми не би успял да доведе работата докрай, ако изведнъж останат без мене. Във всеки изследователски колектив има един човек, който обхваща работата като цяло и дава предложения за нови експерименти.

— Вие толкова хвалехте доцент Лехнович… Той сигурно би се справил…

— Може би единствено той. Но и той би трябвало да се запознае с някои неизвестни му данни. Без тях не би разбрал същността, защото отдавна напусна този клон на химията.

— Казват, че сте покрили плота на масата в домашната ви лаборатория с новата пластмаса. Истина ли е?

— И това ли успя да проучи милицията?

— Както виждате, господин професор. Стараем се.

— Когато се произвежда нова пластмаса, тя трябва да се изпробва при всякакви условия. Веществото, с което съм покрил масата в лабораторията си, трябва да бъде устойчиво на киселини, високи температури и други химикали. Аз наредих да покрият всички маси в лабораториите на политехниката с него. Не забравих и своята вярна масичка в лабораторията в сутерена на дома си.

— Разговаряхте ли с английския професор над темата, върху която работите сега?

— Веднъж разговорът стигна дотам, но само в общи линии. Той не прояви особен интерес. Измърмори нещо от учтивост. Лехнович го интересуваше много повече.

— Спомена ли, че се познават с него?

— Не. Каза ми само, че е чел публикациите на Лехнович. Дори се изненада, като чу от мене, че Стах от доста години не работи в политехниката и не се занимава с пластмаси.

— Още един въпрос, господин професор. Ако вие разполагате с лаборатория, с каквито разполагат например в Съветския съюз или в Съединените щати, колко дълго би продължила работата върху изобретението ви? Дали за година бихте приключили?

— В химията няма застой. Щом се направи някакво изобретение, продължава да се работи върху усъвършенствуването му. Пластмасите са познати от десетки години, че и по-отдавна. А учените откриват непрекъснато нови материали с всестранно приложение. Нашата пластмаса е едно звено от дългата верига на открития в тази област.

— А какво мислеше за вашата работа Лехнович? Знаел е за нея. Едва ли сте я държали в тайна от него.

— Както вече ви обясних, господин полковник, в общи линии няма кой знае каква тайна. Само някои производствени подробности. Когато разбра над какво работим, Стах първоначално се запали. Идва няколко пъти в лабораторията и ни помагаше в експериментите. Взе и проби от пластмасата, за да ги изследва в лабораториите на ПАН при такива експерименти, за каквито ние нямаме условия в политехниката. После ми каза, че резултатите били отрицателни. Това явно охлади ентусиазма му, понеже загуби интерес към нашата работа, макар аз да се опитвах да го привлека. Такъв способен сътрудник би бил само от полза.

— Толкова приятно си говорим с вас за химия, господин професор, че аз съвсем забравих за другите неприятни теми, които трябваше да обсъдим. Налага се да се върнем към тях. Как мислите, кой е убиецът на Лехнович? Познавате отблизо всички гости.

— С изключение на трима: госпожа Бовери, с която се запознах тогава, професор Лепато, когото наистина познавах от Англия, но не отблизо, и професор Бадович, когото също познавам слабо, тъй като той работи в Шльонск.

— Кой предложи да поканите доцента на бридж?

— Аз. Наистина и Бадович, и Лепато искаха да се срещнат с него, но идеята да организираме бридж на две маси беше моя. Еля беше против, като имаше пред вид лошите отношения между Лехнович и семейства Потурицки и Яшенчакови.

— Не се ли страхувахте, че може да се стигне до неприятни ситуации?

— Малко ме беше страх. Затова преди всичко си поговорих с Лехнович. Той обаче прие идеята и изрази надежда, че тази среща ще бъде първата крачка към сдобряване. Смяташе, че след толкова години онези господа би трябвало да са забравили неговата „глупост“. Точно така определи някогашното си поведение. В последно време той много се беше променил. През шестте месеца, изминали от възстановяването на „дипломатическите отношения“ помежду ни, просто не можех да го позная. Съвършено друг човек.

— След разговора с доцента вие навярно сте решили, че няма защо да се опасявате от неприятни произшествия?

— Разчитах не само на Лехнович. Свързах се също с Потурицки и Яшенчак. И двамата се отнесоха към предложението ми резервирано, особено докторът, но аз успях да ги убедя. Яшенчак помоли само да не казваме на Криша, защото тя, горкичката, от притеснение можела да се поболее или изобщо да не дойде. Адвокатът не постави условия, защото съпругата му никога не е имала конфликти с Лехнович. Аферата с Потурицки се беше случила, преди той да се запознае с нея.

— Точно така — потвърди полковникът. — Щом вие тримата не сте имали принципни възражения, не е имало пречки бриджът да се състои.

— Стах се държа безупречно. Когато трябваше да се здрависа с Потурицки и с дошлите малко след тях Яшенчакови, изчака тактично те първи да му подадат ръка. Изрази също надежда, че първата среща след толкова години няма да бъде последна. Заяви, че е готов да компенсира всички направени някога от него глупости. Потурицки прие думите му съвършено спокойно, Яшенчак измърмори нещо, затова пък Криша беше на седмото небе.

— Все още ли хранеше чувства към бившия си съпруг?

— Чувства е силно казано. Във всеки случай радваше се, че отношенията им ще се нормализират. Дотогава всички бяха правили невероятни комбинации, да не би, пази боже, скараните да се срещнат в дома им. Ние нямаме много приятели, но тези, с които поддържаме близки отношения, са ни наистина близки. Споровете между доцента, лекаря и адвоката усложняваха контактите ни.

— Лехнович се бил оплаквал от сърце, а?

— Това беше последният му номер. Той и на мене ми внушаваше, че не изглеждам добре и че сигурно със сърцето ми нещо не е в ред. От около месец преди фаталния бридж ми го повтаряше. Еля се беше подплашила и беше решила да ме замъкне да ми правят електрокардиограма.

— Какво показа тя?

— Изобщо не отидох. Имах намерение тези дни…

— Разбрахме, че на приема у вас се обсъждала възможността Лехнович да постъпи в клиниката на Яшенчак за обстойни изследвания.

— Да. Елжбета го предложи, като разчиташе, че така ще успее да заведе там и мене. Добави, че ако се наложи и двамата да се лекуваме, поне ще си правим компания. Стах винаги е бил истерик, тъй че този път истерията беше на тема здравето му. Ала щом една жена си втълпи нещо, няма начин да й го избиеш от ума. За да ми е мирна главата, бях готов да се оставя в ръцете на този шарлатанин Яшенчак, макар да съм убеден, че сърцето ми си е в ред.

— Пак се отдалечихме от темата, господин професор. Безспорен факт е, че Лехнович е бил убит. Кой е престъпникът според вас?

— Гарантирам за всички свои гости. Също и за Елжбета. Остава моята скромна особа. Понякога си мисля, че аз съм този, който е поставил фаталния цианкалий в чашата на ученика ми. Но поне да знаех защо!

— Двама от вашите приятели са имали сериозни мотиви да убият Лехнович.

— Глупости! Познавам добре Потурицки. Типичен потомък на някогашните полско-украински магнати. Би участвувал в разправиите на тогавашните сеймове, а сега си чеше крастата в съдебната зала. Би извикал Лехнович на дуел, ако можеше да го направи. Но епохата на кодекса на Божевич отдавна мина и няма да се върне. Сегашният Потурицки не е и онзи млад човек, който бе изхвърлен от младежката организация поради неподходящ класов произход. Днес той е известен адвокат, изкарва добри пари, при него трябва да чакаш на опашка, за да се заеме с делото ти. Обича пътуванията и туризма. Обича да си сменя колата често. Отскоро пак има нова кола. Ежегодно прекарва почивката си в някоя южна страна — Гърция, Турция, Испания. Неговите богати прадеди, притежаващи не знам колко имения в черноземна Украйна, не са можели да си позволят подобни удоволствия. И този човек да рискува да загуби всичко това заради миража на отмъщението за история отпреди четвърт век?

— А доктор Яшенчак?

— Аз познавам Витолд по-добре, учехме в едно училище. По принцип той би трябвало да е благодарен на Лехнович. Благодарение на него има красива съпруга и мечтаните деца. Че някога хайлайфчето на Варшава му се е присмивало? Какво от това? Колко души помнят днес онези събития? А всички познават прочутия кардиолог доктор Яшенчак и очарователната му съпруга.

— Но лекарят винаги е наричал Лехнович „негодник“ и „подлец“. Бил е и много ревнив. А Лехнович пък твърдял, че във всеки момент госпожа Кристина може да се върне при него.

— Знам за това прословуто „подсвирване“. Веднъж Стах изтърсил нещо след няколко водки, а услужливите люде, каквито никога не липсват, го разпространиха в разширена версия. Лехнович държеше да блести и да бъде душата на всяка компания. Тогава някой споменал името на известния кардиолог и Стах веднага се изперчил с това „подсвирване“.

— С една дума, имаме труп и деветима невинни — отбеляза иронично Немирох.

— Това е най-странното и най-страшното в цялата история. Този факт и аз не го разбирам — разпери безпомощно ръце професорът.

— На приема всичко е протичало според вашия план и изведнъж е избухнал скандал, провокиран от Лехнович. Как си обяснявате станалото? Нали въпросният бридж е имал за цел да настрои благосклонно към доцента останалите ваши приятели и той прекрасно го е знаел.

— Стах пи доста. Нямам навика да броя чашите на гостите си, обаче и преди вечеря, и на вечерята добре си пийна. Другите или само близваха, или пиеха до половина, а Стах изпразваше чашите до дъно.

— Винаги ли се държеше така?

— Не. Беше по-скоро от непиещите. Понякога се оставяше да го замъкнат в кръчма, където изпиваше по няколко водки. Когато идваше на гости у нас, а преди не пропускаше случай, никога не си е позволявал подобно нещо. Смятам, че алкохолът му е подействувал така.

— Винаги ли ставаше заядлив и докачлив след алкохол?

— В това отношение не му беше нужен алкохол. В последно време обаче се беше научил да се владее.

— Може би е искал да провокира Потурицки?

— Не. Той провокираше всички. Дори госпожа Бовери реагира остро на намесата му. Ако аз не се бях намесил, не знам докъде щяха да стигнат. Но само след няколко мои думи положението се нормализира. Стах се отдръпна от масата. Колко жалко, че тогава не бях в тяхното каре. Никога не бих допуснал да се стигне до размяна на такива думи. Мисля, че и Стах би сдържал нервите си.

— Господин професор, за нас този скандал е без значение. И с него, и без него съдбата на Лехнович е била предопределена. Отровата вече е била в чашата му. Рано или късно е щял да я изпие. Може би не на екс, но при тази концентрация на цианкалий в алкохола нямаше да има кой знае каква разлика.

— Прав сте. Страшна история.

— Кой слиза в лабораторията за лед? Помните ли?

— Аз слизах, Еля май два пъти. Преди вечерята Стах донесе кубчета лед. После Криша. Като че ли госпожа Бовери с англичанина също. Ледът бързо се свършваше, понеже беше топло, а компанията пиеше здравата и се спасяваше с кока-кола и плодови сокове. Отгоре на барчето бяха бутилките с алкохол, а отдолу — кока-колата и соковете.

— Гостите познавали чашите си с алкохол по разноцветните подложки. А чашите с разхладителни напитки?

— Те също стояха на долния плот на барчето. Всеки, който си наливаше за първи път сок или кола, вземаше чашата със себе си и когато се връщаше към играта, я оставяше на малка масичка до играещите. После, ако пак ожаднееше, вземаше чашата си и си наливаше нова порция от разхладителните напитки. Затова нямаше нужда тези чаши да се означават. А алкохолът се пиеше при барчето и чашите оставаха там. Разбира се, който искаше, можеше да си вземе коняка и да си пийва, докато играе. Тогава при удобен случаи би оставил на барчето празната чаша. Често аз или Еля отменяхме гостите и им наливахме алкохол в опразнените чаши. Когато избухна скандалът, реших, че напрежението ще се разнесе най-лесно с помощта на алкохола. Лично подадох на всеки, седнал до игралната маса, неговата чаша, като питах за цвета на подложката.

— Помните ли всички цветове?

— На Потурицки зелен. Както винаги впрочем. На Яшенчак — червен. Госпожа Повери имаше бяла, а Лепато кафява подложка.

— А вашата подложка, господин професор?

— Розова, но тогава аз не пих.

— Защо?

— Бях пил доста на вечерята. Смятам, че домакинът е длъжен да бъде трезвен, още повече, че гостите май бяха попрехвърлили мярката. Въпросният скандал беше най-доброто потвърждение за това.

— Чухме, че у вас съществува обичай разотиващите се гости да пият „за изпроводяк“. Истина ли е?

— Обикновено завършваме вечерта така. Ако в нечия чаша има нещо, той я изпразва, преди да си тръгне, „за да не се хаби благородното питие“, както се казва. Който иска, може да си долее чашата. Но не е задължително да се пие. Никой никого не насилва, макар че на мене не ми се свиди алкохолът за гостите ми.

— А какви бяха цветовете на останалите подложки?

— На Лехнович син. Еля пиеше вино и оставяше чашата си направо на барчето. Криша Яшенчакова избра жълтия цвят. Бадович имаше лилава подложка, също като на Янка Потурицка, но тя пиеше ликьор.

— Имате великолепна памет, господин професор. Зададохме този въпрос на всички, с които разговаряхме, единствено вие обаче отговорихте точно и изчерпателно.

— Само благодарение на паметта съм постигнал нещо в живота си.

— Тази внезапна смърт не събуди ли някакви подозрения у вас?

— Не. Още повече, че два часа преди това Лехнович се оплакваше от сърце. Пък и сред нас имаше опитен кардиолог, който установи инфаркт.

Адам Немирох благодари на учения за разговора и го изпрати до изхода на управлението. Когато се върна, рече на своя подчинен:

— Ето, вече имаме и следващото кубче за нашата игра.

— Смятате ли, че тези показания внесоха нещо ново, другарю полковник? — изненада се от оптимизма на шефа си поручикът.

— Професор Войчеховски ни каза най-важното, докато слизахме към партера.

— Какво е то?

— Че разсилният в техния институт е запален филателист… Е, остана ни само Потурицки. — Полковникът изпадаше във все по-добро настроение.

— Последният, следователно убиецът, защото вие сметнахте за невинни всички други, нали?

— Очаквам този разпит да бъде много интересен — не отговори пряко на въпроса му полковникът — и да ни предостави последния фрагмент от нашата игра.