Глен Кук
Сребърният клин (16)

XVI

В сърцето на континента, далеч на изток от Могилните земи, Веслоград, Кулата и Опал, зад Мъжеград и дори отвъд онази затънтена пустош, наречена Ветровития окръг, се простира обширната, негостоприемна, неплодородна, странна земя, която наричат Равнината на страха. Това име си има сериозни основания. За хората тази земя е страшна. Те рядко са добре дошли тук.

В сърцето на Равнината на страха има гол кръг. В центъра му се възправя изкорубено дърво, старо наполовина колкото времето. Дървото е баща на фиданката, бдяща на пост над Могилните земи.

Малцината диви, първобитни номади, обитаващи Равнината на страха, го наричат Старото Бащинско дърво и му се кланят като на бог. И това дърво наистина е бог, или поне е толкова близо, че няма разлика. Но силите на този бог са строго ограничени.

Старото Бащинско дърво тракаше неистово. Ако беше човек, сигурно щеше да крещи от гняв. След дълго, дълго закъснение неговият син му бе препредал подробности за грешката си, що се отнася до копаещото чудовище, погребаната глава и безумното смъртоносно вилнеене на върбовия човек.

Гневът на дървото не бе изцяло предизвикан от пипкавостта на сина му. Той беше насочен в същата степен и към собственото му безсилие и към уплахата, която внушаваше новината.

Един стар злодей бе погребан завинаги — светът си отдъхна и се зае с по-дребните си грижи. Но злото не бе изгубило нито крачка. То отново стоеше на дневен ред. И тичаше свободно, необуздано и без съперници, и изглежда, сякаш бе способно да погълне омразния му свят.

Той беше бог. По най-дребните свидетелства той бе способен да разчете формата на възможното предстоящо. А предстоящото, което виждаше, бе пустош, тънеща в кръв и ужас.

Провалът на неговия потомък може би предшестваше още по-големия провал на собственото му доверие.

Когато кипящият му гняв се уталожи, то изпрати своите създания — говорещите камъни, в най-далечните, в най-затънтените и сенчести краища на Равнината, за да отнесат призива му за събрание на Народите — парламентът на над четирийсетте вида разумни същества, населяващи тази най-чудата част на света.

Старото Бащинско дърво не можеше да помръдне, нито пък да разпростира силата си отвъд определени граници, но притежаваше способността да изпраща вместо себе си легати и яничари.