Глен Кук
Сребърният клин (53)

LIII

Смедс се събуди пръв. Още преди да се е освестил, усети, че нещо не е наред.

Тули го нямаше.

Може би бе отишъл да пусне една вода.

Смедс се надигна с мъка в неочаквано светлото утро. Тули го нямаше никакъв. Но близката улица, по която напоследък никой не минаваше, бе задръстена от движение. Всички коли бяха натоварени с трупове.

Смедс зяпна. После се вмъкна обратно в порутеното мазе, намери Рибока и го разтърси, докато онзи изръмжа:

— Какво има, по дяволите?

— Тули е изчезнал. А за да повярваш какво става навън, трябва да го видиш.

— Малоумник с малоумник. — Рибока вече беше съвсем буден. — Добре. Събирай си боклуците. Трябва да мърдаме, та да не знае къде да ни търси.

— Ъ?

— Доверието ми към Братовчеда Тули се изчерпа, Смедс. Аз искам да знам къде е той, а не обратното. Човек, който може да потроши такова богатство, както той го пропиля? Това е толкова глупаво, та чак самоубийствено. Човек, който, като получи пристъп на здрав разум, ужасно бързо му минава, и се измъква в града, при все че знае какво е положението? Търпението ми вече е почти към края си. Всеки номер, който той погоди, ни излага на риск. Ако се е прецакал… не знам.

— Върви да погледнеш навън.

Рибока отиде.

— По дяволите! — той се върна. — Трябва да разберем какво става.

— Това е повече от ясно. Използват отпадъчната яма, за да изхвърлят труповете от бунтовете.

— Не си схванал най-важното. Кой се е сетил за това и е хванал всички тия хора да го вършат? Когато ние пропълзяхме тук, навън те се опитваха взаимно да се изколят.

Скоро те откриха, че хаосът не толкова е стихнал, колкото се е поуспокоил временно. И то не навсякъде. Имаше горещи точки — повечето околни магьосници нямаха желание да прегърнат новия ред, възцарил се за една нощ.

Близначките от Чар бяха загубили властта и я бе поел някой си на име Изгнание. А Веслоград трябваше да се стяга за ново посещение на Хромия.

— Става лудница — каза Смедс, когато наближиха „Череп с кръстосани кости“.

— Ако някога съм чувал някой да се изразява меко, то това си ти.

Хазаинът им като че се разочарова, че не са ги убили по време на бунтовете. Не. Не беше виждал Тули, откакто той си беше поискал закуска и се бе изнесъл възмутено, защото не можеше да я получи на вересия. Пък и без това нямало какво да му се сготви.

— Съвсем нищичко ли? — попита Смедс.

— Имам един сух къшей хляб, който ще накисна във вода и ще изям за вечеря. Ако щете, разровете се в килера, може да намерите някой и друг плъх. Ще ви ги опека.

Смедс му повярва.

— Тули случайно не е казал къде отива, нали?

— Не. Като излезе, зави надясно.

— Благодаря — рече Рибока и се запъти към улицата.

— Чухте ли за наградата? — попита ханджията.

— Каква награда? — попита в отговор Смедс.

— За оня сребърен клин, дето заради него уж се вдигна всичката тая патардия. Новият казал, че дава сто хиляди обола, нямало да задава никакви въпроси, без никакви номера и рискове. Само го занасяш и вземаш парите.

— Да му се не види! — възкликна Рибока. — Човек може добре да си поживее с тях, нали? Ух, адски ми се ще да беше у мен!

— Ако питате мене, няма такова нещо — смънка Смедс. — Иначе всичките тия вещици и магьосници щяха да го намерят. Хайде, Рибок. Трябва да го открия тоя лайнар, братовчед ми.

Навън Рибока попита:

— Мислиш ли, че ще опита да направи нещо?

— Да, ако е чул. Ще реши, че заслужаваме да ни прецака заради това, че сме се отнесли с него толкова зле. Само че той не знае къде е то. Ето защо трябва да реши дали да ме продаде на мъчителите.

— Според мен е способен. Без угризения. Няма човек на този свят, който да има някакво значение, освен Тули Стал. Той вероятно е започнал всичко това, като е искал само да ни използва и после да се отърве от нас един по един. Само че нещата не излязоха толкова прости, колкото той си е мислил.

— Може би си прав — призна Смедс. — Май трябва да приемем, че той ще ни продаде, нали?

— Ще сме глупаци, ако го удостоим с благоволението да се съмняваме. Познаваш навиците и любимите му места. Потърси го. Аз ще разбера къде е бърлогата на Изгнание и ще изчакам там гадината да се появи.

— Ами ако той вече…

— Тогава — жална ни майка. Нали така?

— Да. Хей, ами ако ние продадем клина на този тип? Сто хиляди — не е лошо. Аз дори не мога да броя до толкова.

— Бива си ги парите. Но ако положението е такова, каквото казват — че Хромия щял да се върне — те ще станат много повече. Да го оставим да поотлежи един-два дни.

Смедс не се възпротиви, но си мислеше, че трябва да вземат каквото даваха, докато могат.

— Ако не мога да го намеря, ще те настигна.

Рибока изсумтя и се отдалечи.

Смедс започна обиколките си. На няколко пъти пресече пътя на Тули. Навсякъде, където отидеше, приказваха само за клина. Тули трябваше да е разбрал за наградата, но не се беше втурнал към Изгнание. Това изглеждаше добър знак. Само дето…

Само дето дузина независими граждани твърдяха, че щели да дадат повече пари от Изгнание. Една вещица на име Тибанк бе предложила сто и петдесет хиляди.

Смедс не вярваше на никого от тях, освен на Изгнание. Беше ги видял, когато ловът представляваше надпревара между крадци. Нямаше да се променят. Щяха да приказват за планини от оболи, но дойдеше ли време за разплата, тя щеше да е смърт.

Но Тули умееше да се самозаблуждава. Можеше да реши, че предлагат парите съвсем законно. Или пък да се залъже, че е способен да ги надхитри. Имаше неоправдано високо мнение за собствената си хитрост.

Скоро Смедс заключи, че маршрутът на движението на Тули подсказваше, че той търси някого. Най-вероятно някоя от онези прословути „кесии“. Той загуби всякакво уважение към братовчед си.

Свидетелствата предполагаха, че Тули не може да намери набелязаната жертва. Но не и Смедс. Той се зачуди дали Тули бе започнал да се изнервя, като знаеше, че щом разберат за изчезването му, те ще тръгнат да го издирват.

Най-вероятно.

 

 

Смедс го настигна, но положението не беше подходящо за сблъсъка, който той репетираше от часове.

Той вървеше по улицата, неестествено тиха дори и за времето след бунтове, и това го изнервяше, когато Тули изхвърча от една врата на стотина крачки пред него и прелетя през улицата. Още не беше се закрепил както трябва на четири крака, когато го обкръжиха войници в черно. Те му вързаха ръцете зад гърба, надянаха примка на шията му и го поведоха към центъра на града.

Войниците бяха шестима. Смедс се блещеше, вцепенен и виждаше края си. Какво да стори, по дяволите? Да извика Рибока? Но какво ли можеше да направи Рибока? Двама души нямаше как да устроят клопка на шестима войници посред бял ден.

Той заподтичва подире им. С всяка крачка все повече се убеждаваше какво трябва да се направи и сърцето му все повече се свиваше. Нищо, че Тули беше готов да го отпише.

Той се шмугна в една уличка и побягна — енергията започваше да клокочи във вените му. Тичаше по-бързо от необходимото, опитваше се да изтощи нарастващия страх с физическо напрежение.

Торбата го удряше по гърба. Също като половината население на Веслоград и той носеше къщата си на гърба. Трябваше някак си да се отърве от нея. Да я скрие на сигурно място. По-голямата част от плячката от Могилните земи се къташе вътре.

Натъкна се на купчина чакъл, скрита в дълбоките сенки. Наоколо нямаше никой. Припряно зарови торбата и затича към мястото, където искаше да пресрещне Тули и войниците.

Нямаше ги никакви. Сърцето му се сви. Дали не бяха решили да минат по някой по-заобиколен път?

Не. Показаха се. Просто много ги беше изпреварил.

Той прекоси улицата и се скри в тъмния вход на една алея. Щеше да се върне тичешком при торбата си по същия път, по който бе дошъл, промъквайки се в удобните сенки по маршрут, по който нямаше свидетели.

Чакането се проточи безкрайно. Имаше достатъчно време пак да го хване страх. Почти успя да се самоубеди да се вкочани.

После те се появиха — двама войници отпред, двамина — отзад, един водеше Тули за връвта на шията му, а друг го ръчкаше отзад, ако забави крачка. Ножът на Смедс се плъзна в ръката му. Беше същият нож, който взе от онзи мъж в мазето.

Той се метна напред и се затича с всички сили. Те имаха време колкото да се обърнат и да го видят как тича към тях. Очите на Тули се облещиха, когато видя как ножът опира в гърлото му.

Смедс преряза връвта, разблъска ги и само след миг отново бе скрит в сенките, стиснал нож, от който капеше роднинска кръв. Войниците се развикаха. Подире му затропаха крака.

Почти не реагира физически и емоционално. Мислите му се насочиха към преследването. Двама мъже, реши той. Твърде упорити копелета при това. Нямаше много преднина.

Не му се искаше да си има работа с тях, но май те нямаше да му оставят избор.

Познаваше района. Само на няколко крачки оттам бе скрил торбата — там, където уличката беше най-тъмна. Щеше да използва номера, който се опита да приложи лекарят. Ако го подминеха, щеше да се промъкне зад тях.

Не можеше да се начуди на себе си. Смедс Стал, уплашен, все още можеше да мисли.

Той се шмугна в цепнатината в една тухлена стена, вероятно наследство от гостуването на Хромия. Някой, явно използвал я за вход към сградата, я беше потегнал — крадец или незаконен заселник. Можеше да се провре през нея и да изчезне, но нещо го задържаше, и това не беше загрижеността за торбата.

Вдигна една счупена дъска и зачака.

След като стъпките му утихнаха, онези не продължиха със стремглавото преследване. Размениха си задъхани думи на непознат език. Смедс се напрегна. Ако се държаха един за друг…

Все още му оставаше изхода през сградата.

Единият войник се юрна и се спря на стотина крачки от Смедс, после подвикна на другия. Двамата започнаха да се приближават един срещу друг.

Онзи, който не беше тичал, стоеше много по-наблизо.

Той не забеляза отвора в стената, докато Смедс не провря ножа си навън. Издаде някакъв странен звук — на изненада, която се превърна в болка.

Когато мъжът се строполи, а другият се развика, Смедс се опита да извади ножа, ала той не излизаше. Пак ли, да му се не види!

Стъпки трополяха към него.

Той грабна дъската и замахна точно когато пристигна другият войник. Ударът запрати мъжа в стената. Смедс повтори. И пак, и пак — усещаше как костите хрущят, и най-сетне пребитият спря да хленчи.

Стоеше там запъхтян и не усещаше, че се е ухилил, докато не чу да идват още войници. Стрелна се към мястото, където бе скрил торбата, осъзна, че няма време да я изрови, хукна обратно и пак пробва да извади ножа. Не ставаше. Пак. Вече нямаше време да си присвои оръжието на някой от мъртвите. Промъкна се през цепнатината в мрака вътре в къщата.

Мигове по-късно откъм улицата се разнесе възмутен рев.

 

 

Когато излезе на улицата, Смедс бе забол очи надолу. Пешеходци почти не минаваха. Никой не му обърна внимание. Той тръгна с пъргава крачка, но не толкова бързо, че да привлича внимание.

А сега какво?

Не смееше да тръгне да търси Рибока. Някой проклет войник можеше да го разпознае.

Но Рибока щеше да чуе за Тули и да разбере. Най-добре е май да се върне в „Череп с кръстосани кости“ и да чака. Нямаше начин Рибока да не се отбие там.

Докато сърдечният му ритъм се успокояваше, той усети празнотата в стомаха си. Не беше ял от вчера. В „Череп с кръстосани кости“ нямаше нищо. Откъде да намери нещо за ядене? Запасите привършваха и сигурно никой нямаше да е склонен да му продаде нещо…

 

 

Ставаше за ядене. Така да се каже. Паница блудкава супа и къшей баят хляб, а дъртият дебелак, който въртеше тая долна кръчма, не се опита да го обере.

Почти бе приключил, когато в кръчмата се втурна едно хлапе, кресна „Бягайте, господине! Наборен отряд!“ и изскочи през задния вход.

— И какво от това, по дяволите?

— Наборен отряд — обади се мазният дебелак. — Тука сиводрешковците хващат всеки младеж, който им попадне…

Влязоха двама сиви. Единият се ухили и рече:

— Този младеж ми мяза на патриот.

Смедс се подсмихна и продължи да яде. Не се притесни.

Дървена палка го потупа по рамото.

— Хайде, тръгвай с нас.

— Дано по това нещо няма трески, че ако пак ме докоснеш, ще ти го завра в гъза.

— Охо, Корд, той бил инат! Обаче ние обичаме инатливите, нали така? Как се казваш, момче?

Смедс въздъхна — чуваше гласовете на всички побойници, които го бяха дразнили някога. Обърна се, погледна войника в очите и отговори:

— Смърт.

Може би мъжът видя седем трупа в очите му и отстъпи крачка назад. Смедс реши, че сигурно онзи, който дума не обелваше, е по-опасният.

Изобщо не се страхуваше. Всъщност се чувстваше неуязвим, непобедим.

Стана бавно, хвърли хляба в лицето на приказливия и го изрита в слабините. Веднъж един побойник му бе сторил същото. Подсече със стола краката на другия и докато онзи се оправяше, плисна супата в лицето му. После изтръгна палката от приказливия и си плю на ръцете.

Можеше да убие и двамата, ако не се бяха притекли на помощ още половин дузина войници.

Биха Смедс колкото да го подчинят. Като че мислеха, че цялата тази работа е хубава шега с многознайкото.

Извлякоха Смедс навън и го присъединиха към групата усмирени младоци — около трийсетина яки момчета. На неколцина от тях наредиха да изнесат пребитите от Смедс мъже.

И тъй, Смедс стана сиводрешко. Така да се каже.