Глен Кук
Сенчести игри (5)

5.
Веригите на империята

Господарката спази обещанието си. Аналите бяха в ръцете ми броени часове след влизането ни в Кулата, докато нейните обитатели още бяха обхванати от треската на завръщането й. Но…

— Искам да продължа с теб, Знахар. — Гледахме залеза от един от парапетите на сградата. Беше втората ни вечер тук.

Отговорих, разбира се, със сладкодумието на продавач на коне.

— Ъъ… ъ… но… — Точно така. Господар на словото и свободното изразяване. Защо, по дяволите, би могла да иска такова нещо? Тук в Кулата тя имаше всичко! Малко по-внимателно планиране и можеше да прекара остатъка от живота си като най-могъщото същество на света. За какво й е да язди нанякъде с нас? Банда стари и изморени мъже, които дори не знаят накъде отиват, нито защо, а само че трябва да продължават да се движат, защото иначе нещо — вероятно съвестта им — ще ги застигне.

— Тук вече няма нищо за мен — каза тя. Сякаш това обясняваше каквото и да било. — Искам… просто искам да разбера какво е да си обикновен човек.

— Няма да ти хареса. Дори наполовина, отколкото ако си Господарката.

— Но аз така или иначе никога не съм обичала кой знае колко тази роля. Не и след като наистина разбрах какво представлява. Няма да ми кажеш, че не мога да дойда, нали?

Шегуваше ли се? Не, естествено, че нямаше да й го кажа. Това беше първата й реакция при създаденото положение, очаквах я. Но тя щеше да отмине и да изчезне, след като Господарката укрепи властта си в Кулата.

Тези усложнения ме притесняваха.

— Мога ли да дойда?

— Ако наистина това искаш…

— Има един проблем.

О, не е ли винаги така, когато е замесена жена?

— Не мога да замина веднага. Нещата тук са доста объркани. Трябват ми няколко дни да оправя всичко. За да мога да напусна с чиста съвест.

Не бяхме се изправяли пред нито един от проблемите, които очаквах да ни сполетят. Никой от хората й не смееше да я огледа отблизо. С такава публика усилията на Гоблин и Едноокия в тънкостите на илюзията около нея отиваха на вятъра. Слухът се беше разпространил навсякъде — Господарката се е върнала. И Черният отряд — отново сред приятелските редици под нейна протекция. За народа й това бе достатъчно.

Прекрасно. Но Опал чакаше само на няколко седмици разстояние. А оттам пътят до Морето на страданията бе съвсем кратък. А после — пристанища извън империята. Искаше ми се да се измъкнем, докато късметът ни още работи.

— Разбираш, Знахар, нали? Само няколко дни. Честно. Само колкото да оправя нещата. Империята е добра машина, която може да работи гладко, стига проконсулите да са сигурни, че някой командва отгоре.

— Добре, добре. Ще изтраем няколко дни. Ако задържаш хората на разстояние. А и ти стой далеч от тях поне през повечето време. Нека не те виждат твърде добре.

— Не възнамерявах така или иначе. О, да. Знахар?

— Да?

— Защо не ходиш да продаваш краставици на друг краставичар?

Разсмях се, изумен. С всеки изминал ден Господарката се превръщаше все повече в човек. И все по-способна да се смее над себе си.

Намеренията й бяха добри. Но всеки, който управлява империя, неизменно става жертва на администрацията. „Няколкото“ дни минаха и заминаха. След това още „няколко“. И още „няколко“.

 

 

Забавлявах се, като се ровех из библиотеките на Кулата в търсене на редки текстове от времето на Владичеството и преди това. Опитите да разплета усуканите нишки на северната история ме спасяваха от скуката, но за останалите беше наистина тежко. Нямаха какво друго да правят, освен да се крият от погледа на околните. И да дразнят Едноокия и Гоблин, въпреки че го правеха доста неуспешно. За тези от нас, които нямахме талант, Кулата бе просто голяма тъмна купчина камъни, но за онези двамата тя представляваше огромен генератор на магическа енергия, все още пълен с извратеняци, практикуващи черна магия. Живееха в постоянен ужас.

Едноокия се справяше по-добре от Гоблин. Успяваше да избяга от време на време, като отиваше до старото бойно поле, за да се отдава на спомени. Понякога се присъединявах към него, изкушен да приема поканата на Господарката и да поразровя гроб-два.

— Още не си съвсем спокоен, нали? — запита Едноокия един следобед, докато стоях и се взирах в надгробната плоча, носеща името и герба на един от Покорените на име Безликия. Тонът му беше толкова възможно най-сериозен.

— Не напълно — признах. — Не знам кое точно ме притеснява, а и вече няма голямо значение, но, като помислиш какво наистина се случи тук, нещата някак просто не се връзват. Искам да кажа, тогава всичко изглеждаше неизбежно. Голямо клане, което избави света от Бунтовниците и повечето от Покорените, а също и от Властелина. Но спрямо последвалите събития…

Едноокия беше тръгнал бавно напред, повличайки ме със себе си. Така стигнахме до място, което не беше маркирано никъде, освен в паметта му. Тук беше унищожено създание, наречено форвалака. Твар, която може би беше заклала брат му в началото, когато за пръв път се обвързахме с Ловеца на души — легатът на Господарката в Берил. Форвалака представляваше някакъв кръвосмучещ леопардлак, произхождащ от родните джунгли на Едноокия някъде на юг. Повече от година отне на магьосника да го догони и да си отмъсти.

— Мислиш си колко трудно се отървахме от Хромия — каза той. Звучеше замислено. Знаех, че си спомня неща, които смятах, че е изхвърлил от паметта си.

Така и не можахме да разберем със сигурност дали форвалака, който бе убил Тъпана, е същият, платил за смъртта му. Защото тогава Ловеца на души работеше заедно с друг Покорен, наречен Променливия.

А се твърдеше, че Променливия бил в Берил през съдбовната нощ. За да използва облика на форвалака и да избие управляващото семейство, подсигурявайки лесното приобщаване на Берил към империята.

Дори и Едноокия да не бе отмъстил на когото трябва, времето за сълзи отдавна беше отминало. Променливия се числеше сред многобройните жертви от битката при Чар.

— Да, наистина мисля за него — признах. — Убих го в странноприемницата, Едноок. Сигурен съм, че го утрепах. И ако не се беше появил отново, изобщо нямаше да се усъмня, че е мъртъв.

— А съмнения за тези?

— За някои.

— Иска ти се да се промъкнеш по нощите и да изровиш някой от тях, нали?

— Да, но за какво? В гроба ще има труп и никой не би могъл да отрече или потвърди, че това е един от Покорените.

— Те бяха избити от други Покорени и членове на Кръга. Доста различно е от бездарен смотаняк като теб.

Подозирах, че не говори за талант в магията.

— Знам. Само това ме спасява от пълно вманиачаване по темата. Вярата, че тези, които евентуално са ги убили, наистина имаха силата да го направят.

Едноокия отново обърна поглед към мястото, където някога стоеше кръст с прикования към него форвалак. След малко потрепери и се върна в настоящето.

— Е, вече няма значение, нали? Беше много отдавна, ако не и много далеч. А „много далеч“ е място, където ще се окажем достатъчно бързо, ако някога се измъкнем от тая дупка.

Той придърпа смачканата си черна шапка напред, за да предпази очи от слънцето, и погледна към Кулата. Наблюдаваха ни.

— Защо иска да идва с нас? Все за това мисля. Каква полза има тя?

Едноокия ме погледна много странно. Бутна шапката обратно нагоре, сложи ръце на хълбоците си, поклати глава и след малко проговори:

— Знахар, понякога просто не мога да те разбера. Защо изобщо стоиш и я чакаш, вместо вече да ви разделят мили?

Добър въпрос — избягвах го всеки път, когато мислите ми се насочеха към него.

— Ами, аз я харесвам и мисля, че заслужава шанс за нормален живот. Всъщност е свястна. Наистина.

Мернах бегла усмивка, преди магьосникът да се обърне обратно към безименния гроб.

— Животът не би бил и наполовина толкова забавен, ако те нямаше теб, Знахар. Да те гледам колко си несръчен е почти обучение. Кога ще можем да се махнем? Мястото не ми допада особено.

— Нямам представа. Още няколко дни. Трябвало да се погрижи за някои неща…

— Каза го и предния…

Страхувам се, че станах малко остричък.

— Когато — тогава, няма да пропусна да те уведомя.

 

 

„Тогава“ сякаш никога нямаше да дойде. Дните отминаваха. Господарката не успяваше да се измъкне от паяжината на административния паяк.

После от всички провинции на империята започнаха да се стичат съобщения по повод едиктите, излезли от Кулата. Всички настояваха за незабавен отговор.

Вече две седмици стояхме затворени в това ужасно място.

— Искам да се махаме оттук, Знахар — настоя Едноокия. — Нервите ми не издържат вече това място.

— Виж, има неща, които тя трябва да свърши…

— Има неща, които ние трябва да свършим, поне според теб. Кой е казал, че нейните отговорности са с приоритет?

Гоблин също ми скочи. И с двата крака.

— Търпим твоето увлечение вече двадесет години, Знахар — преувеличи той. — Защото е забавно. Нещо, с което да те бъзикаме, когато стане скучно. Но не и с цената да бъда убит, абсо-мам-ка-ти-лютно ти го гарантирам! Пък ако ще да ни направи всичките фелдмаршали!

Озаптих внезапен пристъп на гняв. Доста усилия ми костваше, но Гоблин беше прав. Нито имах работа тук, нито беше честно да подлагам останалите на такъв риск. Колкото повече стояхме забутани в Кулата, толкова по-голяма ставаше опасността нещо да се разсмърди. Все по-трудно ни беше да се разбираме със стражите, които не можеха да понесат факта, че сме толкова близо до повелителката им, срещу която се борихме толкова много години.

— Ще потеглим утре сутрин — казах накрая. — Съжалявам. Бях избран да водя отряда, а не само себе си. Забравих го и ви моля да ми простите.

Хитрият стар Знахар. Гоблин и Едноокия изглеждаха порядъчно смутени. Позволих си мимолетна усмивка.

— Така че си пригответе багажите. Потегляме със зората.

 

 

Тя ме събуди посред нощ. За момент си помислих… после видях лицето й. Беше чула.

Помоли ме да остана само още един ден. Или два, най-много два. Не искаше да остава повече, отколкото ние, заобиколена и сякаш осмивана от всичко, което е загубила. Желаеше да замине, да тръгне с нас. С мен — единствения приятел, когото изобщо бе имала.

Сърцето ми се късаше.

Звучи много захаросано, когато го напишеш, но понякога просто трябва да постъпиш правилно, каквото и да ти коства. По някакъв начин се гордеех със себе си — не отстъпих изобщо.

— Това няма край — казах й. — Винаги ще има само още едно нещо, което трябва да се свърши. Катовар не става по-близо, докато аз седя и чакам. Смъртта обаче се приближава. Аз също те ценя. И не искам да те изоставя… Но смъртта броди във всяка сянка на това място. В сърцето на всеки мъж, ненавиждащ влиянието, което мислят, че имам върху теб.

Империята й просто беше такава, а и на много хора съм давал повод да ме мразят дълбоко.

— Но ти ми обеща вечеря в Градините на Опал.

„Обещах ти толкова повече от това“, крещеше сърцето ми, но на глас отвърнах:

— Така е. И обещанието остава. Но трябва да изведа хората си оттук.

Замислих се, докато тя ставаше все по-нервна — нетипично за нея. Виждах огънчетата на машинации и планове да блещукат в очите й. А също и как ги потушава. Имаше си начини да ме манипулира, и двамата го знаехме. Но Господарката никога не ги използваше, за да печели надмощие. Поне не с мен.

Предполагам, че всеки от нас в даден момент от живота си намира човек, с когото изпитва необходимост да бъде абсолютно откровен. Личност, чието добро мнение за нас се превръща в заместител на това, което светът си мисли. И това мнение в един хубав момент се оказва по-важно от всичките ни дребни, подмолни и подли планчета, алчност, страст или самообожествяване — всичко, към което се стремим, докато се опитваме да убедим света около нас, че сме просто обикновени и добри хорица. Аз бях нейната истина, а тя — моята. Имаше едно-единствено нещо, което криехме един от друг, защото се страхувахме, че излезе ли наяве, ще промени всичко и с откровеността ще се свърши веднъж и завинаги.

Нима любовниците изобщо са честни?

— Ще ни отнеме три седмици да стигнем до Опал. Още една, докато намерим капитан, на когото да се доверим, както и да накараме Едноокия да прекоси Морето на страданията. Така че точно след двадесет и пет дни, броено от днес, ще отида в Градините. Ще резервирам Стаята с Камелиите за вечерта.

Потупах подутината до сърцето си. Това бе красиво изработена кожена кесия, в която се намираха документите, обявяващи ме за генерал на имперските войски и легат, отговорен единствено пред самата Господарка.

Безценно, наистина безценно. И още една добра причина старите й слуги да ме мразят неистово.

Не знам точно как се случи. Някаква шега по време на един от кратките моменти, когато тя не беше заета да раздава заповеди и да подписва укази. После се оказах обкръжен от армия шивачи и оборудван с пълен набор имперски униформи. Вероятно никога няма да разкрия истинското предназначение на всичките тия шнурове, значки, копчета, медали, джаджи и финтифлюшки. Чувствах се безкрайно глупаво с целия този хаос върху себе си.

Обаче не ми трябваше много време, за да видя някои новосъздадени възможности в новата ситуация, която в началото приех за някаква много сложна шега.

Понякога тя има такова странно чувство за хумор — невинаги да взема мракобеснически лишената си от веселие империя съвсем насериозно. И съм сигурен, че е видяла приложенията преди мен.

Така или иначе, говорехме за Градините на Опал и Стаята с Камелиите — върхът на снобския елит в града.

— Ще вечерям там — казах й. — Добре дошла си да се присъединиш към мен.

В очите й пробягаха следи за нещо скрито.

— Добре — каза само. — Ако съм в града.

Това беше един от тези моменти, в които се чувствам ужасно неудобно. Когато каквото и да кажеш, не е правилно и в общи линии каквото и да имаш предвид, излиза нещо съвсем погрешно. Не ми дойде друго на ум, освен типичния подход — запазена марка на Знахаря.

Започнах да отстъпвам.

Така се разбирам с жените — тичам за прикритие при първия намек за притеснение.

Почти успях да стигна до вратата, но тя можеше да ме настигне, когато пожелае. Прекоси делящото ни разстояние и ме прегърна, облягайки глава на гърдите ми.

А ето как те се разбират с мен, бедния сантиментален глупак. С джобен романтизъм. Така де, не е нужно дори да ме познават, за да проработи номерът им. Когато искат да ме подкопаят, просто пускат кранчето.

Държах я, докато не беше готова да бъде пусната. Не посмяхме да се погледнем в очите и аз просто излязох. Ясно. Не беше обърнала внимание на тежката артилерия.

Е, играеше честно. Почти. Трябва да й го призная. Дори когато беше Господарката. Хлъзгава и измамна, но повече или по-малко честна.

 

 

Професията на легата носи всякакви интересни права над придобиването на собственост и разграбването на съкровищници. Събрах глутницата шивачи и ги насъсках срещу моите хора. Раздадох пълномощия и изведнъж Гоблин и Едноокия се оказаха полковници. Хагоп и Мускуса превърнах в капитани. Добавих малко блясък дори на Мъргън, като го направих лейтенант. Раздадох на всички ни тримесечни надници в аванс.

Момчетата обаче бяха все така нервни. Мисля, че една от причините Едноокия толкова да бърза да се махне от Кулата беше откриването на кротко местенце, където на воля да злоупотребява с привилегиите си. За момента се задоволяваше да спори с Гоблин чие пълномощие носи по-голяма тежест. И двамата не попитаха за внезапната смяна на късмета ни.

Най-странната част беше моментът, когато Господарката ме извика, за да ми раздаде пълномощията, и настоя да й дам истинско име, което да впише в документите. Отне ми известно време да си спомня как в действителност се казвам.

 

 

Напуснахме Кулата според плана. Само че не го направихме като разпуснатата хайка, която беше влязла.

Пътувах в черна желязна карета, теглена от шест яростни и също толкова черни коня. Мъргън управляваше, а Хагоп и Мускуса яздеха от двете ми страни като стражи. Едноокия и Гоблин не харесаха каретата и препускаха съответно зад и пред нея върху по-малко нахъсани и прекрасни жребци от онези, които теглеха впряга. Заедно с двадесет и шест души конна стража за ескорт.

Конете, които тя ни даде, породисти, диви и невероятно красиви, се предоставяха само на истинските първенци в империята. Бях яздил някога такъв, по време на битката при Чар, когато двамата с нея преследвахме Ловеца на души. Тези животни можеха да тичат сякаш вечно и без умора. Магически зверове — дар, по-ценен, отколкото някой от нас можеше да си представи.

Как става така, че подобни идиотщини се случват точно на мен?

Само преди година живеех в дупка в земята, намираща се под цирей на задника на света, наречен Равнината на Страха, треперейки заедно с още петдесет мъже в непрестанен ужас, че империята ще ни открие. Не бях виждал нови дрехи от около десетилетие, а банята и бръсненето бяха не по-малко редки и ценни неща от диамантите.

На срещуположната седалка лежеше черен лък — първият подарък, който Господарката ми даде още преди години, преди отрядът да я изостави. И той беше безценен по свой си начин.

Как се върти колелото…