Глен Кук
Сребърният клин (51)

LI

Смедс погледна Тули над масичката. Братовчед му се наливаше с мрачна решителност, но си оставаше трезвен като краставица. Тези трупове… Отврат! Мъжете, преследващи ги в нощта. Огньовете на юг, където изгаряха труповете на жертвите на холерата. Сега по улиците обикаляха отряди от войници — по някаква нощна работа, за която плъзнаха какви ли не слухове. Не беше време да вдъхваш някому увереност, че нищо не го заплашва.

Войниците — някои от тях — също бяха разтревожени. Малко преди това няколко Нощни стражници бяха дошли да се посъветват с тукашния капрал. Сега цялата компания бе излязла. Изглеждаха така, като че очакват сериозни неприятности.

— Работата започва да се разсъхва — рече Смедс. Не можеше да си поеме дъх.

Тули кимна, разтреперан.

— Ако знаех какво ще ми дойде до главата, щях да го пратя тоя клин на майната си.

— Големият удар, човече. Май като се замислиш, на никого, някога правил голям удар, никак не му е било лесно.

— Да. Но когато се захванах с това, изобщо не си го мислех. Иначе щях да се досетя, че светът ще се побърка. Трябваше да прозра, че тия, дето са готови всекиго да убият и всичко да сторят, само и само да го докопат, са цяла тайфа. Какво й има на тая бира, по дяволите? Никаква я няма, хич не хваща!

— По-добре й се порадвай. — Рибока се материализира от нищото. Имаше изпит и изтормозен вид. Седна при тях. — Щото може и да е последната бира в града. — Той се прегърби, смазан от умора. — Каквото успях, сторих. Сега ни остава само да чакаме. И да се надяваме.

— Какво става тук? — попита Смедс. — С тия войници?

— Ловят хора на Бунта. Тази сутрин ще екзекутират голяма група от тях. Това ще предизвика взрива, който ще отвори широко града.

— Ами ако не стане? — попита Тули.

Спукана ни е работата тогава. Рано или късно ще ни пипнат. В процеса на отстраняване. — Рибока напи бирата на Смедс. — Горе главите. Те са между нас и холерата. Може пък тя да ги докопа, преди да са пипнали нас.

— Дрън-дрън!

— Трябва да поспим.

— Майтапиш ли се?

— Налага се да пробваме. Поне трябва да им се махнем от очите. Както се казва, очи, дето не се виждат, се забравят.

 

 

Смедс заспа след има-няма две минути.

Не беше сигурен какво го събуди. Слънцето се бе вдигнало над хоризонта. Тули и Рибока — също. Бяха станали и излезли. Нещо го накара да се разтрепери. Отиде в общата стая. Беше празна.

Порази го, щом пресече прага.

Тишината.

Утрото бе безмълвно като гроб. Ако не чуваше стъпките си, щеше да се уплаши, че е оглушал. Отвори вратата и тя изстена.

Всички бяха излезли на улицата и гледаха в очакване към центъра на Веслоград.

Не чакаха дълго.

Смедс го усети по земята, преди то да стигне до ушите му — чудовищна вибрация, последвана от лавина от ярост, рев — същински удар.

— Започнаха екзекуциите — съобщи му Рибока. — Боях се, че ще се уплашат.

Ревът се усили и връхлетя като вълна, когато целият град в един миг реши, че му е додеяло от тирания и потисничество.

Вълната заля улицата, на която се намираше „Череп с кръстосани кости“ и подхвана хората.

Майките започнаха да прибират децата. Мъжете поеха към центъра на града, обхванати от ярост и жадуващи смърт — само малцина бяха въоръжени заради постоянните проверки на сивите, които прибраха повечето лични оръжия. Бяха конфискували всичко освен ножовете.

Смедс реши, че сигурно остарява и започва да гледа цинично на нещата. Нямаше ни най-малко желание да се включи.

Нито пък Рибока. Тули се поразмърда колебливо, но после си остана на мястото.

Много от мъжете на улицата направиха същото. Яростта беше като холерата. Още не всички бяха заразени. Но и двете щяха да вземат още много жертви, преди да се уталожат.

Рибока вкара Смедс и Тули вътре в хана и ги накара да седнат.

— Няма да мърдаме оттук. Ще изчакаме слуховете да стигнат до нас. Ако се окажат достатъчно благоприятни, тръгваме към стената при първата вероятност да се измъкнем. Смедс, върви си стегни багажа. Каквото ти трябва за път.

— А клинът? — прошепна Тули.

— Той сам ще се погрижи за себе си.

— Но къде все пак е той, по дяволите?

— Върви да се стягаш, Смедс. Не знам, Тули. И не ща да знам. Само се надявам Смедс да му е намерил достатъчно добро скривалище, та никой да не го е открил досега.

Докато се отдалечаваше, Смедс чувстваше върху себе си сърдития втренчен поглед на Тули.

 

 

Първата вълна от слухове говореше по-красноречиво за човешката свирепост, отколкото за човешкото благородство.

Въпреки че знаеше, че тълпата е побесняла, полкът, извършващ екзекуциите, бе потресен от буйството на взрива, последвал първата от тях. Те бяха залети от надигналата се ярост. Осемстотин души загинаха, преди паникьосаните подкрепления да запристигат в безпорядък. Няколко хиляди граждани и още няколкостотин войници загинаха, докато размириците утихнат. Побягналите граждани взеха със себе си и приличен запас от оръжия.

Малки и средни по сила бунтове се разгаряха из цял Веслоград — навсякъде, където сивите изглеждаха слаби.

Тълпата се опита да превземе Гражданския дворец. Отблъснаха я, но тя остави след себе си няколко пламтящи пожара, най-големият от които бушува часове наред неовладян.

Безбройна сбирщина нападна полка, пристигнал, за да осигури отбраната на Южната порта. Там много от пленените оръжия изскочиха на повърхността. Тълпата разби войниците, но не успя да помете стражите и да се покатери на стената. Стрелците, разположени там, скоро я разпръснаха.

Рибока не позволи нито на Тули, нито на Смедс да излязат веднага.

След като се стъмни, положението стана още по-хаотично и застрашително. Притиснатите войници започнаха да охлабват дисциплината и да се отдават на безразборно клане. Младежите излизаха и палеха пожари, чупеха и трошаха, плячкосваха. Отделни хора уреждаха личните си вражди. Освен това магьосниците, които от целия свят бяха най-гъсто съсредоточени тук, решиха да се намесят — да се съюзят и да елиминират най-сериозната си конкуренция.

Те събраха тълпа и нападнаха Воала и Паяжината. Този път нашествието им беше сполучливо. Те избиха телохранителите. Едната от близначките бе ранена, може би убита. Целият център на града като че пламтеше. Заедно с разпространението на новините навсякъде се разразяваше пълна лудост. Сякаш всеки се опитваше да убие някого.

Тълпата от магьосници взе да се кара помежду си.

Хаосът преди не бе погълнал голяма част от квартала, в който се намираше „Череп с кръстосани кости“. Но сега той пълзеше по него с трясъци, крясъци и дрънчене.

— Трябва да се махаме оттук — рече Смедс.

Рибока го изненада, като се съгласи.

— Прав си. Преди да е станало невъзможно. Давай да нарамваме багажа.

Тули беше твърде скапан, че да им се противи.

Останалите кибици ги гледаха безучастно, докато се измъкваха навън. Половин час по-късно, без сериозни злополуки, те се бяха настанили в тъмнината на частично разрушено мазе едва на стотина крачки от мястото, където издъхна Тими Локан.

Този квартал на Веслоград, вече оглозган до кости от ордите на Хромия, не изглеждаше апетитен за лудостта.