Глен Кук
Сенчести игри (4)

4.
Тъмната кула

Местих си го из крачолите още пет дни, докато събирах смелост за скромно съвещание за след закуска. Изтърсих си плана с най-сладкодумната директност, на която бях способен:

— Следващата ни спирка е Кулата.

— Моля?

— Да не си полудял, Знахар?

— Знаех си, че трябва да го наглеждаме след залез. — Разбиращи погледи се насочиха към Господарката. Тя ги игнорира.

— Мислех си, че тя ходи с нас, а не обратното.

Само Мъргън отказа да членува в клуб „Гадняр до дупка“. Свястно момче, този Мъргън. Самата Господарка беше наясно, че е уместно да си затрае.

— Сериозен съм, момчета.

И щом аз бях сериозен, Едноокия също щеше да бъде.

— Защо да го правим? — попита той.

При този въпрос се спаружих.

— За да прибера Аналите, които изоставихме при Кралския мост.

Добре ни наредиха тогава. Само защото бяхме най-добрите, а също и порядъчно отчаяни и невероятно хитри, успяхме да пробием имперския кръг, обградил ни от всички посоки. С цената на половината отряд. В онзи момент имахме малко по-сериозни притеснения от няколко тетрадки.

— Мислех, че вече си ги прибрал.

— Поисках си ги и ми отвърнаха, че ще ги получа. После обаче бяхме малко заети, помните ли? Властелина? Хромия? Псето Жабоубиец? Цялата сбирщина? Нямах кой знае каква възможност да ги взема.

Господарката ме подкрепи с кимване. Беше дълбоко отдадена на каузата ми, спор няма.

Гоблин си сложи най-свирепото изражение. Изглеждаше като саблезъба жаба.

— И ти си знаел за това още преди дори да напуснем Могилните земи?

Признах си чистосърдечно.

— Ах ти, шиб… гадино! Главата си залагам, че си прекарал цялото това време в съчиняване на някой бездарен половинчато нескопосан план, който гарантирано да ни изтреби до крак.

Наложи се и това да си призная чистосърдечно.

— Ще яздим натам все едно Кулата е наша. А ти ще направиш така, че гарнизонът да повярва, че Господарката е все още Господарка.

Едноокия изсумтя и затрополи към конете. Гоблин се изправи и ме изгледа. После го направи отново. След това изсумтя.

— Значи просто ще изприпкаме дотам, ще влезем нагло и ще си ги вземем, а? Както казваше Старецът, безочие и още безочие.

Така и не зададе истинския си въпрос, но при все това Господарката му отговори:

— Дадох думата си.

Гоблин премълча и следващия си въпрос. Никой не се осмели, но този път Господарката го остави да виси…

Лесно би й било да ни изменти. Можеше да удържи на думата си и после да ни изяде за закуска. Ако иска. Моят (болен) план, погледнато реално, висеше изцяло на доверието ми към нея. Доверие, което другарите ми не споделяха.

Но те продължават, напук на здравия си разум, да имат доверие на мен.

 

 

Кулата на Чар е най-колосалната постройка в света, безличен черен куб над петстотин стъпки висок и широк. Първото начинание на Господарката и Покорените след завръщането им от гроба преди толкова много време. Мястото, откъдето Покорените бяха излезли със своите армии, за да завладеят половината свят. Сянката й все още надвисваше над завладените земи, защото малцина знаеха, че сърцето на империята е било пожертвано в името на победа срещу още по-древна и тъмна сила.

Има само един приземен вход към Кулата. Пътят към него е прав като мокрия сън на геометрик. Минава през няколко паркови площи, за които само свидетел на случилото се може да повярва, че са били мястото на най-кървавата битка в историята.

Аз бях свидетел. И помнех.

Гоблин, Едноокия, Хагоп и Мускуса също помнеха. И най-вече Едноокия. На това поле той унищожи чудовището, отнело живота на брат му.

Спомнях си трясъците и глъчката, писъците и ужаса. Ужас, създаден от магьосници, воюващи помежду си. И не за първи път се зачудих:

— Наистина ли всички измряха? Толкова лесно си отидоха…

— За кого говориш? — настоя да разбере Едноокия. Нямаше нужда от кой знае каква концентрация, за да задържи илюзията върху Господарката.

— Покорените. Понякога си мисля колко нечовешки трудно беше да се отървем от Хромия. После се чудя как толкова много от тях паднаха така лесно, цялата сбирщина само за дни. И винаги на място, където аз поне не можех да ги видя. Затова понякога си мисля, че е имало дори повече измама, отколкото предполагаме, че поне двама-трима от тях още са някъде наоколо.

— Имаше поне шест заговора вътре в заговорите, Знахар — каза Гоблин. — Те си забиваха един на друг ножове в гърба през цялото време.

— Но аз видях само двама от тях да умират. Никой от вас не е наблюдавал в действителност смъртта на останалите. Всички само чухме за това. Може би е имало още една конспирация зад всички останали. Може би…

Господарката ме изгледа особено, сякаш самата тя не беше мислила много за това и не й харесваше насоката на мислите ми.

— За мен си умряха достатъчно убедително, Знахар — отвърна Едноокия. — Видях много тела. Виж там — гробовете им са маркирани.

— Което обаче не означава, че има някой в тях. Гарвана умря два пъти в ръцете ни, но обърнеш ли се само за момент, той отново е жив. Винаги недозаклан.

— Имаш позволението ми да ги изровиш, ако те влече, Знахар.

Един бърз поглед ми показа, че не е сериозна. Дразнеше ме.

— Прекрасно. В първия момент, в който ми е спокойно и скучно и нямам друго за правене, освен да зяпам разложени трупове, няма да пропусна да го направя.

— Да му се не види! — извика Мъргън. — Не можете ли да говорите за нещо друго?

Грешка.

Мускуса се разхили, а Хагоп затананика. Към мелодията му се присъедини Мускуса и запя:

— Червеите плъзват, а после изпълзяват. В муцуната ти мравки с гайда си припяват.

Гоблин и Едноокия се присъединиха. Мъргън заплаши, че ще се засили и ще наниже някого на пиката.

Вкратце, търсихме си нещо, което да ни разсее от неприятностите, очертаващи се в непосредственото ни бъдеще.

Едноокия спря да пее и каза:

— Нито един от Покорените не беше от типа, който може да се закроти някъде и да се покрива през всичките тези години, Знахар. Ако някой беше оцелял, досега да сме видели фойерверките. А и ние с Гоблин щяхме да подочуем.

— Предполагам, че си прав. — Но при все това продължавах да се съмнявам. Може би пък някаква частица от мен просто не искаше Покорените да са мъртви.

Приближавахме наклона, водещ към Кулата. Чак сега видяхме и признаци на живот. Мъже, облечени в ярки цветове като пауни, се мотаеха по високите парапети на сградата. Неколцина излязоха навън в изключително набързо скалъпен опит за церемониално посрещане на Господарката. При вида на облеклата им Едноокия се подсмихна подигравателно.

Едва ли би посмял да направи същото предния път, когато бяхме тук.

Наведох се към него и прошепнах:

— По-кротко. Тези униформи тя ги е измисляла.

Надявах се, че наистина искат само да я посрещнат, а нямат нещо по-злокобно наум. Всичко зависеше от новините, дошли от севера. Понякога гадните слухове пътуват по-бързо и от вятъра.

— Безочие, момчета — казах на глас. — Не забравяйте — бъдете смели и нагли, не ги оставяйте да се осъзнаят. — Погледнах към тъмния вход и добавих: — Тук ме познават.

— Точно това ме безпокои — изписка Гоблин, след което се изкикоти.

Кулата изпълваше все по-голяма част от света около нас. Мъргън, който никога досега не я беше виждал, се предаде на възхищението с широко отворена уста. Мускуса и Хагоп се правеха, че постройката изобщо не ги впечатлява, а Гоблин и Едноокия бяха твърде заети, за да й обърнат внимание. Господарката просто не можеше да бъде впечатлена — тя беше създала това място във време, когато представляваше нещо много по-велико и по-нищожно от сегашната си личност.

Самият аз бях отдаден на каузата да създам около себе си излъчването, което ми трябваше. Разпознах командира на посрещащата ни група. Видяхме се предишния път, когато се наложи да стъпя в Кулата. Отношенията ни в най-добрия случай бяха колебливи.

Той също ме разпозна и очевидно не знаеше какво да предприеме. Двамата с Господарката напуснахме Кулата преди почти година.

— Как я караш, полковник? — попитах и се усмихнах приятелски. — Най-сетне успяхме да се доберем дотук. Мисията завърши успешно.

Той се обърна към Господарката. Аз също, макар и само с крайчеца на окото си. Сега бе шансът й.

Беше си лепнала най-арогантната физиономия. По дяволите, аз можех да се закълна, че наистина е демонът, който обитава тази кула. Е, тя си и беше… преди време. Тази личност не бе умряла със загубата на силите й. Нали?

Изглежда щеше да играе театъра. Въздъхнах тихо с облекчение и затворих очи за секунда, докато войниците посрещаха водачката си. Вярвах й. Но човек никога не може да е наистина сигурен. Няма как да предвиждаш хората около себе си, не и всеки път. Особено тези, които нямат надежда. Винаги е възможно тя да се опита да възстанови империята си, да се скрие дълбоко в Кулата си и да накара слугите й да вярват, че не е променена. И нищо не би й попречило да опита. Можеше да продължи с ужасите веднага след като ми върне Аналите.

Или поне така вярваха спътниците ми. И много се страхуваха от първата й заповед, превърне ли се отново в сенчестата императрица.