Глен Кук
Сребърният клин (17)

XVII

Когато стигна Мъжеград, старецът едвам се крепеше на седлото. Досега бе водил заседнал живот. Не притежаваше нищо освен волята си и черната магия, за да удържи срещу рисковете на пътуването и собствените си физически спънки.

Волята и уменията му бяха значителни, ала нито бе неизтощим, нито пък неуморим.

Научи, че вече е изостанал само с пет дни от преследваните. Бялата роза и нейният отряд не бързаха и нямаха проблеми със заобикалянето на имперските власти. Въпреки цялото си отчаяние, старецът отдели два дни за почивка. Това бе инвестиция на време, която той вярваше, че по-нататък по пътя ще му изплати дивиденти.

 

 

Когато тръгна от Мъжеград, потегли с кон и товарно муле, избрани по якост и издръжливост, не по бързина и красота. Дългият, далечен път през следващия етап щеше да го преведе през Ветровития окръг, земя с лоша слава. Не му се искаше да се задържа там.

Докато преминаваше през все по-малки, все по-бедни и разделени от все по-далечни разстояния селца на път за Ветровития окръг, той разбра, че скоростно наваксва — ако съкращаването на закъснението на четири дни за също толкова седмици може да се нарече скоростно.

Навлезе в необитаемата земя, като почти не таеше оптимизъм за бърз успех. През Ветровития окръг не минаваха редовни постоянни пътища — дори и империята ги отхвърляше като ненужни. Щеше да му се наложи да забави ход и да използва таланта си, за да намери пътя.

Дали? Той знаеше накъде са се отправили. Защо да се тревожи къде са сега? Защо не го забрави и просто не се насочи към мястото, откъдето те щяха да напуснат Ветровития окръг? Ако продължаваше да упорства, можеше да стигне там и преди тях.

 

 

Бе изминал три четвърти от пътя през пустошта, навлязъл в най-окаяните земи — лабиринт от голи и силно разрушени камъни. Построи лагер, нахрани се и се отпусна назад, за да гледа как изгряват звездите. Обикновено заспиването му отнемаше само мигове, но тази вечер нещичко не спря да гризе крайчеца на съзнанието му. Доста време му отне да проумее какво е то.

За пръв път, откакто навлезе във Ветровития окръг, той не бе сам в онзи кръг на съзнанието, отворен за безсъзнателен преглед на мистичните му сетива. Някъде на около миля източно от него си имаше компания.

И нещо друго се движеше в нощта — нещо огромно, опасно и чуждо, което кръстосваше високо във въздуха и дебнеше.

Той предпазливо изпрати опипващата си мисъл на изток.

Те! Преследваните! При това — нащрек и разтревожени, също като него. Нещо определено щеше да се случи.

Старецът веднага се оттегли и започна да прибира лагера. През цялото време мърмореше, ругаейки болежките и немощността, негови неизменни спътници. Продължаваше да претърсва нощта за дебнещото присъствие.

То ту се появяваше, ту си отиваше. Бавно — все още търсеше. Добре. Може би имаше време.

Нощното пътуване се оказа по-трудно, отколкото очакваше. А го имаше и онова нещо горе, което като че от време на време успяваше да го забележи, въпреки че той напрягаше всички сили да се слее с каменната земя. Нещото държеше животните му в постоянен ужас. Пътуването се влачеше болезнено бавно.

Зората се заканваше да пукне, когато той изкачи един остър като нож рид и забеляза лагера на преследваните долу в каньона, от отсрещната страна. Започна да се спуска — чувстваше се така, сякаш дори и косата го болеше. С всяка минута животните ставаха все по-опърничави.

Огромна сянка се разстла над него и продължи да се разгръща. Той погледна нагоре. Някакво чудовище, към хиляда стъпки на дължина, се спускаше над лагера на преследваните.

Викът му „Чакай!“ отекна в неподвижните камъни.

С всяка стъпка очакваше смъртоносното убождане на стоманеното острие на някоя стрела. Чакаше смачкващата, жилеща прегръдка на пипалата на вятърния кит. Но ужасът не успя да го надвие.

Жилав, мургав мъж излезе на пътя му. Наблюдаваха го очи, твърди и тъмни като късове обсидиан. Нейде отблизо, непосредствено до него, друг човек се обади:

— Проклет да съм! Това е онзи магьосник Боманц, дето ужким го изяде Драконът на Могилните земи!