Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (1)

I.
Големият шлем

Играеха на две маси. Приятелските срещи на бридж у семейство Войчеховски бяха станали вече традиция. Професор Зигмунт Войчеховски, известен химик, не беше страстен бриджор, ала много обичаше да кани на гости тесен кръг приятели. Претекст за такива срещи ставаха именно зелената маса и двете колоди карти. Веднъж, най-много два пъти в месеца се канеха трима-четирима души. Обикновено в събота, в седемнадесет часа.

Най-напред се сервираше кафе с торта или с ябълков сладкиш — специалитет на домакинята, а към тях богата колекция коняци и ликьори, разположена върху близкото барче на колелца. Разговорът траеше около час. После карето сядаше на масата, докато Елжбета Войчеховска, която като домакиня си запазваше привилегията първа да бъде излизаща, разтребваше и извършваше последните приготовления за вечерята. Поднасяше я към осем часа. Домакинята винаги се стараеше да изненада приятно гостите с непознато за тях „ястийце“.

Играеха на съвсем малки суми. Преди време — на „вестниче“, по петдесет гроша точката. Когато цените на вестниците се повишиха, и залаганите суми у професор Войчеховски малко скочиха. Въпреки ниския „материален стимул“ бриджовите сражения неведнъж биваха ожесточени и дори се стигаше до размяна на остри думички. Бяха нещо обикновено при бриджа. Особено ако играеше адвокатът Леонард Потурицки, приятел на професора. Макар да бе добър играч, той никога не признаваше грешките си. Винаги ги търсеше у своя партньор. Не по-добър в това отношение беше и доктор Витолд Яшенчак. Дамите играеха значително по-спокойно и приемаха снизходително емоциите на партньорите и най-вече на собствените си съпрузи.

Всички прекрасно се познаваха. За всеки партньор се знаеше коя е силната и коя — слабата му страна. Когато Елжбета Войчеховска обявяваше без коз, всички знаеха, че има силна карта, понеже тя се чувствува най-сигурна при разиграване „на цвят“. А когато доктор Яшенчак обявяваше някакъв цвят и след подкрепата на партньора неочаквано преминаваше на без коз, пак всички знаеха, че се обажда със сек или най-много с две малки карти.

Но днешният бридж беше малко по-различен. От Англия във Варшава бе пристигнал известният тамошен физик доктор Хенрик Лепато — впрочем поляк по рождение. Ученият щеше да изнесе две лекции във Варшавската политехника и ректорът й бе помолил професор Войчеховски „да поеме грижата“ за физика в полската столица, тъй като двамата се бяха запознали на някакъв конгрес в Лондон. По същото време в Института по химия на пластмасите, ръководен от Войчеховски, пристигна неговият колега от Гливице професор Анджей Бадович.

При това положение семейство Войчеховски решиха да поканят двамата учени на съботния си бридж, като допълнят списъка на гостите до десет, за да се оформят две пълни карета. Освен адвоката Потурицки и съпругата му Янина, доктор Яшенчак и Криша Яшенчакова в днешния бридж участвуваше Мариола Бовери — млада, хубава филмова актриса, която все още чакаше своята голяма роля и според личния си паспорт носеше далеч по-прозаичното име Мария Сковронек, както и доцент Станислав Лехнович. Всички освен Лепато и Бадович знаеха, че Мариола Бовери е последната „годеница“ на доцента.

Играеха в две свързани с портал стаи. Едното помещение служеше за дневна, другото играеше ролята на библиотека. Стените и на двете бяха покрити с рафтове, запълнени с най-малко две хиляди книги на различни езици, повечето из областта на химията. Войчеховски живееха във Варшава на улица Президентска в собствена, удобно обзаведена къща. В сутерена се помещаваха гаражът и химическата лаборатория. На партера бяха споменатите преди малко две помещения и още кухня и баня. На първия етаж бяха стаите на госпожа Елжбета, професора и техния шестгодишен син Михал Себастиан. Защо Себастиан? Никой, включително и Войчеховски, не можеше да обясни това, той изобщо не беше поклонник на Бах.

Преди вечерята играта вървеше някак мудно. Често става така, когато играят хора, срещнали се за първи път в живота си и веднага седнали на игралната маса. След вкусната и доста обилно полята с алкохол вечеря обаче играта видимо се оживи. Професор Войчеховски дори два пъти назначи малък шлем, безуспешно наистина, но само защото и двата пъти разпределението бе изключително лошо. В дневната лекарят и англичанинът играеха с госпожа Бовери и адвоката. Елжбета Войчеховска беше излизаща. В библиотеката дамите се сражаваха срещу мъжете, тоест професор Войчеховски играеше със своя колега от Гливице, а Янечка Потурицка беше партньорка на съпругата на доктора Криша Яшенчакова. На тази маса в момента не играеше доцент Лехнович.

Бовери раздаде картите.

Двете страни бяха в зона. Госпожа Мариола пасува. След кратък размисъл англичанинът откри с една купа. Адвокатът Потурицки, за когото беше много изгодно противниците да играят в този цвят, побърза да пасува. Лекарят беше шикан в купите и затова незабавно се прехвърли на пики. Адвокатът лаконично: пас. Лекарят показа втория си цвят — четири кари. Наддаването продължиха само доктор Яшенчак и Лепато, защото госпожа Бовери и адвокатът Потурицки непрекъснато пасуваха. На четирите кари англичанинът отговори с пет трефи. Лекарят го върна на пики и тогава Лепато назначи малък шлем в този цвят. Челото на доктор Яшенчак направо се ороси с пот. Позамисли се и накрая обяви с гръмък и същевременно леко разтреперан глас:

— ГОЛЯМ ШЛЕМ НА ПИКИ.

— Контра! — реагира Мариола, която имаше тройна дама коз и рига каро след него.

Още три поредни паса и госпожа Бовери атакува с осмица трефа.

В двете помещения се възцари тишина. Дори играещите на другата маса в библиотеката прекъснаха играта. Разиграваше се голям шлем, което не се случва често, особено при подобни любителски срещи. Елжбета Войчеховска и доцент Лехнович, които не играеха, се озоваха зад гърба на лекаря. Като се мъчеше да запази спокойствие, господин Лепато свали картите си на масата.

Яшенчак размишляваше как да разиграе. Дали пък случайно госпожа Бовери не е излязла изпод рига? Знаеше, че играчите често блъфират по този начин. А нали от неговото решение зависеше дали ще извади големия шлем.

— Трябва да вземете с асото — подсказа Лехнович.

— Протестирам! — извика Потурицки. — Вие видяхте картите!

— И сам мога да играя — отбеляза лекарят, но взе осмицата трефа с асото от мора.

— Аз не играя! — демонстративно захвърли картите Потурицки.

— Господа, моля ви се! — направи опит да се намеси Елжбета Войчеховска.

— Не е коректно — забеляза англичанинът. — Кибикът е длъжен да мълчи и да не взема страна.

— Щях да сложа асото и без нечии глупави съвети — оправдаваше се Яшенчак.

— Вие самият сте глупав. Нали ви видях как посягахте към валето — разсмя се Лехнович. — Трябва да се играе настъпателно. Иначе няма победа. Мариола контрира, затова трябва да импасирате нейните пики.

— Чел ли си „Внезапната смърт на кибика“? — Мариола също бе вбесена от поведението на приятеля си.

— А след като направите импас — държеше се толкова предизвикателно доцентът, сякаш имаше за цел да предизвика голям скандал, — трябва да играете така, че адвокатът да попадне в скуиз и да чисти или каро, или купа. Тогава с цакане докторът ще си направи един от тия цветове.

— Това е вече прекалено — възпротиви се Яшенчак.

— Какво се чудите, докторе — гласът на Потурицки трепереше от едва сдържан гняв, — доносникът винаги ще си остане доносник.

— А скапаното адвокатче — скапано адвокатче — върна си Лехнович.

Адвокатът скочи, като избута шумно фотьойла. Стиснал юмруци, доцентът тръгна към него.

За щастие Елжбета Войчеховска мигновено се озова между двамата мъже.

— Какво правите, глупави петли! Я се овладейте! Как не ви е срам…

— Ами той като… — Потурицки не довърши изречението.

— Няма да позволя да ме обиждат — почервеня Лехнович.

— Длъжен съм да отбележа — добави англичанинът, — че господин доцентът се държа извънредно нетактично.

— Защо се бърка в чужда игра? — прибави и своя пиперец в гърнето Яшенчак. — Да не играя бридж от вчера!

Още миг и препирнята щеше да прерасне в нещо по-сериозно. Малко оставаше да се сбият. Професор Зигмунт Войчеховски разбра, че е наложително да помогне на съпругата си.

— Успокойте се, господа. Това да не е игра на живот и смърт? Ама наистина се държите като дванадесетгодишни хлапаци! Ясно беше като бял ден, че разиграването на големия шлем не е трудно и един изкусен играч като доктора не би могъл да провали тази възможност. А на тебе, Стах, наистина ти се чудя. Винаги си успявал да си овладяваш нервите…

— Стах — намеси се госпожа Бовери — не се чувствува добре в последно време. Колко пъти го съветвах да заминем някъде да си почине, та макар и за кратко.

— А ти що за адвокат си — Войчеховски все още се стараеше да омаловажи неприятния инцидент, — щом една забележка на кибика те изкарва от равновесие? Сядай си на мястото.

Потурицки послушно изпълни нареждането на домакина.

— Моля да бъда извинен за забележката си. — Макар и варшавянин по рождение, господин Лепато непрекъснато демонстрираше своето безупречно английско възпитание. — Моля за извинение.

— Ей сега ще ви налея коняк да си успокоите нервите — предложи професорът. — Какви цветове имате?

Наблизо върху барчето на колелца се намираше цяла батарея бутилки. На него играещите оставяха и чашите си. За да не ги объркват, всеки имаше различна по цвят кръгла хартиена подложка. От гостите се искаше само да запомнят своя цвят. Беше много практично.

— Моята е червена — каза Яшенчак.

— Както винаги — зелена — рече адвокатът.

— Моята е бяла и помня, че на господин Лепато беше кафява — обяви Мариола.

Професор Войчеховски сервираше сръчно питиетата на гостите. Напрежението се разсея.

— А твоят цвят, Стах? — обърна се към доцента Елжбета.

— Син — отвърна Лехнович.

Тя се приближи до барчето и след миг се върна. Държеше две чаши. Подаде едната на доцента. Подхвана го под ръка и леко го отдръпна от масичката с играещите.

— Държа се като варварин — каза му тихо. — Срамувам се заради тебе.

— Моля да бъда извинен — целуна ръката на домакинята доцентът, — но напоследък наистина се чувствувам малко недобре. Просто не знам какво ми е.

С тези думи Лехнович изпи на екс коняка си. Направи гримаса, когато го преглъщаше.

Остана за миг неподвижен, с полуотворена уста и с псе по-изкривено от болка лице. Посегна с едната ръка към сърцето си. От другата чашата се изхлузи и падна на килима. Доцентът политна и за да не се строполи, се опря на близкия диван. Застина така, полулегнал, с опряна на седалката глава и широко отворени очи.

Всички скочиха.

Доктор Яшенчак пръв изтича към легналия. Наведе се над него. Взе ръката му.

— Помогнете ми — каза. — Трябва да го сложим на дивана.

Войчеховски и Лепато вдигнаха Лехнович и го положиха съгласно инструкциите на лекаря. Докторът разхлаби възела на вратовръзката му, разкопча ризата и започна да преглежда болния.

— Той умира! — установи с ужас. — Трябва незабавно да извикаме „Бърза помощ“! Нека изпратят реанимационна линейка.

— Аз ще се обадя — предложи Елжбета.

— По-добре аз. — Яшенчак премина в библиотеката, където на бюрото имаше телефон. След миг чуха гласа му:

— Тук е доктор Яшенчак. Обаждам се от улица Президентска, номер петдесет и пет. В жилището на професор Войчеховски се разболя доцент Станислав Лехнович. Вероятно инфаркт. Състоянието му е много тежко. Незабавно е необходима реанимационна линейка. Благодаря, чакаме.

Лекарят се върна при болния. Пак се наведе над него.

— Той е мъртъв — каза с тих глас. — С огромно съжаление…

— Невъзможно е! — възрази госпожа Бовери.

— Съжалявам, но е така.

— Трябва да го спасим! — извика Янина Потурицка.

— Опасявам се, че никакви спасителни мерки няма да помогнат.

Елжбета Войчеховска избухна в истеричен плач. С мъка се овладя. Мариола Бовери похлипваше тихичко. Останалите се бяха струпали около дивана. На него лежеше мъртвият. Човекът, който само преди пет минути беше сред живите.

— Може би изкуствено дишане? — обади се англичанинът.

— Нищо няма да помогне.

— Какво страшно нещастие! — Кристина Яшенчакова беше искрено разстроена от станалото. — Какво ще правим сега?

— Надявам се, че ще успея да уговоря лекаря от „Бърза помощ“ да вземат мъртвия със себе си. Това би бил най-добрият изход. Иначе Зигмунт ще си има маса неприятности.

— Какво имаш предвид?

— Внезапната смърт в чужд дом автоматично предизвиква разследване на милицията с всички произлизащи от него последствия, с други думи, разпити на присъствуващите, аутопсия на трупа, съгласие на прокурора да се предаде тялото на семейството и разрешение за погребение. Дълги години съм бил съдебен лекар и можете да ми вярвате, тези формалности са неприятни за семейството, а още повече за този, у когото се е случило произшествието. Милицията гледа на този човек като на заподозрян.

— Какво ужасно нещастие! — изохка Войчеховски.

— Ако не успея да уредя работата с „Бърза помощ“, приготви се за още много допълнителни неприятности. Но такъв е законът.

В този миг се разнесе сигналът на линейката, спряла пред къщата на професора. След една минута в стаята влезе лекарят. Младият човек беше наметнал палтото си върху бялата престилка. Носеше малко куфарче.

— Къде е болният? — попита, без да губи време за каквито и да било формалности, дори без да поздрави.

Не се наложи да чака отговора, забеляза на дивана Лехнович.

— Колега — насочи се към новодошлия доктор Яшенчак, — опасявам се, че вашата намеса е закъсняла. Доцент Станислав Лехнович почина минута преди да дойдете.

— Вие… — Младият лекар погледна учудено Яшенчак.

— Да. Аз съм Витолд Яшенчак. — Лекарят протегна ръка на младия си колега.

— Колко жалко, че се запознавам с вас при толкова тъжни обстоятелства, господин докторе. — Името на Яшенчак, може би най-известния кардиолог в Полша, беше прекрасно известно на младия лекар. Затова той с уважение стисна подадената му ръка, а после се приближи до дивана. Наведе се над Лехнович.

— Да — потвърди той диагнозата на Яшенчак. — Фактът на смъртта не подлежи на съмнение.

— Класически инфаркт с мигновено протичане — поясни Яшенчак. — От самото начало се опасявах, че помощта ще дойде прекалено късно.

— За съжаление — потвърди младият лекар от „Бърза помощ“.

Яшенчак се обърна към Войчеховска:

— Елжбета, къде бихме могли да поговорим спокойно?

— Идете в стаята на Зигмунт. Знаеш къде е.

Двамата лекари се отправиха към първия етаж.