Глен Кук
Сенчести игри (6)

6.
Опал

Когато спрях да се контя, Хагоп ме зяпна с широко отворена уста.

— Богове! Наистина изглеждаш като благородник, Знахар.

— Смайващо е на какво са способни една баня и бръснене. Мисля, че думата е „изискан“ — добави Мускуса.

— На мен ми се вижда свръхестествено.

— Може ли по-саркастично, момчета?

— Сериозен съм — отвърна Мускуса. — Наистина изглеждаш добре. Ако имаше и някое парцалче да прикриеш как линията на косата ти се спуска назад към задн…

Наистина го мислеше.

— Добре тогава — измърморих с неудобство и смених темата: — Говорех сериозно. Дръжте онези двамата да стоят мирно. — Намирахме се в града само от четири дни, а вече два пъти измъквах Гоблин и Едноокия от беда. Имаше си граници дори за това, което един легат може да прикрие, замаже и законспирира.

— Ние сме само трима, Знахар — запротестира Хагоп. — Какво да направим, след като те не искат да мируват?

— О, познавам ви, момчета. Все ще измислите нещо. И докато сме на темата, пригответе тия боклуци. Трябва да стигнат до кораба.

— Да, сър, ваше превелико легатство, сър!

Точно щях да изстрелям един от моите огнени, остроумни, сразяващи коментари, когато Мъргън показа глава през вратата и каза:

— Каретата е готова, Знахар.

А Хагоп се зачуди гласно:

— Как пък ще ги държим под око, като дори не знаем къде са? Никой не ги е виждал от вечерята насам.

Излязох към каретата със скромната надежда, че няма да умра от язва преди да сме се измъкнали от империята.

 

 

Изтрещяхме през улиците на града — аз, в моята желязна карета с черните жребци, и конната стража. Около копитата на конете и стоманените колела хвърчаха искри. Драматично, без съмнение, но пък да стоиш вътре в каретата беше като да си затворен в стоманена кутия, блъскана неуморно от ентусиазирани гиганти-вандали. Профучахме през портата на Градините, разритвайки по пътя си по-непохватните. Слязох по стълбичката, може би малко по-вдървено, отколкото ми се искаше, и с небрежен жест (изкопиран вероятно от някой принц, когото съм мернал някога) разкарах нападналите ме веднага слуги. След това влязох през набързо отворената порта.

Тръгнах директно към Стаята с Камелиите, надявайки се древните спомени да не ме подведат. Работещите в Градините джавкаха около мен. Игнорирах ги.

Пътят ми мина покрай малко езерце — толкова гладко и чисто, сякаш бе сребърно огледало. Заковах се на място с увиснало чене.

След банята и с изтънченото облекло наистина бях внушителен. Но това трудно обясняваше факта, че очите ми представляваха огнени кръгове, а устата — сякаш отвор на пещ.

— Тия двамата ще ги удуша в съня им — промърморих.

Дори по-лошо от огъня, сянката ми беше променена. Странно привидение, плътно прилепено за мен, което даваше да се разбере, че легатът е просто илюзия, създадена от нещо много по-тъмно.

Гръм да ги порази онези двама кретени и шегичките им!

Когато продължих пътя си, забелязах, че Градините са претъпкани, но тихи. Гостите до един ме наблюдаваха. Бях чул, че мястото вече не е чак толкова популярно, колкото преди.

Естествено, всички те бяха тук, за да ме видят. Новият генерал. Неизвестният легат, излязъл от тъмната Кула. Вълците искаха да опознаят тигъра. Трябваше да го очаквам, разбира се. Ескортът ни разполагаше с четири дни да разправя из града небивалици.

Вкарах в действие цялата арогантност, която можех да симулирам. А вътре в себе си се чувствах като хлапе със сценична треска.

Настаних се в Стаята с Камелиите, далеч от погледите на тълпата. Около мен танцуваха сенки. Един слуга дойде да се поинтересува от нуждите ми. Сервилността и подмазвачеството им бяха отвращаващи.

Една дребна и гнусна частица от мен обаче се наслаждаваше на всичко това. Дребничка наистина, но достатъчна, за да покаже защо някои хора се стремят толкова усилено към властта. Но не и аз, благодаря. Твърде съм мързелив. И освен това, боя се, ставам злощастна жертва на чувството си за отговорност. Сложиш ли ме да командвам, се опитвам да постигна точно това, за което е предвидена длъжността. Предполагам, че просто страдам от липса на истинската социопатия — нужна, за да станеш голям.

А как да изпълниш номера с различните гозби, когато си свикнал да посещаваш места, където или изяждаш всичко в паницата, или умираш от глад? С майсторлък, ето как. Възползвах се от това, че персоналът се страхуваше да не изям тях, ако ме ядосат. Разпитах за това и онова, използвайки лекарската интуиция за намеците и премълчаните неща, и скоро разбрах всичко. Изпратих ги в кухнята с указание да не бързат много, защото може да имам гост.

Не че наистина очаквах Господарката. Просто спазвах процедурата. Възнамерявах да изпълня ритуала на срещата, пък ако ще и без другата половина.

Останалите гости непрестанно си намираха повод да минат край входа, за да видят новодошлия. Прииска ми се да бях докарал и ескорта си.

Изведнъж нещо, сякаш далечна гръмотевица, изтрещя, последвана от удар с чук наблизо. Вълна от шепот премина през Градините, а после настана гробна тишина. След това и тя отстъпи на ритмичното потропване на стоманени подметки, кънтящи в унисон.

Не можех да повярвам. Дори докато ставах да я посрещна, пак не вярвах.

Пред входа се появиха стражи от Кулата, после спряха и се разделиха. Между тях изприпка Гоблин, наперен като барабанчик, макар че в действителност изглеждаше точно като създанието, отстъпило му името си, което е изпълзяло от някой особено огнен ад. Светеше. От него се излъчваше подобна на пламъци мъгла, която изчезваше няколко крачки по-назад. Пристъпи в Стаята и я разгледа критично, а на мен намигна. След това измарширува до стъпалата в далечния край и застана с лице навън.

Какво правеха, по дяволите? Дообогатяваха и без това претрупаната си шега?

Тогава се появи Господарката — безмилостна и сияеща като излязла от фантазия, красива като сън. Почуках токовете на ботушите си и се поклоних. Тя се спусна, за да се присъедини към мен. Наистина изглеждаше като видение. Протегна ръка. Маниерите ми не ме предадоха въпреки дългогодишните ми упорити усилия.

Богове, какъв шок щеше да е това за клюкарите в Опал!

Едноокия я последва, обгърнат в тъмни мъгли, из които пълзяха сенки с живи очи. Той също огледа мястото.

Докато се обръщаше, за да заеме поста си, прошепнах:

— Тази шапка ще я изгоря, кълна се. — При всички илюзии, с които се беше окичил, продължаваше да я носи.

Той се изхили и застина неподвижно.

— Поръча ли вече? — запита Господарката.

— Да, но само за един.

Малка орда слуги се втурна покрай Едноокия, изпълнени с чист и неподправен ужас. Самият господар на Градините ги ръчкаше напред. Ако с мен бяха дразнещи, с Господарката се държаха абсолютно отвратително. Извинявам се, но дори аз никога не съм бил чак толкова впечатлен от когото и да било, независимо от властта му.

Беше бавна и дълга вечеря, която премина основно в тишина, докато аз хвърлях учудени погледи през масата, без да получавам отговор. Запомнящо се преживяване, макар и Господарката да намекна, че е присъствала на по-интересни вечери.

Проблемът ни бе, че сме прекалено много на показ, за да се наслаждаваме истински на вечерта. Не само пред тълпата, но и един пред друг.

По някое време си признах, че не съм очаквал наистина да успее. Тя отвърна, че внезапното ми напускане на Кулата я накарало да осъзнае, че ако просто не захвърли всичко, няма да се откъсне от веригите на империята, докато някой не я убие и не я избави от тая мъка.

— Значи просто си тръгна? Но така всичко ще се разпадне…

— Не. Взех някои предпазни мерки. Предоставих власт на хора, на които имам доверие. По начин, който бавно ще им дава все по-голяма и стабилна власт над империята, докато не станат пълноправните й господари. Преди да осъзнаят, че съм дезертирала.

— Надявам се. — Бляскав представител съм на философската школа, според която, ако нещо може да се прецака, то неизменно ще се прецака.

— Е, за нас няма значение, нали? Ние вече ще сме достатъчно далеч от всичко това.

— От морална гледна точка ни засяга, ако половин континент е хвърлен в гражданска война.

— Странно, струваше ми се, че съм направила достатъчно големи морални жертви. — Облъхна ме студен вятър. Защо, по дяволите, не мога да си държа скапаната голяма уста затворена?

— Извинявай — казах. — Права си. Не мислех какво приказвам.

— Извинението се приема. Трябва да ти призная нещо. Позволих си лека волност с плановете ти.

— Ъъ? — Един от по-интелектуалните ми моменти, да.

— Отмених плаването ти с онзи търговец.

— Моля? Защо?

— Не би било подходящо за легат на империята да пътува на продупчена баржа със зърно. Твърде евтино го даваш, Знахар. Галерата, която Ловеца на души построи — „Тъмните Криле“, е на кея. Наредих да я подготвят за пътуване до Берил.

Богове! Същият чудовищен кораб, който толкова отдавна ни отведе на север.

— Не сме твърде много на почит в Берил.

— В момента градът е имперска провинция. Сега границите на империята са на три хиляди мили отвъд брега на морето. Или си забравил собственото си участие в тези събития?

Не бях. Само много ми се искаше.

— Не. Но през последните десетилетия ме занимаваха други неща.

Ако границата наистина беше толкова далеч навътре в сушата, значи имперските ботуши тропаха и по асфалтираните улици на собствения ми роден град. През ум не ми беше минало, че южните проконсули може да решат да разширяват територията отвъд крайморските градове-държави. Мислех, че само Градовете на скъпоценните камъни имат някаква стратегическа стойност.

— А сега кой е язвителен?

— Кой? Аз? Да, права си. Нека се радваме на цивилизования момент. Скоро няма да има много такива. — Погледите ни се срещнаха. За миг в нейния проблеснаха предизвикателни искри. Аз отклоних очи. — Как успя да вербуваш двамата клоуни в шарадата си?

— Със скромно дарение.

Разхилих се. Естествено. За пари правим всичко.

— И кога „Тъмните Криле“ ще е готов да отплава?

— След два дни. Най-много три. И не, няма да се занимавам с никакви имперски дела, докато съм тук.

— О! Добре. — После добавих: — Натъпках се до пръсване. Така угоен направо съм готов за набучване на шиш. Да излезем да се поразходим, а? Има ли достатъчно сигурно място, където да отидем?

— Вероятно познаваш Опал по-добре от мен, Знахар. Никога преди не съм идвала тук.

Предполагам, че изглеждах изненадан.

— Не мога да бъда навсякъде. По едно време бях твърде заета на север и на изток. После бях заета да умъртвявам съпруга си. После пък се заех да те ловя. Но никога не съм разполагала със свободно време за разходки из провинцията.

— Да благодарим на звездите.

— Извинявай?

— Възнамерявах да е комплимент. Колко младолика изглеждаш. Тя ме изгледа преценяващо.

— Няма да отговоря. Ще вземеш да го набуташ в Аналите си. Захилих се. Облачета дим пропълзяха между зъбите ми. Заклевам се, ще ги пипна ония двамата!