Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (12)

XII.
Сериозните аргументи на лекаря

— Господин полковник, питате ме как аз, специалистът по сърдечни болести, не съм съумял да отлича инфаркта от отравяне с цианкалий? Ще ви кажа, че всеки лекар е склонен да обясни внезапната смърт с инфаркт. Освен ако не е кръвоизлив в мозъка. Какво можех да мисля? След неочаквано скарване един съвсем здрав човек пада на земята като узряла круша. А знаех, че се оплаква от сърце. Когато изтичах до него, беше вече в безсъзнание. Ясно — инфаркт. Дори през ум не можеше да ми мине, че в кръга на тези сериозни и уважавани хора има убиец, който си е послужил с мигновено действуваща отрова. Имах основание да предполагам, че смъртта е естествена. Светкавичното развитие на болестта говореше за инфаркт.

— Хммм… — Полковник Адам Немирох не беше стопроцентово убеден от аргументите на лекаря. — А миризмата на бадеми?

— Аз изследвах сърцето, а не устата на починалия. Не отричам също, че уговарях лекаря от „Бърза помощ“ да вземе Лехнович в линейката. Много добре знам, че линейките не служат за превозване на мъртъвци. Исках лекарят да заяви, че доцентът е починал на път за болницата. Ръководеха ме съображения, свързани с Войчеховски. Исках да спестя на професора маса неприятности, посещенията на милицията и преди всичко печалната слава, която би могла сериозно да навреди на нашия изтъкнат учен.

— А може би просто искахте да укриете престъплението? — подхвърли полковникът.

— Глупости. Не уговарях лекаря да издаде смъртен акт, а само да вземе трупа. В болницата и без това щяха да направят аутопсия. Бях убеден, че тя ще потвърди моята диагноза и тогава скандалът щеше да се размине. Разбира се, те също щяха да установят отравяне с цианкалий и нещата щяха да тръгнат по същия ред, по който и сега.

— Познавате ли нашия лекар доктор Малиняк?

— Познавам го. Работили сме заедно.

— Говорихте ли с него?

— Да. Но той самият ми позвъни. И то след като в този кабинет ние всички бяхме третирани от висш офицер от милицията като банда злодеи.

Като си спомни мъмренето, което бе направил на бриджорите, Немирох се усмихна.

— Не сте банда злодеи, един от вас обаче е убиец. Или Лехнович толкова много е обичал цианкалия, че е трябвало така да се тъпче с него у Войчеховски?

— Аз със сигурност не съм убиец.

— А защо не? Имали сте сериозни причини да премахнете доцента от този свят.

— Познавам закона и знам, че вие сте тези, които трябва да докажат, че съм извършил престъплението. Какви доказателства имате?

— Понасъбраха се доста. Вашата омраза към Лехнович не е тайна за никого. Достатъчно е да споменем процеса за оспорване на бащинство. Както и по-сетнешното дело за побой или опит за побой на доцента. Осъдили са ви да заплатите пет хиляди злоти глоба. Не е имало обжалване. Осъденият предпочел да плати.

— Разбира се, че предпочитах да платя — опери се докторът, — вместо да давам на този негодник повод за поредното представление. Господин полковник, измъквате забравени историйки отпреди шестнадесет години.

— И все пак през тези шестнадесет години вие сте таили омраза към Лехнович. Никога не сте отивали у Войчеховски, ако сте знаели, че той ще бъде там. На по-големи приеми, например на именния ден на професора, сте го заобикаляли отдалече. Навярно и миналата събота нямаше да отидете на улица Президентска, ако знаехте, че и доцентът е поканен.

— Прав сте, не бих отишъл.

— Но като сте били принуден да го направите, сте решили, че е крайно време да разсечете този гордиев възел. Бурканчето с белия прах е било почти подръка.

— Още веднъж повтарям, че това са клевети. Кърваво отмъщение след шестнадесет години?

— Имали сте и по-пресни сметки за уреждане.

— Какви?

— Ревност.

— Към Лехнович? Той измъчи съпругата ми повече от мене. Тя го мразеше дори по-силно, отколкото аз.

— Значи смятате, че тя го е убила? — спокойно попита Немирох.

Яшенчак се разгневи не на шега:

— Хващате се за думата!

— Ни най-малко. Само направих логичен извод от вашето изявление.

— Тогава ви моля да чуете добре моето изявление, че нито аз, нито моята съпруга имаме нещо общо с това престъпление.

— Не обвинявам госпожа Кристина в убийство.

— И за това благодаря.

— Човек не убива обекта на своите чувства.

— Научили сте за неговите прословути думи, че е достатъчно само да подсвирне, и Кришка веднага ще се върне при него.

— И вие сте знаели за това негово изказване — намеси се поручикът.

— Не се ли опасявахте, че в тези думи има поне мъничко истина? — добави полковникът.

— Още веднъж повтарям, че той причини по-голямо зло на Кристина, отколкото на мене.

— Но госпожа Яшенчакова дойде на погребението на Лехнович. Тя беше единственият човек, който проля сълза, когато спускаха ковчега в гроба.

— Идиотка! — изруга докторът. — А вие шпионирате дори на гробищата!

— Такава ни е работата. Търсим убиеца навсякъде.

— Това, че една жена отива на погребението на бившия си съпруг, не е нито странно, нито ненормално. Че си е бършела очите, нейна си работа. Жените лесно се трогват. Кристина се беше омъжила за Лехнович по голяма любов и сигурно го е обичала, докато той не смаза това чувство. Като си е спомнила младостта и тогавашната своя наивност, би могла и да пророни сълза. Освен това, както всеки друг, и тя съчувствуваше на жертвата на едно престъпление.

— От досегашния ни разговор не сме усетили вие, господин докторе, да изпитвате подобни чувства.

— А вие, господин полковник, сте решили да ме ядосате. Но няма да успеете. Няма да успеете и да ме накарате да призная, че аз съм извършил престъплението, понеже не съм.

— Колко пъти слизахте за лед в лабораторията? И кога: преди или след вечерята?

— Не съм слизал за лед.

— А за какво?

— Изобщо не съм слизал долу.

— Този ден изобщо ли не сте били в лабораторията на Войчеховски? Предупреждавам ви, че сте длъжен да говорите истината.

— Бях в лабораторията — не говореше, а ръмжеше лекарят — заедно с другите гости на Зигмунт. Към железния репертоар на професора принадлежи запознаването на гостите с цялото жилище и преди всичко с лабораторията. А на сбогуване всеки получава кутийка с боя за обувки, произведена от Войчеховски. Събрал съм вкъщи повече от десет кутийки с тази гадост.

— Твърдят, че е чудесна боя. Предпазвала обувките от влагата и солта.

— Може и да предпазва, но не им придава блясък. — Половинките на Яшенчак светеха като огледало. — Аз не я използувам.

— Повече не сте ли слизали в сутерена?

— Не съм слизал, не съм слизал, не съм слизал, не съм…

— А кой и кога слиза?

— Всеки би могъл да слезе от хола. Стълбите за надолу се намират между вратите на банята и тоалетната. Видях, че със съда за лед най-напред слезе Войчеховски, а след него Лехнович. Това беше преди вечерята, след вечерята Елжбета донесе лед няколко пъти.

— А помните ли дали Лехнович се е отбивал в кухнята при жена ви, докато тя е била там?

— Не съм видял.

— Нали се е наложило да го чакате, докато се раздадат картите?

— Аз не играех в едно каре с доцента и нямам навиха да следя кой говори с жена ми, когато сме на гости.

— Но няма да отречете, че това е твърде странно. Особено като се вземат предвид вашите декларации, че госпожа Яшенчакова така е мразела своя бивш съпруг.

— И така да е, не би могла да му забрани да влиза в кухнята. Ако искате да знаете какво са си говорили, господине, попитайте нея самата.

— Ако ни интересува, няма да пропуснем да го направим.

— Моля. Нямам нищо против.

— Не си довършихме разговора за доктор Малиняк. Защо ви се обади той?

— Като знаеше, че съм присъствувал при смъртта на Лехнович, Малиняк беше сметнал за необходимо да ме уведоми за причината за тази смърт. Тя вече ми беше известна от вас, господин полковник. Тъй че не бях изненадан от вестта, която ми предаде колегата.

— Говорихте ли и за това, че Лехнович е имал слабо сърце и наистина е бил застрашен от инфаркт?

— На приема у Войчеховски Лехнович няколко пъти спомена, че се чувствува зле. Май Елжбета му предложи да дойде в моята клиника за изследвания. Нали не можех пред хората да кажа: „Да не си посмял, мръсник такъв!“ Съгласих се и добавих любезно, че може да дойде винаги, когато разполага със свободно време.

— Бихте ли го приели в клиниката?

— Лекарят няма право да откаже помощ никому, независимо от чувствата си.

— Споменахте ли на Малиняк за тази предполагаема болест на доцента?

— Казах му, че няколко часа преди смъртта си Лехнович се е оплаквал от сърце. Не виждах и не виждам защо трябваше да пазя това в тайна.

— Приятелят е рекъл да помогне на кардиолога и е споменал в протокола с няколко изречения, че Лехнович е бил в прединфарктно състояние.

— Не съм го молил за това. Ако доктор Малиняк е написал така, значи е имал основание след аутопсията. Има ли значение за следствието?

— Никакво. За някои лекари може би — голямо. Във всеки случай отлично свидетелствува за професионалната солидарност.

Яшенчак стисна устни и не каза нищо.

— Ако обичате, разкажете как е протекъл спорът с Лехнович при шлема.

Лекарят разказа подробно как е избухнало и как е протекло скарването. Дори помнеше какви карти е държал тогава и какви карти е свалил на масата професор Лепато. Разказът му съвпадаше напълно с предишните показания на бриджорите от карето и на Елжбета Войчеховска.

— Седели сте така, че сте виждали госпожа Войчеховска, подаваща коняка на Лехнович. Нещо по-особено направи ли ви впечатление? — попита Немирох.

Яшенчак мисли дълго. После каза:

— Елжбета държеше две чаши. Едната с вино, другата с коняк. Коняка подаде на доцента, а виното беше за нея. Говореше тихо и не чух думите й. Навярно добре го е наругала, защото той й целуна ръка. Предположих, че се извиняваше за държането си. И още нещо: доцентът изпи чашата си на екс.

— А вие?

— Май и аз, бях ядосан. За първи път през живота си обявявах голям шлем и — този скандал! Страх ме беше също, че Потурицки, който лесно се пали, ще откаже да продължи играта.

— Интересува ме конякът на Лехнович. Забелязахте ли, че чашата му е била пълна догоре, въпреки че не е прието?

— Да, бях забравил за това. Но не бих казал догоре, по-скоро три четвърти. Отбелязах със задоволство, че и Лехнович беше ядосан. Ръката му трепереше. Държеше чашата малко накриво, няколко капки от коняка се разляха на килима. Той май ги разтри с обувката си… Веднага след това изпи коняка и падна. Скочих на помощ. Но щом се наведох над него, разбрах, че е късно за каквато и да било помощ.

— Случват ли се инфаркти със светкавично протичане?

— Да. Ако настъпи голямо запушване на сърцето, то веднага спира, което причинява незабавна смърт.

— Подложката за вашата чаша с какъв цвят беше?

— Червена.

— А на другите гости?

— Не обърнах внимание.

— Когато професор Войчеховски се е намесил, за да не се разрасне скандалът, той е започнал да ви подава чашите. Попита ли кому коя чаша да даде?

— Попита. Аз казах, че моят цвят е червен. Потурицки винаги избира зеления, защото е цветът на адвокатите. Актрисата и англичанинът като че ли имаха кафява и бяла подложка, но не съм сигурен. А за гостите от другото каре изобщо нямам представа. Струва ми се, че дамите изобщо не използуваха подложки, понеже пиеха ликьор. Чашите им имаха друга форма.

— Забелязахте ли в поведението на някой от гостите на професор Войчеховски нещо, излизащо от нормата?

— Оня англичанин, да речем, английски поляк, беше чужд човек сред нас. Положително той е убиецът.

— Самоубийството е напълно изключено. Един от гостите на Войчеховски или самият той е убиецът.

— Сигурен съм, те не е Войчеховски. Той е човек с ангелско сърце. Муха не би убил. Доказателство е, ако щете, дори това, че след всички свинщини, които Лехнович му направи, той му прости и пак започна да го кани в дома си. Веднъж, когато бяхме насаме със Зигмунт, го упрекнах, защото ни поставя в неудобното положение да се срещаме с този господин. Обясни ми, че трябва да се сдобрим с Лехнович, понеже той много се бил променил. Като че ли можеш да промениш вълка, като го затвориш в кошара.

— Но да се върнем към Хенрик Лепато. Какво можете да кажете за него?

— Държеше се като детектив. В лабораторията се озърташе, гледаше всичко да пипне. Не остави без внимание дори плота на масата. Провери го с нож и си угаси цигарата на него. Стоя пред шкафчето с отровите най-малко три минути, проучваше съдържанието му. Повдигаше се дори на пръсти, за да прочете надписите по бурканчетата и бутилчиците. Изобщо не знаех и до днес нямаше да зная, че Зигмунт има в дома си цианкалий, ако Лепато не беше подхвърлил, че „господин професорът има тук богат запас от отрови, дори и цианкалий“. А после, когато жените подреждаха масата, а гостите бяха в по-голямата стая, англичанинът остана в библиотеката и мога да се закълна, че надничаше в чекмеджетата на бюрото. Също и когато разглеждахме горния етаж на къщата, в стаята на професора Лепато отиде до бюрото и прояви огромен интерес към книжата отгоре. Вие обаче — добави злобно Яшенчак — позволихте на този господин да замине на Запад. За вас убиецът е доктор Яшенчак и водите разследването само в тази насока.

— Каква причина би имал англичанинът да убие доцента? И да е ровел из бележките на Войчеховски, това не означава, че е убил доцента. Фактът, че е обърнал внимание на всички върху отровите в шкафчето, говори по-скоро в негова полза. Убиецът би запазил информацията за себе си.

— Учудвам се — добави лекарят, — че убиецът не е прибрал целия цианкалий от лабораторията. Разбира се, след като се е снабдил със съответната доза, необходима му да извърши престъплението. Достатъчно е било да изсипе белия прах в мивката и да пусне чешмата. После да измие добре бурканчето, да махне етикета и да го остави при другите празни бурканчета под масата.

— Това би му отнело известно време — отговори полковникът. — Ами ако някой влезеше в лабораторията? Според мене убиецът умишлено е оставил цианкалия на мястото му. Та ние да се убедим, че отровата е била достъпна за всички гости на професора.

— Всеки от гостите на Зигмунт би могъл да се снабди с отрова и без да взема от лабораторията.

— Така е. С изключение обаче на англичанина, Бадович и госпожа Бовери никой не е знаел, че доцентът ще присъствува.

— Незнаещите са семейство Потурицки и аз с жена ми ли? Вие пак хитро се насочвате към любимата си хипотеза, че убиецът съм аз, господин полковник.

— Във всеки случай — един от най-подозрителните. Имате сериозни мотиви за престъплението.

— Трябваше да ме предупредите да си взема кърпа, четка за зъби и резервен комплект бельо.

— О, за това винаги ще имаме време. Днес ще си отидете от тази сграда. Липсват ми няколко дреболийки, за да приключа разследването. С това завършваме нашия разговор.

Доктор Яшенчак стана и дори не се сбогува с двамата офицери. Излезе от стаята и силно затръшна вратата подир себе си.

— Здравата го притиснахте, другарю полковник — засмя се Роман Межейевски.

— С някои може с добро, с други трябва на нож.

— Само че докторът не каза много.

— Но разкри няколко интересни нещица. Например, че англичанинът се е ровил из ръкописите на професор Войчеховски и в лабораторията. Наистина интересно. Ако не го бях подплашил, Яшенчак сигурно нямаше да повдигне този въпрос. Понеже го третирах като главен заподозрян, той реши да обвини друг. Посочи господни Лепато, който, както сега разбираме, не ни е казал цялата истина.

— Мислите, че ни излъга за Лехнович ли, другарю полковник? Нали аз сам проверих документите в Историческото бюро.

— За Лехнович англичанинът каза достатъчно много. Едва ли е излъгал. Въпросът не е какво каза, а какво премълча съзнателно. Но да оставим това. Важното е, че сега знаем повече.

— Може би наистина не биваше да позволявате на Лепато да напуска Варшава?

— Няма значение. И без това той не е убиецът.

— Значи все пак е Яшенчак?

— Ако смятах Яшенчак за престъпник, нямаше да говоря с него по този начин… Исках само да го принудя да говори. Успях. Може би не в сто, но в осемдесет процента. Достатъчно е.

Поручикът пресметна:

— Досега сме разпитали седем души. Остават ни още двама: професор Войчеховски и адвокатът Потурицки.

— Само двама — поправи го полковникът.

— Онези, които разпитвахме досега, успяваха до голяма степен да докажат своята невинност. Затова можем да предполагаме, че убиецът е единият от двамата. Всички защитаваха професора, всички подчертаваха неговите добродетели. На бойното поле остава само адвокатът. Освен ако седмината не са ни подвели. Страхувам се, че тогава ще се наложи да започнем всичко отначало.

— Не е толкова зле. Всеки от досега разпитваните внесе в разследването по някой и друг съществен елемент. Вероятно и от останалите двама ще научим интересни факти. Имаме нещо като детска игра. На всяко кубче с поместен фрагмент от някаква разноцветна картинка, но трябва да разполагаш с всички кубчета, за да я подредиш цялата. Надявам се Войчеховски и Потурицки да ни донесат липсващите кубчета. И тогава ще видим портрета на убиеца.

— Никога не съм умеел да подреждам такива кубчета.

— Ще се научиш, Ромек, ще се научиш! — Полковник Немирох явно беше доволен от хода на разследването.