Глен Кук
Сребърният клин (71)

LXXI

Гарвана превъртя — смяташе да отмъкне клина, което щеше да е мощен ритник по вратата на Глезанка. На този човек умът нещо започваше да се размътва. Не каза никому освен на Брат Мечок Торква, когото придума да отиде с него.

Започна добре. Не се натъкнаха на никакви сиви патрули. Щом стигнаха сърцето на града, и ето ти го Изгнание с някакъв по-възрастен мъж, сякаш го бяха изчислили да се появят точно в най-удобния за Гарвана момент. Последваха ги.

Изгнание и спътникът му се спряха на мостчето над един отводнителен канал и се облегнаха на перилата. Гарвана и Торквата ги наблюдаваха отдалече. Около канавката не беше застроено и не можеха да се приближат толкова, колкото му се искаше на Гарвана.

— Какво правят, по дяволите? — попита Торквата.

— Чакат, изглежда.

По-възрастният се размърда, тръгна нанякъде и изчезна сред постройките отвъд канавката. Пет минути по-късно на моста се качи друг мъж, поговори малко с Изгнание и си тръгна с един чувал.

— Край — рече Торквата. — Време е да се наведем и да си цункаме гъзовете за сбогом.

— Още не го е докопал — изръмжа Гарвана. — Ще го проследим да видим какво ще стане. Виж. — Възрастният се връщаше при Изгнание.

Постояха там.

— Погледни! — посочи Гарвана.

Прикритието, от което наблюдаваха, беше десетина стъпки по-високо от моста. Тъкмо колкото да се видят главата и раменете на мъж, вървящ през снега северно от моста, зад една могила, която го скриваше от погледите на двамината на моста. Носеше два сини чувала.

Рогове затръбиха тревога и изкормиха тишината.

Мъжете на моста тръгнаха.

— По-добре да се връщаме… — обади се Торквата.

— Чакай! — Очите на Гарвана блеснаха злобно. — Изгнание ще е зает с Хромия. Ще накараме онзи да ни каже къде е клина — може би ще успеем да се доберем първи до него.