Глен Кук
Сенчести игри (9)

9.
През Морето на страданията

Черните ни железни карети фучаха по улиците на Опал, изпълвайки зората със страх и грохот. Гоблин направо беше надминал себе си. Сега Черните жребци издишаха огън и дим, а от чаткащите им копита искряха пламъци, които гаснеха доста след отминаването ни. Гражданите стояха под прикритие.

Едноокия лежеше разплут до мен, завързан с предпазни ленти. Господарката седеше срещу нас със скръстени в скута ръце. Клатушкането на каретата не я безпокоеше изобщо.

Двата впряга се разделиха. Нейният потегли към северната порта и оттам — към Кулата. Целият град, надявахме се, вярваше, че тя се намира именно в тази карета. По-късно впрягът щеше да изчезне нейде из необитаваните равнини по пътя. Кочияшите — стабилно подкупени — трябваше да се отправят на запад и да започнат нов живот сред далечните градове на океанския бряг. Надявахме се следата отдавна да е изстинала, преди някой дори да помисли да се тревожи.

Господарката носеше дрехи, с които изглеждаше като куртизанка — моментната прищявка на легата.

Всъщност това беше постоянната й роля за пред хората. Каретата се пръскаше по шевовете от вещите й, а Едноокия ми докладва, че голяма част вече пътува към кораба с друг впряг.

Споменатият Едноок беше полузаспал, защото го дрогирахме. Изправен пред перспективата за морско пътешествие, го беше хванало шубето. Винаги така става. Обаче като добър познавач на стария си най-добър враг, Гоблин се беше подготвил. Конска доза успокоително в сутрешното бренди на Едноокия свършиха работа.

Трополяхме през събуждащите се улици към бреговата линия, хвърляйки в смут тепърва пристигащите пристанищни хамали. Насочихме се към флотския док и самия му край, където се изкатерихме по широк мост, водещ към кораба. Копитата зачаткаха по дъските на палубата. Най-накрая спряхме.

Слязох от каретата. Капитанът ме посрещна с подобаващото на ранга ми уважение и достойнство. След това ме изгледа свирепо заради изпотрошената палуба. Огледах се. Четирите нови попълнения бяха тук. Кимнах им. Капитанът изкрещя. Екипажът се защура наоколо. Част от моряците се хвърлиха да помагат за разтоварването на багажа. На върха на мачтата забелязах гарван.

С помощта на малки влекачи, управлявани от осъдени гребци, „Тъмните Криле“ се измъкна от кея. Собствените гребла на кораба бяха изкарани. Барабаните започнаха да отмерват ритъм. Носът се насочи към открито море. След час вече бяхме доста напред по канала, носейки се с отлива. Попътен бриз издуваше платната ни. Самият кораб изглеждаше непроменен от пътуването ни на север, въпреки че Господарката собственоръчно унищожи Ловеца на души скоро след битката при Чар.

Гарванът си стоеше на мачтата…

 

 

Беше най-добрият сезон за плаване през Морето на страданията. Дори Едноокия призна, че пътуването е бързо и лесно поносимо. На третата сутрин видяхме светлините на Берил и влязохме в пристанището със следобедния прилив.

Пристигането на „Тъмните Криле“ оказа цялото очаквано въздействие, от което се страхувах.

Миналия път, когато това чудовище пусна котва в Берил, последният свободен „доморасъл“ тиранин на града умря в ръцете на чудовище от приказките. Наследникът му, избран от Ловеца на души, беше марионетка на империята, а неговите наследници — имперски губернатори.

Местните имперски функционери се завтекоха от всички страни, докато корабът се наместваше до кея. Гоблин ги наричаше „термити“. „Събирачи на данъци и дребни чиновници. Малки нещица, които живеят под камъните и се крият от светлината на честната работа“.

Някъде в миналото му сигурно имаше причина за такава сериозна омраза към събирачите на данъци. Разбирам го по някакъв интелектуален начин. Така де, не може да има по-нисша форма на живот — с евентуалното изключение на сводниците — от тази, която процъфтява в състояние на дадената й от друг власт да унижава, тормози и генерално да вгорчава живота на други хора. Такива твари ме карат да се отвращавам от собствения си вид. Но при Гоблин граничи с истинска страст. На няколко пъти се опита да подкокороса хората около него да отидат и да причинят малко чудовищна болка на намиращите се наоколо данъчни, а защо не и някоя и друга трагична смърт.

Термитите бяха силно притеснени. Не знаеха как да тълкуват внезапното ни и зловещо появяване. Пристигането на имперски легат може да значи много неща, нито едно от тях добро за дребната бюрокрация.

Навсякъде наоколо ни работата замря. Дори псуващите главатари на уличните банди спряха тирадите си за момент, за да погледнат кораба.

Едноокия обобщи ситуацията:

— По-добре ни измъкни от града, Знахар. При това бързо. Или цялата работа ще стане като онази в Кулата, но тоя път с твърде много хора, задаващи твърде много въпроси.

Каретата беше готова. Господарката вече чакаше вътре. Жребците — и големите, и обикновените — бяха впрегнати и оседлани. По-малката и лека карета с багажа на Господарката стоеше плътно затворена в очакване да тръгнем. Бяхме готови да потеглим, когато капитанът на кораба ни пуснеше.

— По седлата! — наредих аз. — Едноок, когато мостът се спусне, искам адски вой. Мускус, разкарай тази карета оттук все едно Хромия е зад гърба ти. — Обърнах се към командира на конната стража. — Вие ще ни проправите път. Не позволявайте на онези хора долу да ни забавят.

След това се приближих към каретата.

— Мъдро, Знахар — каза Господарката отвътре. — Или се измъкваш бързо, или рискуваш да попаднеш в капана, който ме задържа в Кулата.

Точно от това се страхувам. Мога да симулирам цялата тая работа с легата само ако никой не ме гледа отблизо.

Много по-добре щеше да е просто да преминем през града като буря и да ги оставим да си мислят, че съм някой от Покорените — в лошо настроение, надменен и арогантен. С мисия на юг, която не влиза в работата на управителите на Берил.

Мостът се спусна. Едноокия вкара в действие адския вой, който си бях поръчал. Малката ми армия потегли. Дребните хорица и привилегированите се разпръснаха по съвсем еднакъв начин пред олицетворението на огъня и мрака, каквото сигурно изглеждахме. Профучахме през Берил така, както бяхме преминали през разбуждащия се Опал преди три дни, разпръсквайки ужас около себе си. Зад нас „Тъмните Криле“ щеше да отплава с вечерния отлив със заповеди да продължи към Гранатовите пътища, където да патрулира неопределено време срещу пирати и контрабандисти. Излязохме през Боклукчийската порта. Въпреки че обикновените ни коне бяха изтощени, продължихме, докато не се спусна пълен мрак.

 

 

При все бързината, с която се измъкнахме от града, не бяхме спрели достатъчно далеч, за да избегнем изцяло вниманието му. Когато се събудих, Мъргън ме чакаше заедно с трима братя, които искаха да се присъединят към нас. Имената им бяха Клетус^[1], Лонжинус и Лофтус. Казаха, че били още деца, когато за последен път минавахме през Берил. Нямам представа как ни бяха разпознали при скоростта, с която се движехме. Твърдяха, че са дезертирали от Градските кохорти, за да тръгнат с нас. Не бях достатъчно на кеф да водя кръстосан разпит, затова приех на доверие мнението на Мъргън, че изглеждат свестни.

— Щом са толкова глупави, че искат да се присъединяват, без да знаят каква е ситуацията, нека. Дай ги на Хагоп.

Вече имах два леко кекави отряда. Мускуса и четиримата новаци от Опал, а сега и Хагоп с тези тримата. Така се гради историята на Черния отряд. Взимаш човек тук, вписваш още двама оттам и просто продължаваш да продължаваш.

 

 

На юг и все на юг. През Ребоса, където бяхме минали за кратко — там се записаха Хагоп и Мускуса. Те двамата откриха града си безкрайно променен и при все това съвсем същия. Не им беше трудно да го изоставят повторно. Прибраха със себе си още един човек. Племенник, който бързо си спечели името Щастливия заради постоянната си начумереност и саркастичен начин на изразяване.

След това Падора и отвъд, към големия кръстопът на търговски пътища, където бях роден и където се присъединих към Черния отряд скоро преди той да напусне службата си там. Бях млад и глупав, когато го направих. Но пък видях далечните краища на света, все е нещо.

Дадох на хората ден почивка в огромния лагер извън стените около западния път. Самият аз влязох в селището и си доставих мимолетното удоволствие да повървя по улици, които бях трамбовал като хлапе. Също както Мускуса и Хагоп казаха за Ребоса, градът изглеждаше непоправимо различен, но въпреки това съвсем същият, какъвто го помнех. Естествено разликата беше станала вътре в самия мен.

Минах през стария си квартал и някогашното ми жилище. Не видях никой, когото да познавам. Само една жена, която можеше да ми е баба, но вероятно беше сестра ми. Не се спрях да я заговоря. За тези хора съм мъртъв от години.

Завръщането ми като имперски легат няма да го промени.

 

 

Намирахме се пред последния имперски знак. Господарката се опитваше да убеди лейтенанта на стражите й, че мисията им е свършила, а имперски войници отвъд границата могат да бъдат сметнати за провокация.

За съжаление понякога хората й са твърде лоялни.

Няколко войници — разделени поравно от двете страни на границата, но облечени еднакво и очевидно дългогодишни приятели — стояха на разстояние и ни обсъждаха разпалено. Междувременно ние шавахме притеснено на едно място.

Сякаш бяха минали векове, откак за последно се намирах извън пределите на империята. Мисълта ме караше да се чувствам неуютно.

— Знаеш ли какво правим в момента, Знахар? — попита ме Гоблин.

— Не, какво?

— Движим се назад във времето.

Назад във времето… Назад в собствената ни история. Лесно за изричане, ала толкова важна мисъл!

— Да. Може би си прав. Нека отида да разритам кошера, иначе няма да тръгнем никога.

Присъединих се към Господарката, която ме изгледа лошо. Залепих си най-сладката усмивка и казах:

— Вижте. Намирам се от другата страна на линията. Има ли проблем, лейтенант?

Той поклати глава. Беше по-впечатлен от титлата ми на легат, колкото и незаслужена да е, отколкото от жената, която се очакваше да го командва. Защото вярваше, че има задължения към нея, които дори тя не може да отмени.

— Отрядът винаги е отворен за група добри мъже с военен опит — казах аз. — Сега, след като сме извън империята и нямаме нужда от позволението й, мисля да започна активно да набирам доброволци.

Той много бързо схвана концепцията и пресече чертата, за да застане до мен. След това се ухили широко към Господарката.

— Има обаче една подробност. Присъедините ли се към отряда, трябва да положите клетва за вярност и да отговаряте само пред него, също както всички останали. Което значи, че с предаността ви към всичко друго се приключва.

Господарката му се усмихна гадно. Той прескочи обратно линията, очевидно решил, че трябва сериозно да помисли, преди да се хвърли в устата на лъва.

Обърнах се към повелителката му:

— Важи за всички. Преди не можех да го искам, но ако престъпиш чертата, трябва да спазваш същите условия като всички останали.

Тя ме погледна по онзи начин.

— Но аз съм жена…

— Случвало се е и преди, боя се. Не е често срещано явление, наистина. На този свят няма много място за авантюристки, но и преди в отряда са постъпвали доброволки. — Обръщайки се към лейтенанта, казах: — И ако се запишеш, клетвата ти ще трябва да бъде искрена. В първия момент, в който получиш заповед и се обърнеш към нея за позволение — и посочих Господарката, — ще изхвърчиш. Сам в непозната земя.

Днес ми беше ден за самоизтъкване.

Господарката промърмори някои много неженствени неща под нос, после се обърна към лейтенанта:

— Отиди да го обсъдиш с хората си. — И веднага след като той се отдръпна достатъчно ме погледна: — Това значи ли, че ако се обвържа с глупавата ви клетва ще спрем да бъдем приятели?

— Смяташ ли, че след като ме избраха за Капитан не съм приятел с останалите?

— Признавам, че не съм чувала много „да, сър“, „не, сър“ или „ваше височество, сър“, да.

— Което не им пречи да изпълняват заповедите ми, когато знаят, че наистина го мисля.

— През повечето време.

— Да, понякога Гоблин и Едноокия имат нужда от известно убеждаване. Е? Ще ставаш ли войник?

— Имам ли избор, Знахар? Голямо копеле си понякога.

— Естествено, че имаш. Можеш да се върнеш обратно с хората си и да бъдеш Господарката.

Лейтенантът говореше с мъжете и явно идеята за пътуване на юг се оказа по-малко популярна, отколкото и двамата бяхме очаквали. Повечето от хората започнаха да оседлават конете си за обратния път още преди да е спрял да говори.

Най-накрая човекът се върна, водейки със себе си шестима, които искаха да се присъединят към нас. Той самият не се включи в групата. Явно съвестта му беше намерила начин да заобиколи това, което допреди минути смяташе за свой дълг.

Разпитах мъжете за няколко минути. Изглеждаха сериозни. Отведох ги отвъд линията и ги заклех, правейки представление за Господарката. Не си спомням някога преди да съм официалничил толкова за когото и да е.

Разпределих шестимата между Мускуса и Хагоп, а единствената жена оставих при себе си. По-късно щях да впиша имената им в Аналите, когато решаха как искат да ги наричаме.

Господарката реши, че й харесва да си запази титлата. Така или иначе на всички езици освен един звучеше като име.

Гарвани наблюдаваха цялото шоу от близкото дърво.