Глен Кук
Сребърният клин (44)

XLIV

Псето Жабоубиец наблюдаваше с присвити очи вдъхването на живот. Той бе древна твар и от цяла вечност си имаше работа с магьосници. Вероломно племе бяха те. А миризмата на предателство тегнеше във въздуха в тази монашеска килия.

Бе забелязал необходимата му помощ по-бързо, отколкото очакваше, в една земя, наречена Просторите, на сто мили в западна посока, където между родовете на магьосници кървава вражда бушуваше необезпокоявано от три поколения насам. Беше проверил съответните родове и реши, че родът Накред притежава умения, най-подходящи за нуждите му. Свърза се с него и сключи сделка: той щеше да им помогне да надвият враговете си в замяна на това те да възстановят неговия „спътник“.

Нищо не им спомена за Хромия.

Сенчестият клан бе престанал да съществува, изтребен до корен — магьосници, жените им и гнидите, които можеха да пораснат и да се превърнат във въшки.

Дванайсетте, водещи Накред, бяха там, в килията, стълпени около пълните с масло нощви, където главата, прикрепена към новото си глинено тяло, очакваше заключителното вдъхване на живот. Те мърмореха помежду си на език, който то не разбираше. Бяха наясно, че предателството на този етап би било болезнено и скъпо.

Видяха го в действие по време на прочистването на Забулените. А тогава то бе сакато.

Първо звярът се подсигури да получи новия си крак.

Изръмжа — тиха предупредителна нота, предупреждение да не се помайват.

Направиха каквото трябваше. Един от глупавите монаси, останал, за да възстановява манастира, послужи за жертва.

По повърхността на сивата глина плъзна цвят. Тя трептеше и мърдаше, сякаш се превръщаше в истинска плът.

Тялото се надигна отведнъж. По него се стичаше масло. Магьосниците от рода Накред отскочиха стреснато назад. Хромия прекара ръце, сътворени от глина, по тялото, сътворено от глина. Усмивката му се превърна в екстатично ухилване.

— Огледало! — произнесе той. Гласът му изтрещя гръмовно. Той се огледа и прокара нежно пръсти по лицето, което далеч превъзхождаше оригинала в най-добрите му години.

Гневен рев разтърси тавана и той се срути.

Псето Жабоубиец мярна онова, което Хромия виждаше в огледалото.

Прекрасното ново лице избледняваше и се връщаше към реалността. Истината. Неговото лице, каквото беше без козметичното покритие.

Хромия изскочи от нощвите, грабна ги и пръсна съдържанието им из килията. Магьосниците от рода Накред заотстъпваха с викове и припряно се подготвиха за отбрана. Те не знаеха какво става.

Псето Жабоубиец разбра. Познаваше изблиците на гняв на Хромия. Този бе почти напълно измислен.

Не беше гледал където трябва, следейки магьосниците Накред за предателство. Хромия всъщност причиняваше зловонието.

Псето нападна. И още докато бе във въздуха, разбра, че е сгрешил.

Хромия използва нощвите, за да отблъсне нападението му, и се стрелна към изхода, който то бе преграждало с тялото си. Хромия се разсмя и заскача нагоре по стълбите пред заклинанията на Накред. Псето Жабоубиец се стрелна подире му, ала твърде късно.

Стълбището се срути.

Псето Жабоубиец започна да копае.

— Няма да е лесно, милото ми кученце. Мислеше си, че можеш да ме използваш, а? Така ли? Мен! Оставих те да се заблуждаваш, докато свършиш онова, което ми бе нужно. А сега се наслаждавай на гробницата си. По-хубава е, отколкото заслужаваш, но нямам време да ти подготвя участ, която повече да ти приляга. — Налудничав смях. Тонове пръст се изсипаха върху купчината руини.

Псето Жабоубиец копаеше яростно, но след миг спря и изръмжа срещу паниката, надигнала се в мрака зад него. Настана тишина и то се ослуша много внимателно.

Север! Хромия пое на север! Беше по-побъркан отвсякога, но бе обърнал гръб на безумния си поход за отмъщение.

Имаше само един отговор на тази загадка. Хромия отложи отмъщението с надеждата да събере още сили.

Псето Жабоубиец изръмжа тихо, почти развеселено. Предпазителите бяха паднали от ноктите.