Глен Кук
Сенчести игри (40)

40.
Деджагор (бивш Стормгард)

Тази нощ в Стормгард.

Нощта в Стормгард се оказа невероятна, макар и леко помрачена от липсата на удовлетворение, която чувствах все по-силно. Доста след зазоряване още спях. Събуди ме ловджийски рог. Първото, което видях, отворил очи, бе огромния черен гарван, който ни зяпаше с Господарката. Метнах нещо по него.

Още един зов на рога. Запрепъвах се към прозореца. След това скочих към друг.

— Господарке! Събуди се! Имаме проблем!

Проблемът извираше от хълмовете на юг под формата на друга вражеска армия. Могаба вече раздаваше заповеди на легионите. Клетус и братята му тероризираха лагера от южната стена, но катапултите им не можеха да спрат бойната подготовка на онази тълпа. Хората от града се изсипваха от къщите си и се насочваха към стените да гледат.

Гарваните кръжаха навсякъде.

Господарката хвърли един поглед, изръмжа „Давай да се обличаме“ и започна да ми помага с костюма. Аз й върнах жеста.

— Това чудо започва да се вмирисва — казах, когато вече влязох в бронята.

— Може и да не ти се наложи да я носиш още дълго.

— А?

— Оная сбирщина, която се излива от хълмовете. Мисля, че Сенчестите са събрали всички, които са успели да въоръжат. Смажи ги и войната приключва.

— Разбира се. Без тримата Господари на сенките, които вероятно имат друго намерение.

Пристъпих към прозореца и заслоних очи. Стори ми се, че различавам черно петно да се рее сред войниците.

— Сега нямаме никой на наша страна. Може би не трябваше да избързвам толкова с Променливия.

— Постъпи правилно. Той изпълни замисъла си. Можеше дори да се присъедини към останалите срещу нас. С тях нямаше противоречия.

— Знаеше ли кои са те?

— Дори не подозирах. Честно. Не и допреди ден или два. Но тогава ми се струваше твърде нелепо, за да го споменавам.

— Давай да се захващаме.

Господарката ме целуна и това беше целувка с доста подтекст. Бяхме стигнали далеч… Тя постави шлема си и се превърна в мрачното и злокобно създание на име Отнемащия живот. Аз повторих същото, за да въплътя Създателя на вдовици. Изпадналите в ужас плъхове, обитаващи Стормгард (мислех си, че трябва да върнем старото име на града, когато се слегне прахта), се разбягваха пред нас, докато вървяхме по улиците.

Могаба ни посрещна. Водеше и конете ни. Качихме се по седлата.

— Колко зле изглежда? — попитах.

— Още не мога да преценя. След две големи битки и две победи бих казал, че ние сме по-добре закалената сила. Но те са ужасно много, а се съмнявам да имаш още хитрини в ръкава си.

— За това си прав. За мен нашествието е неочаквано. Ако онзи Сенчест използва силата си…

— Не го споменавай пред мъжете. Предупредени са, че може да се сблъскат с необичайни неща. Казано им е да не им обръщат внимание и да си вършат работата. Искаш ли отново да използваме слоновете?

— Ще се бием с всичко. Абсолютно всичко, с което разполагаме. Тази битка може да се окаже цялата война. Ако спечелим, завинаги ги премахваме от гърба на Талиос и си отваряме пътя на юг. Вече няма да разполагат с армия, с която да ни попречат.

Той изсумтя. Същото важеше и за нас.

Излязохме на бойното поле. След миг вече разпращах съобщения във всички посоки, повечето от които целяха да изровят работниците ми от града. Нуждаехме се от всеки меч.

Могаба вече бе изпратил кавалерията да разузнава и тормози врага. Добрият стар Могаба…

Гарваните очевидно страхотно се забавляваха, докато артистите излизаха на сцената.

Сенчестият отсреща не бързаше. Той изведе мъжете си на равнината и ги подреди във формация въпреки кавалерията ми, след което прати конниците си да прогонят моите. Мускуса и Хагоп можеха и да ги пребият, но аз ги инструктирах да не го правят. Така че просто се върнаха, водейки врага след себе си, докато го обсипваха със стрели. Исках животните да си отпочинат преди голямата битка. Според правилата на кавалерийската кампания не разполагаме с достатъчно коне за смяна.

Когато бившите затворници най-накрая се появиха, изпратих няколко човека да ги приведат в готовност за евентуална атака откъм лагера. Дори и с боеприпасите, пленени при вчерашната битка и превземането на града, половината дори не бяха въоръжени. Липсваше им и тренировка, и обучение, но не и решителност.

Изпратих човек да каже на Клетус и братята му да преместят артилерията си така, че да ни е в помощ и да бомбардира портата на укреплението.

Хвърлих поглед на вражеската армия.

— Могаба. Някакви идеи? — На пръв поглед изглеждаха като петнадесетина хиляди. И поне толкова компетентни, колкото онези при брода Годжа. Нищо особено, но не и аматьори.

— Не.

— Сякаш не бързат много, а?

— Ти щеше ли да бързаш?

— Не и ако имах Господар на сенките на своя страна. И някаква надежда, че мога да стигна до тях. Някой друг да има идеи?

Гоблин поклати глава. Едноокия каза:

— Сенчестите са ключа. Премахни ги или нямаме шанс.

— Продаваш краставици на краставичаря. Трябва ми пратеник. — Дойде ми една идея. Изпратих човека да накара някой от Нар да отиде в града, за да набере хиляда работника, които да остави при западната порта. Започнеше ли битката, той трябваше да удари лагера в гръб.

Все пак беше нещо.

— Едноокия е прав — вметна Господарката. Мисля, че я заболя от нуждата да го каже. — И трябва да се насочим към здравия Сенчест. Сега е време за илюзия. — Тя започна да обяснява собствената си идея.

Десет минути по-късно заповядах на кавалерията да потегли напред, да удари врага и да го принуди да изкара конниците си напред, за да видим на какво е способен Сенчестия.

Наистина ми се искаше да разчитам на затворниците да задържат враговете в лагера.

За половиния час, необходим на Господаря на сенките да се вбеси от тормоза, Гоблин и Едноокия създадоха най-великата илюзия в кариерите си.

Започнаха с пресъздаването на призрака на отряда, който използваха в гората на север, когато заловихме бандитите. Мисля, че го направиха едновременно от сантиментални подбуди, а и защото им е по-лесно с нещо, което са правили и преди. Създадоха ги пред армията, току зад мен, Господарката и знамето. След това заповядах да изкарат слоновете напред и да ги разположат на широка фронтова линия, всеки от тях подкрепен от десетина от най-добрите ни и кръвожадни войници. Изглеждаше сякаш имаме цяло стадо от тези зверове, защото илюзията утрои броя им. Предполагах, че Господарят на сенките ще види през нея. Но какво от това? Хората му нямаше да успеят, а аз исках да паникьосам тях, не него. Докато разберяха истината, вече щеше да е твърде късно.

Стискай палци, Знахар.

— Готова? — попитах.

— Готова — отвърна Господарката.

Кавалерията се оттегли, при това точно навреме. Сенчестият започваше ясно да изразява раздразнението си. Стиснах ръката на Господарката. Наведохме се един към друг и си прошепнахме тези три думички, от които всеки се смущава, когато ги извади на показ. Но какъвто съм стар глупак, се почувствах смешно дори и в присъствието само на един слушател. Елегия за изгубената младост, когато можех да го кажа на всеки и да го вярвам с цялото си сърце и душа за около час.

— Добре, Мъргън. Да го направим. — Двамата с Господарката вдигнахме пламтящите си мечове. Легионите започнаха да скандират:

— Талиос! Талиос!

А призрачната ми армия потегли.

Всичко е представление. Тези слонове биха ми изкарали акъла, ако ги видех насреща си.

Но откъде пък ми хрумна идеята, че генералът трябва да води най-отпред? По-малко от хиляда, устремени срещу петнадесет хиляди?…

Към нас полетяха стрели. Не можаха да наранят илюзиите. Отскочиха от истинските слонове. Също и от мен, Господарката, Гоблин, Едноокия и Мъргън, защото ни пазеха защитни магии. Надявах се противниците ни да се притеснят от нашата неуязвимост.

Сигнализирах за увеличаване на скоростта. Вражеските редици започнаха да треперят в очакване на удара на всички тези слонове, формированията се разпадаха.

Крайно време Сенчестият да направи нещо.

Забавих ход. Слоновете ме подминаха, тръбейки с хоботи, и с все по-голяма скорост, докато в един миг всички извиха, за да ударят Господаря на сенките.

Доста голяма инвестиция, за да отнесеш един-единствен човек.

Той осъзна целта на атаката, когато животните бяха на стотина крачки от него. Щяха да се съберат и да го прегазят.

Освободи всички кътани до момента магии. За десетина секунди изглеждаше, сякаш небето се продънва и земята се взривява. Слонове и части от тях се разхвърчаха във всички посоки като детски играчки.

Сега целият фронт бе в безпорядък. Чух сигналите за повторна атака на кавалерията и пехотата.

Оцелелите слонове минаха през мястото, където се носеше Сенчестият.

Едро туловище го подхвърли на тридесет стъпки във въздуха с размахани ръце и крака. Падна между масивните сиви редици, изкрещя, полетя пак, може би благодарение на собствената си сила. Във въздуха го посрещна ято стрели, защото войниците, следващи слоновете, решиха да се упражнят в стрелба по мишена. Някои успяха да го достигнат. Той продължаваше да хвърля магии като фойерверки, но сякаш само по рефлекс.

Аз се засмях и се включих в битката. Държахме копелето и всичките му деца в ръцете си. Кариерата ми на генерал щеше да остане неопетнена.

Мъргън стигна там, когато Господарят на сенките се превъртя във въздуха за трети път. Знаменосецът наниза гадината на копието си, когато се приземи.

Сенчестият закрещя. Богове, как само закрещя. Замята се като хлебарка, пронизана с игла. Тежестта му го набучи още по-ниско на дръжката, докато не стигна до напречната летва, задържаща знамето.

Мъргън с всички сили се постара да държи копието изправено и да се измъкне от мелето. Нашите момчета станаха най-злите му врагове. Всеки, който носеше лък, се опитваше да уцели Сенчестия.

Аз подкарах коня си, стигнах до Мъргън и му помогнах да отнесе трофея си.

Сега копелето не пускаше никакви магии.

Напредващите легиони закрещяха два пъти по-силно талианския си боен вик.

Мускуса и Хагоп се вклиниха в объркването пред легиона на Могаба. Всъщност хаосът не се оказа толкова голям, колкото се надявах. Вражеските войници осъзнаха, че са ги измамили — въпреки че още не бяха влезли в строй.

Погълнаха и слонската, и кавалерийната атака, понасяйки тежки загуби, но явно се бяха отказали от идеята за бягство. Хагоп и Мускуса се отдръпнаха, преди да дойдат легионите. И по-добре. Конете бяха неконтролируеми. Понесоха достатъчно копия, стрели и мечове, за да полудеят от болка. Вече не им пукаше кого смазват.

Изкрещях към Мъргън:

— Нека закараме това нещо на онази могила, където всички да го видят. — Една от издатините, разпръснати по равнината, се намираше само на стотина крачки.

Пробихме си път през пехотата, изкачихме могилата и застанахме с лице към битката. С общи сили задържахме знамето изправено и въпреки ритането, крясъците и упоритостта, Господарят на сенките умираше.

Пренасянето му дотук се оказа много навременен стратегически ход. Момчетата му видяха, че са загубили голямото си оръжие в момент, когато и без това ги наритваха по задника, а моите хора разбраха, че вече няма нужда да се страхуват от Сенчестия. Захванаха се на работа с огромен ентусиазъм, за да свършат навреме за обяда. Хагоп и Мускуса си възвърнаха контрола над кавалерията и заобиколиха вражеските редици, за да ударят в гръб.

Проклех ги. Не ги исках толкова далеч. Но сега не контролирах нищо.

Стратегически, преместването ни на могилата не се оказа подходящо. Хората в лагера осъзнаха приближаващото бедствие и решиха, че ако всичко е загубено, по-добре да направят нещо.

Изсипаха се като огромна тълпа, а раненият им Господар на сенките се носеше пред тях с леко пиянско залитане, но въпреки това успя да запрати няколко смъртоносни магии, които се врязаха в очакващите ги затворници.

Клетус и братята му откриха огън откъм стената и разтърсиха Сенчест номер две, порязаха го малко и го вбесиха дотам, че се отказа от всичко друго и изпрати срещу тях магия, която ги отнесе, заедно с катапултите им, от стената. След това наново поведе армията си с намерението да ни нарани също толкова жестоко.

Неговите хора така и не можаха да заемат позиция, нито пък моите работници, и битката се превърна в особено мащабна кръчмарска свада с мечове.

Момчетата от западната порта се прокраднаха и удариха лагера изотзад, лесно преодолявайки укреплението. Заеха се с клането на ранените, стражите и който още им се изпречваше, но успехът им никак не помогна на голямото шоу. Хората от лагера просто продължиха да напират към останалите от нас.

Трябваше да строя нещо.

— Нека някак закрепим това в земята — казах на Мъргън. Преди да сляза, се огледах към хаоса. Никъде не видях Господарката. Сърцето ми запълзя към гърлото.

Почвата на могилата се оказа мека и влажна. С усилие и сумтене двамата успяхме да забием тъпия край на копието достатъчно дълбоко, за да стои изправено само, въпреки че се поклащаше, когато Сенчестият решеше да покрещи или да се погърчи още малко.

Атаката откъм фланга не помогна на затворниците. Някои от по-страхливите се затичаха към портите, за да се присъединят към дружки, които изобщо не си бяха дали труда да излязат. Очиба опита да обърне част от силите си, за да посрещнат идващата отзад опасност, но не постигна голям успех. Частта на Синдаве пък се разпадаше, подтиквана от желанието си да ускори погрома на врага, когото виждаха пред себе си. Не осъзнаваха опасността отдясно. Само Могаба запазваше дисциплината и единството на легиона си. Ако имах малко акъл, щях да смеся неговите хора и тези на Очиба преди битката. Там, където се намираха силите му сега, не ми бяха от никаква полза. Наистина избиваха цялото дясно крило на врага, но това нямаше да спаси всичко от разпад.

Имах неприятното чувство, че нещата вървят на зле.

— Не знам какво да правя, Мъргън.

— Не мисля, че сега има нещо, което можеш да сториш, Знахар. Освен да стискаш палци и да го изиграеш до края.

В областта на Очиба избухнаха фойерверки. За момент изглеждаха толкова свирепи, че си помислих, че могат да спрат наближаващото там бедствие. Гоблин и Едноокия си вършеха работата. Но осакатеният Господар на сенките успя да ги спре.

Какво можех да хвърля по него? Какво да правя? Нищо. Вече нямах какво да изправя срещу него.

Не исках да гледам.

Един самотен гарван кацна върху нанизания на знамето Сенчест. Погледна го, после мен, после битката и нададе звук, подобен на весел смях. След това закълва маската на Господаря на сенките в опит да се добере до очите му.

Игнорирах птицата.

Около мен започнаха да преминават мъже. Те бяха от легиона на Синдаве — повечето затворници, които набрах през последните дни. Крещях по тях и ги проклинах, нарекох ги страхливци и им заповядвах да се върнат в строя. По-голямата част ме послушаха.

Хагоп и Мускуса атакуваха мъжете срещу Очиба, вероятно с надеждата да отслабят напрежението, така че да продължат и да се справят със заплахата откъм лагера. Но атаката изотзад подтикваше врага напред. Докато Хагоп и Мускуса се забавляваха, мъжете, които те посичаха, пробиха редиците на Очиба и налетяха на затворниците от другата страна.

Силите на Очиба се опитаха да издържат въпреки всичко, но изглеждаха в голяма беда. Хората на Синдаве помислиха, че са на път да се измъкнат и решиха да ги надбягат. Или нещо подобно. Фронтът се срина.

Могаба започна да върти оста на атаката си, за да подкрепи Синдаве по фланга. Но когато свърши, вече нямаше какво да подкрепя.

Само след миг неговият легион се оказа единственият остров на ред сред море от хаос. Врагът не беше по-организиран от моите хора. Битката се превърна в огромна бъркотия, най-голямата кръчмарска свада в света.

Още повече от хората ми се затичаха към стените на града. Някои пък просто тичаха. А аз стоях там под знамето, проклинайки и крещейки, и размахвах меча си, докато тайно бършех напиращите сълзи. И, боговете да са ми на помощ, някои от глупаците се вслушаха и се опитаха отново да оформят някаква група с мъжете, които вече бях събрал, обърнаха се и се върнаха в мелето на малки сплотени групи.

Смелост. От самото начало ми казаха, че на Талианците не им липсва смелост.

Малко по малко двамата с Мъргън си построихме стена от хора около знамето. Лека-полека враговете се събраха около Могаба, чийто легион отказваше да се разцепи. Хората на Сенчестите трупаха мъртвите си около него. Той явно не ни виждаше. И въпреки съпротивата бавно отстъпваше към града.

Предполагам, че с Мъргън успяхме да съберем около три хиляди души, преди съдбата да реши да ни нанесе нов удар.

Голяма вражеска вълна се засили към нас. Аз заех позиция с вдигнат меч до знамето. Вече не изглеждах кой знае колко страшен. Ако Гоблин и Едноокия изобщо бяха живи, очевидно си имаха достатъчно трудности да опазят собствените си задници.

Изглеждаше, че ще ги отблъснем лесно. Защитната ни линия стоеше здраво. А те бяха само ревяща тълпа.

След това стрелата се появи от нищото и ме удари право в гърдите, събаряйки ме от коня.