Глен Кук
Сребърният клин (3)

III

Всяка нощ, когато луната грееше достатъчно силно, една твар, безшумна като куца сянка, се измъкваше от северния край на Великата гора в окованата пустош, наречена Могилните земи. Мястото бе пропито със зловонието на разложена плът. Камари от трупове гниеха в плитки гробове.

Накуцвайки на три крака, тварта обикаляше предпазливо все още неразложения труп на един дракон и приклякаше в ямата, която така търпеливо копаеше нощ след нощ с една-единствена лапа. Докато сновеше, често-често поглеждаше към руините на града и военното подразделение на стотина метра в западна посока.

Гарнизонът бе създаден, за да варди Могилните земи от злонамерени натрапници и да следи за признаци дали старото тъмно зло в земните недра не се е размърдало. Сега причините вече ги нямаше. Битката, в която копаещият звяр бе окуцял, а драконът — загинал, в която градът и крепостта бяха разрушени, бе сложила край на нуждата от военна охрана.

Само дето на никой властник не му хрумна да назначи оцелелите Стражи на друга служба. Някои от тях останаха тук, защото не знаеха къде да отидат и какво да правят.

Тези мъже бяха заклети врагове на звяра.

Ако беше здраво, създанието изобщо нямаше да го е грижа за това. Лесно можеше да се разправи с тях. Здраво, то можеше да излезе насреща на цяла рота войници. Сакато и с десетина недозарасли рани по себе си, които все още го боляха, то не би могло дори да надбяга човек, а камо ли да надвие стражите, преди да хукне подир бързоногия вестоносец, когото те със сигурност щяха да изпратят при господарите си, откриеха ли съществуването му.

Тези господари бяха свирепи и кръвожадни и звярът не би могъл да им излезе насреща, дори да бе в цветущо здраве.

Господарят му вече не можеше да го закриля. Господарят му бе накълцан на парчета, а парчетата ги изгориха. Душата на господаря бе заключена в сребърния клин, с който пронизаха черепа му.

По външност звярът наподобяваше куче, но размерите му бяха непостоянни. По природа той бе многолик. Понякога изглеждаше колкото голямо куче, друг път израстваше колкото слон. Най-добре му беше да е два пъти по-голям от боен кон. Във великата битка той бе погубил много врагове на господаря си, преди могъщите магии да го прогонят от бойното поле.

Той се връщаше отново и отново — въпреки страха да не го разкрият, болката от раните и тъгата си. Понякога изкопаното от него се срутваше, друг път дупката се изпълваше с дъждовна вода. Но той неизбежно бе нащрек — единствен верен страж, останал след победителите.

Сред костите самотно стърчеше една млада фиданка. Тя бе почти безсмъртна и далеч по-могъща от нощния потайник. Тя беше дете на бог. Всяка нощ дръвчето се събуждаше от присъствието на копаещия и откликваше неизменно и яростно.

Син ореол грейваше около клоните му. Бледи мълнии се устремяваха към изчадието. Мълниите бяха безшумни, без гръм и трясък, а само с пращене, ала шибаха звяра като пръчката на сърдит възрастен по гърба на дете.

Звярът оставаше невредим, но го измъчваше неописуема болка, която той не понасяше. И всеки път побягваше, за да очаква следващата нощ и миговете преди детето на бога да се събуди.

Работата му напредваше бавно.