Глен Кук
Сенчести игри (35)

35.
Преди Годжа

Вземете малко почва и я наквасете наистина добре, до самия център на света. После ден-два я оставете хубаво да се изпече под слънцето. Какво получавате?

Буболечки.

Докато се катерехме към хребета с изглед към брода Годжа, гадинките се носеха на облаци. Комарите искаха да се хранят. По-дребните твари просто лагеруваха в носа ми.

Тревата беше избуяла от предния път. Сега се издигаше на две стъпки над земята. Разделих я с острието на меча си. Могаба, Синдаве, Очиба, Гоблин и Едноокия направиха същото.

— Тълпата е голяма — промърмори Едноокия.

Знаехме го и отпреди. Подушвахме лагерните им огньове. Моите войски ядяха студена храна. Ако онези момчета не знаеха, че сме тук, не възнамерявах да се разкрещя, за да ги осведомя за пристигането ни.

Думата „тълпа“ вършеше добра работа. Сбирщината изглеждаше недисциплинирана и в пълен хаос, а лагерът й представляваше безредица, пръсната до портите на крепостта и около пътя на юг.

— Какво мислиш, Могаба?

— Имаме шанс, освен ако това не е представление, целящо да ни заблуди. Задържим ли ги от тази страна на хребета… — Той се наведе напред и огледа земята. — Сигурен ли си, че ме искаш отляво?

— Предполагам, че твоят легион е по-подготвен. Постави хората на Очиба вдясно по стръмното. Най-естествено е атаката да бъде в посоката, която изглежда по-лесна.

Могаба изсумтя.

— Ако понатиснат кой да е от вас, без да закачат другия, се откриват за обстрел. А когато артилерията се добере дотук, ще поставя част от нея на това място, а останалите — долу, на онзи малък хълм. Ще настъпват и от двете посоки. Докато връзката се задържи. — Свързващото звено между двата легиона щеше да се намира на пътя, разделящ полето. — Би трябвало да е удобно и за стрелците, и копиеметците.

— Плановете са като мухи-еднодневки, когато запее стоманата — изръмжа Могаба.

Претърколих се на една страна и го погледнах в очите.

— Нар ще удържат ли местата си?

Бузата му потрепери. Знаеше какво имам предвид.

Като се изключи битката на реката, която беше съвсем различна от предстоящата, хората на Могаба не бяха влизали в истинско сражение. Разбрах го наскоро. Предците на Нар толкова добре дресирали Геа-Ксле и съседите му, че за да ги държат в ред сега, трябваше само да скръцнат със зъби. Тези Нар още смятаха, че са най-добрите в света, но без да са го доказали на бойното поле.

— Ще устоят — отвърна той. — Могат ли да сторят друго? Ако ужасът превърне костите им във вода? Твърде много са се хвалили.

— Ясно. — Хората правят ужасно глупави неща само защото са казали, че ще ги направят.

Ами останалите от сбирщината ми? Повечето бяха ветерани, макар и малцина преживели подобно нещо. Справиха се, когато бяхме по реката. Но не можеш да знаеш какво ще направи човек, докато не го стори. Не бях сигурен дори за себе си. Влизал съм в битки и съм излизал от тях, но съм виждал и стари ветерани да не издържат на напрежението.

Никога не съм бил генерал. Нито съм вземал решения, които обричат на сигурна гибел. Имах ли твърдостта да обричам хора на смърт, за да постигна по-голяма цел?

Бях също толкова нов в ролята си, колкото и най-зеленият Талиански войник.

Очиба изсумтя. Аз отново разделих тревата.

Една дузина мъже приближаваха брода откъм южната страна. Бяха добре облечени. Вражеските командири?

— Едноок. Време е Жабешко лице да подслуша малко.

— Веднага. — И той се прокрадна назад.

Гоблин ме изгледа мило, прикривайки силното си раздразнение. Едноокия задържа играчката си, а неговата я бях взел. Проявявах пристрастия.

Деца. Не му пукаше, че тази змия едва не ме уби.

Жабока се върна.

Щяха да дойдат сутринта. Рано. Не очакваха съпротива. Хвалели се какво щели да направят на Талиос.

Разпространих новината.

Никой нямаше да спи много тази нощ.

Беше ли готова армията ми? Усещах много от безпокойствието, което се появява преди кръвопролитие, но също и нетипично за девиците нетърпение. Талианците знаеха, че шансовете им не са твърде добри. Защо тогава изглеждаха толкова уверени в лицето на вероятната катастрофа?

Осъзнах, че не разбирам достатъчно добре културата им.

Бръкни в торбата с хитростите, Знахар. Изиграй си ролята на Капитан. Започнах обиколка на лагера, както обикновено под надзора на гарвани, спирах се да разменя по няколко думи с човек тук, човек там, изслушвах забавни истории за любимата жена или едва проходилото хлапе. Мнозина от тях за първи път ме виждаха толкова отблизо.

Опитах се да не мисля за Господарката. Така че тя, разбира се, не излизаше от ума ми.

Утре ще атакуват Годжа. Това означаваше, че днес са прекосили Нума. Може би точно в този миг там се биеха. Или пък всичко бе свършило. Може би е мъртва. Три хиляди вражески войника можеше да се готвят да ме нападнат в гръб.

Късно следобед каруците започнаха да пристигат. Синдаве дойде откъм Веджагедия. Надеждите ми се възвърнаха. Все пак щях да опитам малкия си номер.

Изостаналите продължиха да прииждат през цялата нощ.

Изгубехме ли битката, губехме и каруците. Нямаше как да ги измъкнем в тази кал.

Едноокия не спря да праща Жабока на мисии през реката. Без особен успех. Вражеската стратегия беше „прекоси реката“. Нищо друго. Не се притеснявай за мулетата, просто натовари каруцата.

След като нощта се спусна, отидох сред мократа трева да наблюдавам лагерните огньове на отсрещния бряг. Може би успях и да подремна на пресекулки. Винаги, когато погледнех нагоре, звездите бяха на различни места…

Събудих се от нечие присъствие. Студенина. Опасност. Не чух нищо, нито видях или подуших каквото и да е. Но знаех, че е там.

— Променлив? — прошепнах.

Огромното туловище се излегна до мен. Изненадах сам себе си. Не ме беше страх. Това бе един от двамата най-могъщи оцелели магьосника на този свят, един от Десетимата, Които Били Покорени, направили империята на Господарката почти неуязвима. Страховито и лудо чудовище. Но аз не се страхувах.

Дори забелязах, че не мирише толкова зле, колкото обикновено. Сигурно е влюбен.

— Ще дойдат с утрото — каза той.

— Знам.

— Не разполагат с никаква магия. Само силата на оръжието. Може и да победиш.

— И аз донякъде се надявах така да стане. Възнамеряваш ли да помогнеш?

Известно време тишина. След това:

— Ще допринеса само с дребни неща. Не желая да бъда забелязван от Господарите на сенките. Засега.

Замислих се какви дребни неща би могъл да направи, които да значат много. Наоколо се забелязваше раздвижване. Талианците влачеха двадесет и петкилограмови чували с въглища към склона.

Но, разбира се.

— Как се справяш с мъглата? Можеш ли да ми направиш малко?

— Климатът не е силата ми. Може би върху малка територия, ако имам причина. Обясни.

— Много ще е удобно, ако се разпростре върху реката и достигне може би двестатина стъпки по този хребет. Да прикрива отсамната страна на онова поточе. Така че на момчетата отсреща да им се наложи да минат през нея. — След това му обясних какъв номер съм намислил.

Хареса му. Изкикоти се — тих звук, на който му се искаше да изръмжи като вулкан.

— Човече, вие винаги сте били хлъзгави, студенокръвни и жестоки копелета. Много по-умни, отколкото изглеждате. Харесва ми. Ще опитам. Едва ли ще привлече внимание, а резултатът би бил забавен.

— Благодаря ти.

Говорех на въздуха. Или на близкия гарван. Видоменителя бе изчезнал без звук.

А аз останах там, измъчвайки се да се сетя какво още съм можел да направя, опитвайки се да не мисля за Господарката и да намеря извинение пред себе си за умиращите. Войниците, които прекосяваха хребета, почти не вдигаха шум.

Малко по-късно забелязах снопове мъгла да се стелят над реката. Добре.

На изток небето порозовяваше. Звездите умираха. Зад гърба ми Могаба и Нар разбуждаха мъжете. Отвъд реката вражеските сержанти правеха същото. Още малко светлина и щях да виждам катапултите, готови за разпределяне по позиции. Те бяха пристигнали, но за момента имаше само една каруца с боеприпаси.

Променливия се справи с мъглата, макар и не съвсем както я исках. Петнадесетина стъпки дълбока при брода, двеста и петдесет метра пред мен, но не достигаше широката десетина стъпки верига от дървени въглища, наредена от мъжете през нощта. Тя се извиваше от брега на изток около поточето.

Време беше да дръпна последната си надъхваща реч. Спуснах се по хребета, обърнах се… и пред мен стоеше Господарката.

Изглеждаше кошмарно, но се смееше.

— Успя!

— Току-що пристигнах. — Тя сграбчи ръката ми в своите.

— Победила си.

— Едвам. — Тя седна на земята и ми разказа. — Шадарите се справиха добре. На два пъти ги отблъснаха на другия бряг. Но не и при третата атака. Всичко се превърна в хаос, преди да успеем да се включим. Когато все пак стигнахме, армиите на Сенчестите се строиха и удържаха фронта цял ден.

— Сред тях има ли оцелели?

— Неколцина. Но не успяха да прекосят обратно реката. Веднага изпратих няколко отряда, които ги сгащиха неподготвени и завладяха крепостта им. След това пратих Джах там. — Тя се усмихна. — Дадох му стотина мъже за съгледвачи и му казах, че заповедите ти са да заобиколи и да нападне тук, в тила на врага. Може да успее и този следобед, ако побърза.

— Тежки загуби ли е понесъл?

— Между осемстотин и хиляда.

— Значи е мъртъв, ако ние се провалим.

Тя отново се усмихна.

— А това би било ужасно, нали? От политическа гледна точка.

Повдигнах вежда. Все още ми беше трудно да мисля по този начин.

— Изпратих човек до Тери, за да каже на хората на Гунни да завземат брода — каза тя. — И още един към Ведна-Бота.

— Милостива си като паяк.

— Да. Вече е време. По-добре се преоблечи.

— Да се преобличам?

— Представлението. Да не си забравил?

Насочихме се към лагера.

— Доведе ли някой от мъжете със себе си? — попитах я.

— Малко. По-късно ще дойдат още.

— Добре. Не се налага да използвам Синдаве.