Глен Кук
Сенчести игри (39)

39.
Стормгард (бивш Деджагор)

Дори аз мрънках за ранния час, в който вдигнах всички останали. Ядохме набързо, а моите доблестни командири се събраха в комплект, за да ме тормозят с въпроси за плановете ми. Един гарван стоеше на пилона срещу палатката ми и зяпаше с едно око към мен или може би Господарката. Копелето се хилеше похотливо, кълна се! Не ни ли стигаше това от останалите?

Чувствах се страхотно. На Господарката обаче сякаш й костваше повече усилия да се движи с обичайната си грация. И всички знаеха какво значи това, гадините недни.

— Не разбирам, Капитане — протестираше Могаба. — Защо не ни кажеш всичко?

— Каквото знам само аз, само аз мога да предам. Просто се съберете на местата, които ви указах, и им дайте възможност за битка. Ако приемат, ще видим какво ще стане. Ако не ни сритат задниците, тогава ще му мислим за нататък.

Устните на Могаба се стегнаха осъдително. Точно сега не ме харесваше много. Мислеше, че не му вярвам. Хвърли поглед към мястото, където Клетус и сбирщината му се опитваха да съберат лопати, кошници и торби, достатъчни за цялата армия. Бяха изпратили хиляда души да претърсят околните ферми за сечива, още кошници и кофи, а други шиеха торби от платнените покривала на каруците.

Казах им само да са готови за голямо пренасяне на пръст.

Други хиляда човека разпратих да търсят дървен материал. За обсадата на град си трябва доста от него.

— Търпение, приятелю. Търпение. Всичко ще се разясни, като му дойде времето. — И се изкикотих.

— На занаята се е учил от стария Капитан — измърмори Едноокия. — Не казвай нищо на никого, докато някой не се опита да ти набие копие в задника.

Тази сутрин не можеха да ме достигнат. Дори двамата с Гоблин да се сдърпат както в Талиос, аз само щях да се усмихна. Използвах филия хляб, за да свърша с напояването на мазнина по бронята си.

— Добре, да се обличаме и да вървим да ритаме задници.

Има две неща за отбелязване, когато си единственият човек сред четиридесет хиляди, който е намазал през нощта. Тридесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет мъже толкова ти завиждат, че те мразят и в червата. Но си в толкова добро настроение, че е заразно.

И винаги можеш да им кажеш, че техният дял е зад ей онези стени там.

Съгледвачите ми докладваха, докато се навличах в одеянията на Създателя на вдовици. Казаха, че врагът излиза и от лагера, и от града. И при това в големи количества. Поне десет хиляди от лагера и може би всички в града, които бяха успели да въоръжат.

Тази сбирщина едва ли гореше от ентусиазъм да влезе в битка. И сигурно нямаха голям опит.

Разположих легиона на Могаба отляво, този на Очиба — отдясно, а новосформираната сила на Синдаве — в центъра. Зад тях поставих всички освободени затворници, които успяхме да въоръжим, с надеждата, че няма да изглеждат твърде опърпано. Най-предните позиции стояха чудесно в бялото си облекло — организирани, професионални и готови.

Игри на сплашване.

Разпределих всеки легион на групи от по сто човека с тесни пролуки между всяка. Надявах се от отсрещната страна да не са толкова умни, че да скочат към тях веднага.

Господарката сграбчи ръката ми, докато се качваше на седлото си, и стисна.

— Тази нощ в Стормгард.

— Да. — Целунах я по бузата.

Тя прошепна:

— Не знам как ще издържа да седя на това седло. Боли ме.

— Проклятието да си жена.

Качих се на коня си.

Два големи гарвана веднага се спуснаха на раменете ми, стряскайки ме с внезапната си тежест. Всички зяпнаха. Огледах хълмовете, но не видях следи от ходещия дънер. Имахме прогрес — за втори път всички останали виждаха гарваните.

Наместих шлема си. Едноокия запали илюзорните огньове. Заех мястото си пред легиона на Могаба. Господарката пък застана срещу този на Очиба. Мъргън постави знамето срещу Синдаве и хората му, десет крачки пред всички останали.

Изкушавах се да атакувам още сега. На отсрещната страна се пържеха в същински ад, докато се опитваха да се организират. Но им дадох време. Съдейки по вида им, повечето от тях изобщо не искаха да са там. Нека хубаво огледат спретнатите ни и стегнати редици — всички в бяло и готови да ги насечем на парчета. Нека имат време да си помислят колко ще е хубаво да се върнат зад тези чудесни стени.

Сигнализирах на Мъргън. Той потегли напред, галопирайки пред лицето на врага с развято знаме. Стрели полетяха и пропуснаха. Той закрещя подигравателно. Но не ги ужаси дотам, че да побегнат.

Моите два гарвана полетяха след него и бяха последвани от хиляди други, дошли от един бог знае къде. Братството на смъртта, кръжащо над обречените. Добър щрих, дънер. Но пак не стигна, за да се разбягат.

Двамата ми спътника се върнаха на раменете ми. Чувствах се като паметник. Само се надявах гарваните да имат по-добро възпитание от гълъбите.

Мъргън не остана доволен от първото си преминаване, затова обърна и тръгна в обратна посока, крещейки още по-силно.

Забелязах някакво безредие сред вражеските редици, което се приближаваше напред. Някой или нещо, седнало в поза лотос, изцяло в черно, се рееше на пет стъпки над земята. Спря на няколко метра пред другата армия. Господар на сенките? Би трябвало. Побиха ме тръпки само да го гледам. Аз, в моя страшен, но фалшив костюм.

Виковете на Мъргън успяха да раздразнят някого. Неколцина конника, после и още, се втурнаха към него. Той се обърна в седлото си и закрещя по тях. Не можеха да го хванат, разбира се. Не и докато е на този кон.

Измърморих. Недисциплинираността не беше толкова повсеместна, колкото ми се искаше.

Мъргън се размотаваше, оставяше ги да се приближават още и още, за да им избяга, когато бяха само на няколко метра от него. Последваха го точно до плетеницата от жици, която поставих сред тревата през нощта.

Мъжете и конете се проснаха по земята. Още коне се спънаха във вече падналите животни. Стрелците ми изпратиха дъжд от стрели, който покоси повечето хора и коне.

Извадих димящия си меч и сигнализирах, че потегляме. Барабаните забиха бавния си ритъм. Мъжете в предните редици разрязаха жиците и довършиха оцелелите. Мускуса и Хагоп надуха тромпетите по фланга, но не атакуваха. Не още.

Моите момчета можеха да маршируват в права линия. На тази прекрасна равна почва запазиха изряден строй по целия фронт. Гледката сигурно беше много впечатляваща от другата страна, където имаше хора, които още си търсеха места.

Подминахме първата от малките могили, разпръснати из равнината. По нея трябваше да се изкачи артилерията и да стреля, когато сметне за подходящо. Надявах се, че Клетус и хората му имат достатъчно акъл да не дразнят Сенчестия.

Тази твар беше неизвестният фактор в уравнението.

Надявах се, че Променливия е нейде наоколо. Без него всичко можеше да отиде по дяволите, ако онова копеле там си изпуснеше нервите.

Двеста метра. Стрелците им запращаха криво насочени стрели по Господарката и мен. Аз спрях и дадох нов сигнал. Легионите също спряха. Много добре. Нар внимаваха.

Богове, отсреща наистина имаше много народ.

И онзи Сенчест, който просто си се рееше, може би чакаше аз да се намеся. Имах чувството, че зяпам в ноздрите му.

Но не стори нищо.

Земята потрепери. Вражеските редици се разбъркаха. Видяха какво става, а беше твърде късно да направят каквото и да било.

Слоновете прогърмяха през празните пространства между отрядите ми, набирайки скорост. Когато ме подминаха, момчетата отсреща вече крещяха и търсеха къде да избягат.

Залп от дванадесет катапулта профуча над главата ми и заваля около Господаря на сенките. Бяха добре насочени. Четири дори го уцелиха. Натъкнаха се на защитна магия, но го поразтърсиха. Много невзрачен беше тоя Сенчест. Явно лимитът му бе да се опази жив.

Втори залп го уцели точно преди слоновете да застигнат мъжете му. Този път катапултите стреляха още по-точно.

Дадох сигнал, който изпрати четирихилядната пехота и кавалерията ми в яростна атака.

Останалите оформиха фронтова линия и продължиха да напредват.

Клането бе невероятно.

Притискахме ги назад и назад, и все по-назад, но бяха толкова много, че всъщност така и не прекършихме фланга им. Когато започнаха да бягат, мнозинството успяха да достигнат лагера. Никой не се завърна в Стормгард. Градът бе затворил портите си пред тях. Извлачиха своя Сенчест господар със себе си. А аз не бих си направил труда. Оказа се безполезен като виме на шопар.

Е, разбира се, и един от изстрелите на втория залп бе преминал през защитата му. Предполагам, че това донякъде го е разсеяло.

Липсата му на ефективност трябваше да е работа на Променливия.

Изоставиха може би пет хиляди мъже навън. Онази част от мен, бойният водач, бе разочарована. Надявах се на повече вреда. Не възнамерявах обаче да атакувам лагера, за да я нанеса. Привиках хората си, заповядах да изчислят загубите ни, разпределих кавалерията да посрещне всеки, който се опита да дойде от лагера или града, а после се заех с работата си.

Поставих дясното крило на няколко метра от пътя, който следвахме до Стормгард, на ръба на обсега на лъковете над градската порта. Линията стоеше под прав ъгъл на пътя. Оставих мъжете да се отпуснат.

Строителите на дигата се заеха с работата си, като използваха придобития опит. Започнаха да копаят канал от другата страна на пътя. Започваше на един изстрел разстояние от града и продължаваше към хълмовете. Беше широк и дълбок и щеше да предпазва фланга ми.

Работниците пренесоха пръстта на пътя и започнаха да строят рампа. Други им осигуряваха защита, докато работеха все по-близо до стената.

Толкова много хора могат да преместят наистина доста пръст. Защитниците видяха, че ще имаме рампа, стигаща току до стената, само за няколко дни. Това не им хареса. Но нямаше как да ни попречат.

Хората тичаха в суматоха като мравки. Бившите затворници имаха сметки за разчистване и работеха с такова настървение, сякаш жадуваха за кръв преди залез-слънце.

Около средата на следобеда започнаха да спускат единия край на рампата надолу, без да крият факта, че възнамеряват да копаят, за да влязат не само отгоре, но и отдолу. Започваха да дълбаят канал и около левия ми фланг.

До три дни армията ми щеше да е защитена от два дълбоки окопа, които като фуния да запращат атаката ми по рампата и през стената. Нищо не би могло да ни спре.

Налагаше им се бързо да направят нещо там вътре.

Надявах се, че преди да се сетят какво да ми сторят, аз ще съм им направил нещо.

Късен следобед. Небето започна да се заоблачава. Светкавици пробягваха игриво иззад хълмовете. Лош знак. Бурята щеше да пречи на моите момчета повече, отколкото на врага.

Дори и при това положение, и въпреки студения вятър и капчиците дъжд, които носеше, строителите спряха само за една кратка вечеря, преди да запалят фенерите и лагерните огньове, за да могат да продължат работа. Разположих часови, за да няма изненади и започнах да разпределям войските си по постове и часове за почивка.

Чудесен ден. От мен се очакваше само да стоя на едно място и да изглеждам елегантно, давайки заповеди, които вече бях измислил.

И да се чудя какво ли значеше миналата нощ в цялата си делничност.

Това беше нощта на нощите, но не достигна очакванията. Дори по някакъв „е, най-накрая стигнахме и до тази част“ начин се оказа разочароваща.

Не че бих я сменил с друга или щях да сторя нещо различно, ако имам втори шанс. Никога.

Един ден, когато бъда стар и пенсиониран и нямам какво по-добро да правя от това да философствам, ще посветя една година, за да разбера защо очакването е по-добро от консумацията.

Изпратих Жабешко лице да проучи настроението сред вражеските редици. Оказа се черно. След като ги бяха газили слонове, не искаха повече битки.

По стените на Стормгард нямаше много патрули. По-голямата част от мъжкото население на града беше излязло тази сутрин и така и не се върна. Но Жабока докладва, че няма особени проблеми около централната цитадела, където живееше друг Господар на сенките. Всъщност импът дори усетил увереност в резултата от всичко това.

Бурята продължи на север. И беше отвратителна. Събрах капитаните си.

— Приближава много свирепа буря. Може доста да усложни това, което се опитваме да направим, но все пак продължаваме. Тъкмо ще го очакват още по-малко. Гоблин. Едноок. Изтупайте прахта от добрата стара приспиваща магия.

Те ме изгледаха подозрително. Гоблин измърмори:

— Почва се. Поредната проклета причина да не можем да спим тази нощ.

— Ще взема накрая да я използвам срещу него тази магия — каза му тихо Едноокия. А на висок глас добави: — Разбира се, Знахар. Какво прехвърча из главата ти?

— Ние. Не из главата ми, а над стените, за да отворим портата, след като вие приспите стражите.

Дори Господарката се изненада.

— Наистина ли ще изхабиш толкова усилия по тази рампа?

— Изобщо не съм възнамерявал да я използвам. Просто исках да ги убедя, че съм предприел определена посока на действие.

Могаба се усмихна. Подозирах, че вече се е досетил.

— Няма да стане — промърмори Гоблин.

Изгледах го.

— Мъжете, които работят по канала от страната на града, са въоръжени. Обещах им да са първите, които ще нахлуят, за да си го върнат. Отворим ли портите, трябва само да си стоим спокойно и да гледаме представлението.

— Няма да стане. Забравяш Сенчестия, който е там. Мислиш, че можеш да се прокраднеш покрай него?

— Да. Нашият ангел хранител ще се погрижи.

— Променливия? Вярвам му точно толкова, колкото мога да хвърля бременен слон.

— Да съм споменавал нещо за вяра? Иска ни като прикритие за някакъв негов си план. За целта трябва да ни държи в добро здраве. Нали така?

— Умът ти е пъргав, Знахар — каза Едноокия. — Твърде отдавна се мотаеш с Господарката.

Тя задържа безизразното си изражение. Това може и да не беше точно комплимент.

— Могаба. Ще ми трябва една дузина от Нар. След като Гоблин и Едноокия приспят стражите, Жабешко лице ще изкачи стената с въже и ще го завърже. Вие ще се покатерите по него и ще завземете укреплението над портата.

Той кимна.

— Кога?

— При първа възможност. Едноок, изпрати Жабока на разузнаване. Искам да знам какво прави онзи Сенчест. Ако ни наблюдава, пасуваме.

Раздвижихме се след час. Протече точно както се развиват тези операции в учебниците. Сякаш боговете го желаеха. След още един час всеки бивш затворник, когото не бяхме включили в легионите, се намираше в града. Достигнаха цитаделата и проникнаха вътре преди да се оформи каквото и да било опълчение.

Бесняха из Стормгард, игнорирайки дъжда и мълниите, изхвърляйки много омраза, вероятно основно в неправилни посоки.

Облечен в костюма си на Създателя на вдовици, влязох през портите петнадесетина минути след тълпата. Отнемащия живот яздеше до мен. Местните се разбягаха от пътя ни, макар и някои от тях сякаш да приветстваха освободителите си. По средата на пътя към цитаделата Господарката каза:

— Този път излъга и мен. Като каза, че тази нощ в Стормгард…

Един бурен порив на носения от вятъра дъжд заглуши думите й. Мълнии засвяткаха във внезапен свиреп двубой. По време на проблясъците мернах преминаващите наблизо две пантери, които иначе сигурно щях да пропусна. По гръбнака ми полазиха тръпки, които не бяха предизвикани от студа. На младини видях по-големия звяр в един друг град по време на битка.

Те също се движеха към цитаделата.

— Какво са намислили? — попитах. Самочувствието ми не беше стопроцентово. В тази буря нямаше гарвани. Осъзнах, че съм започнал да ги възприемам като символ на добър късмет.

— Не знам.

— По-добре да проверим. — Аз ускорих ход.

Около входа на цитаделата имаше много мъртъвци. Повечето бяха от моите работници. Вътре още ехтяха шумове от битка. Ухилени стражи ме поздравиха нескопосано.

— Къде е Господаря на сенките? — запитах ги.

— Чувам, че се е скрила в голямата кула. Нависоко. Хората й се бият като луди. Но тя не им помага.

Гръмотевиците и светкавиците полудяха за повече от минута. Мълнии поразяваха града. Да не би богът на гръмотевиците да се е смахнал? Без изобилния валеж щяха да избухнат пожари.

Съжалявах легионите, стоящи на пост навън. Може би Могаба щеше да ги вкара в крепостта на сухо.

Изведнъж, след страшния изблик, бурята замря до нормален порой, прорязван само от мимолетни светкавици.

Погледнах нагоре към кулата, извисяваща се над останалата част от цитаделата и — дежа вю — насред една по-ярка светкавица видях котешка фигура, прокрадваща се по стената й.

— Проклет да съм!

Гръмотевиците заглушиха приближаващите конници. Погледнах назад. Едноокия, Гоблин и Мъргън, който все още размахваше знамето на отряда. Едноокия зяпаше нагоре към кулата. Лицето му не бе приятна гледка.

И той си спомняше същото.

— Форвалака, Знахар.

— Променливия.

— Знам. Чудя се дали не е бил той и тогава.

— За какво говорите? — попита Господарката.

— Мъргън, нека поставим знамето така, че утре целият свят да го види, когато слънцето изгрее — казах вместо отговор.

— Добре.

Промъкнахме се в цитаделата, а Господарката се опитваше да разбере какво е преминало между мен и Едноокия. Изведнъж развих проблеми със слуха. Черният магьосник поведе. Изкачихме тъмните, хлъзгави от кръвта стълбища. Над нас битката вече не се чуваше.

Злокобно.

Последните бойци и от двете страни се намираха в помещение, намиращо се на няколко етажа от върха. До един мъртви.

— Тук е имало магия — измърмори Гоблин.

— Знам — отрони Едноокия.

Пълно съгласие между двамата. Поне веднъж.

Извадих меча си. Сега нито по него, нито по костюма ми имаше пламъци. Гоблин и Едноокия си имаха други грижи.

Намерихме Променливия и Господарката на сенките при парапета на кулата. Видоменителя беше в човешката си форма. Държеше Сенчестата под контрол. Тя представляваше дребно и невзрачно, облечено в черно нещо, почти невъзможно да го приемеш за истинска опасност. Нямаше и следа от спътницата на Променливия. Прошепнах на Гоблин:

— Един липсва. Стой нащрек.

— Ясно. — Той разбираше какво става. Никога не съм го виждал по-сериозен.

Променливия тръгна към Сенчестата. Тя нямаше накъде да отстъпи. Посочих на Господарката да застане от дясната му страна. Аз отидох отляво. Не съм сигурен какво точно правеше Едноокия.

Хвърлих поглед към лагера на юг от града. Докато се промъквахме из кулата, дъждът беше спрял. Лагерът ясно се виждаше на светлината на лагерните си огньове. Останах с впечатлението, че знаят, че тук нещо не е наред, но не мислят да проверяват точно какво.

Намираха се удобно близо. Само да разположех артилерия по стените, животът щеше да им се стъжни.

Сенчестата се отдръпна още малко към парапета, очевидно неспособна да направи каквото и да било. Защо всички бяха безпомощни? Коя беше тази? Сянка на бурята?

Променливия стоеше толкова близо, че можеше да я пипне.

Зяпнах. Чух как на няколко крачки от мен Господарката изстена.

Но го каза Едноокия:

— Да пропадна в ада! Приносителя на бури! Но тя трябваше да е мъртва!

Приносителя на бури. Още една от истинските Десет, Които Били Покорени. Още една, която се очакваше да е умряла в битката при Чар, след като уби Обесения и… и Променливия!

Аха! Сега ми стана ясно. Изравняване на резултата. Видоменителя е знаел през цялото време. Целта му от самото начало е била именно да стигне до Приносителя на бури.

А щом един мистериозно оцелял Покорен тук въртеше собствени игри, не можеше ли да има и други?

Да речем, още трима?

— Какво, по дяволите, става? Да не би всички да са тук, освен Обесения, Хромия и Ловеца на души? — Тези тримата ги видях да умират със собствените си очи.

Господарката само клатеше глава.

Дали и тези тримата си бяха отишли? Аз самият убих Хромия веднъж, а той се върна…

Отново ме побиха тръпки.

Докато бяха Господари на сенките, ги възприемах като анонимни твари, които ми причиняват само стандартни безпокойства. Но Покорените… Някои от тях имаха много специални и лични причини да мразят отряда.

Този момент на разкрития обърна цялата война с главата надолу.

Нямам представа какво премина между Променливия и Приносителя, но въздухът беше наелектризиран от омразата им.

Покорената изглеждаше безпомощна. Защо? Само преди минути докарваше чудовищна буря, която да ни помете. Променливия не беше по-силен от нея. Освен ако някак не бе стигнал до този бич за всеки Покорен — Истинското Име.

Погледнах към Господарката.

Тя го знаеше. Както и всичките им Истински Имена. И не бе изгубила знанието си заедно със силите.

Сила. Дори не ми бе минало през ум какво имам в ръцете си през цялото време. Онова, което знаеше тя, струваше хиляда кралски откупа. Тайните, заключени в ума й, можеха да поробят или спасят цели империи.

Стига да съзнаваш, че ги знае.

Някои хора го помнеха добре.

Тя бе проявила много по-голяма смелост с напускането на Кулата и империята си, отколкото предполагах.

Имах нужда от много размисъл и преизчисляване. Тези Господари на сенките, Променливия, Оплаквача, всички те знаеха онова, което аз току-що осъзнах. Тя имаше огромен късмет, че още не са я сграбчили и изстискали.

Променливия държеше Приносителя на бури с огромните си грозни ръце. И чак тогава тя започна да се противи. С внезапна и изненадваща агресия Сенчестата направи нещо, което отхвърли Видоменителя до самия парапет. Той остана там за миг със стъклен поглед.

Покорената се затича.

Аз стоварих меча си отгоре и право в корема й. Не остави и следа, но я спря на място. Господарката я удари от другата страна и я повали на земята. Аз отново се нахвърлих върху нея. Но тя стана и пак се раздвижи. А пръстите й танцуваха. Между тях трептяха искри.

О, мамка му!

Едноокия я спъна. Двамата с Господарката я заудряхме с мечовете без особен резултат. Тогава Мъргън я порази с върха на копието, на което се вееше знамето на отряда.

Тя зави като мъртвец от ада.

Какво, по дяволите?

Отново се опита да се изправи. Но Променливия се върна. Носеше формата на Форвалака, черният леопардлак, който е почти невъзможно да нараниш или убиеш. Нахвърли се върху Приносителя и започна да я разкъсва на парчета.

Тя приложи цялата проклетия, на която бе способна. Ние отстъпихме, за да им оставим място.

Не знам какво направи Променливия, нито кога. И дали изобщо стори нещо. Едноокия може да си го е въобразил. Но в някакъв момент черният магьосник се приближи до мен и прошепна:

— Той го направи, Знахар. Той уби Тъпана.

Това се случи много отдавна. Вече почти нищо не чувствах от онова време. Но Едноокия нито бе забравил, нито простил. Все пак това беше брат му…

— Какво ще направиш?

— Не знам. Нещо. Трябва да направя нещо.

— А това какво ще означава за останалите от нас? Повече няма да имаме ангел.

— И без друго няма да имаме, Знахар. Сега той получи това, което искаше. Променлив или не, оставаш сам на себе си в мига, когато я довърши.

Знаех, че е прав. А и имаше голям шанс Променливия да престане да бъде вярно куче на Господарката. Ако изобщо можехме да го пипнем, сега беше моментът.

Битката продължи около петнадесетина минути, докато двамата се разкъсваха. Останах с впечатлението, че нещата не се развиват така добре, както му се иска на Променливия. Приносителя се бореше повече от достойно.

Но все пак той спечели. Донякъде. Тя спря да се противи. Той лежеше задъхан и неспособен да помръдне. Тя беше сключила ръце около него. Променливия кървеше от хиляди малки рани. Проклинаше тихо и си помислих, че кълне някого, че й е помагал, чу ми се, че заплашва да го пипне.

— Имаш ли някаква специална задача за него? — попитах Господарката. — Не знам колко точно си знаела. Вече не ми и пука. Но трябва да помислиш какво може да реши да прави сега, когато вече не му трябваме за прикритие.

Тя бавно поклати глава.

Нещо се прокрадна откъм ръба на парапета зад гърба й. По-малък форвалак. Помислих, че сме в голяма беда, но чиракът на Променливия направи стратегическа грешка. Започна да сменя форми. Успя да се промени точно навреме, за да извика „НЕ!“ към Едноокия.

Черният магьосник си бе направил сопа от нещо и с два бързи героични замаха докара Приносителя на бури и Променливия до пълно безсъзнание. Бяха се изтощили един друг твърде много.

Спътницата на Видоменителя се втурна към Едноокия.

Мъргън я спъна с върха на копието си. Поряза я. Цялото знаме се изцапа с кръв. Тя изкрещя, сякаш е в ноктите на демон.

Тогава я познах. Доста покрещя последния път, когато я видях.

По време на цялото това вълнение ято гарвани бяха накацали по парапета встрани от пътя. Започнаха да се смеят.

Всички се нахвърлихме върху жената, преди да успее да направи каквото и да било. Гоблин я сграбчи в някаква магическа хватка, която й позволяваше да движи само очите си.

Едноокия ме изгледа и каза:

— Да ти се намира конец, Знахар? Мисля, че с игла разполагам, но конец си нямам.

Какво?

— Малко. — Винаги си носех за в случай, че възникне спешен медицински случай.

— Дай ми.

Послушах го.

Той отново удари Променливия и Приносителя.

— Просто за да съм сигурен, че са приспани. Нямат специални магически сили, докато са в безсъзнание.

Той се наведе и започна да зашива устите им. Свърши с Променливия и каза:

— Съблечете го. Пак го ударете, ако се размърда.

Какво, по дяволите, правеше?

Стана гнусно, после още по-гнусно.

— Какви ги вършиш, мътните те взели? — извиках.

Гарваните се забавляваха.

— Зашивам всички отвори. Така че дяволите да не излязат.

— Моля? — Може би за него имаше смисъл. Аз не виждах такъв.

— Стар трик за отърваване от зли вещери у дома.

Когато приключи с отворите, заши всички пръсти един за друг.

— След това ги пъхаш в чувал с петдесетина килограма камъни и ги хвърляш в реката.

— Трябва да ги изгориш — каза Господарката. — А след това да стриеш остатъците на прах, който да разпръснеш по вятъра.

Едноокия я зяпа десетина секунди.

— Искаш да кажеш, че свърших цялата тази работа напразно?

— Не. Това ще помогне. Не искаш да се превъзбуждат, докато ги печеш живи.

Изгледах я стреснато. Не звучеше като себе си. Обърнах се към Мъргън.

— Не искаш ли да вдигнеш знамето?

Едноокия подритна чирачката на Променливия.

— Ами тази? Дали да не се погрижа и за нея?

— Нищо не е сторила. — Клекнах до нея. — Сега си спомних коя си, скъпа. Отне ми известно време, защото не те видяхме достатъчно добре в Джунипър. Ти не се държа много добре с приятелчето ми Марон Шед. — Погледнах Господарката. — Какво възнамеряваш да я правиш?

Тя не отговори.

— Както желаеш. Ще го обсъдим по-късно. — Хвърлих поглед към чирачката. — Лиза Даела Боуалк. Чуваш ли как произнасям името ти по начина, по който другите го сториха? — Гарваните се подхилкваха един към друг. — Смятам да те пожаля. Нещо, което вероятно не заслужаваш. Мъргън, заключи я някъде. Ще я освободим, когато сме готови да потеглим. Гоблин, помогни на Едноокия с каквото там се занимава.

Погледнах знамето на отряда, отново напоено с кръв, отново предизвикателно развято.

— Ти — и посочих към Едноокия. — Погрижи се за това. Освен ако не искаш още двама такива да ни преследват като Хромия навремето.

Той преглътна.

— Да…

— Господарке, обещах ти. Тази нощ в Стормгард. Нека намерим място.

Нещо с мен не беше наред. Чувствах се леко депресиран, смътно разочарован, отново жертва на пропуснат климакс, на куха победа. Защо? Две големи злини щяха да бъдат премахнати от лицето на земята. Късметът отново маршируваше сред редиците на отряда. Добавихме още невероятни победи към безкрайния си списък.

Намирахме се с двеста мили по-близо до целта си, отколкото имахме право да се надяваме. Нямаше явна причина да очакваме сериозни проблеми от войниците, набутани в онзи лагер на юг от града. Техният Господар на сенките бе ранен. По-голямата част от населението на Стормгард ни приемаше като освободители.

Тогава, от какво се притеснявах?