Глен Кук
Сенчести игри (31)

31.
Талиос: новобрански лагер

Бяха минали години от последния път, когато рискувах с вътрешна хирургия. Започнах разтреперан и изпълнен със съмнения дали ще се справя, но навикът скоро пое контрола. Ръката ми беше стабилна. Едноокия се въздържа от присъщата си изобретателност и приложи силите си единствено за да контролира кървенето и да притъпява болката.

Докато си миех ръцете, казах:

— Не мога да повярвам, че мина толкова добре. Не съм правил такова нещо почти от дете.

— Ще оздравее ли? — запита магьосникът.

— Би трябвало. Освен ако не се появят усложнения. Искам да я навестяваш всеки ден, за да сме сигурни, че всичко ще е наред.

— Хей, Знахар. Хрумна ми нещо. Защо не ми купиш и метла?

— Моля?

— Ами когато не съм зает с друго, да мога да позамитам…

— Ще взема една и за себе си. — Използвах Жабока за един кратък разговор с родителите на детето, обяснявайки им какво е трябвало да направя. Благодарността им бе задушаваща. Съмнявах се да продължи дълго. Хората са си такива. Но когато се разделяхме, се обърнах към бащата:

— Ще изискам заплащане за това.

— Каквото и да е.

— Няма да е обичайното. Когато му дойде времето.

Той разбра. Изглеждаше мрачен, но кимна.

Точно щяхме да излезем на улицата, когато Едноокия каза:

— Почакай. — Той посочи надолу.

Видях три мъртви прилепа, подредени в спретнат равностранен триъгълник.

— Може би момчетата все пак не си въобразяват. — Нищо спретнато няма в труповете на прилепи.

Наблизо изграчи гарван.

— Ще приема всяка помощ, която ми предложат — промърморих, а на глас запитах: — Можеш ли да накараш прилеп да шпионира хора?

Едноокия помисли малко.

— Не, не мога. Но може би е възможно. Въпреки че те не са много умни.

— Само това исках да знам. — Също и кой управлява прилепите. Сенчестите, предположих.

Двадесетчасовите дни започнаха. Когато не бях зает с нещо друго, се опитвах да науча езика. Когато знаеш достатъчно, ти става лесно. Или поне по-лесно.

Опитвахме се да разглеждаме нещата просто. Всички белези сочеха, че основните сили на Господарите ще преминат през брода Годжа. Поверих защитата на останалите на религиозните водачи и се съсредоточих върху онова, от което смятах, че ще имам нужда, за да спра основната сила на врага. Страхувах се, че ако наистина ги допуснем да прекосят реката, ще трябва да повторим кампанията на Лебеда от миналото лято. Победата на всяка цена би била твърде скъпа за нас.

Започнах с формирането на два легиона по модела, използван от Градовете на скъпоценните камъни в по-ранните епохи, когато армиите им били съставени от граждани без особен военен опит. Командната структура беше възможно най-опростена. Организацията представляваше чиста пехота. Могаба беше командир на пешаците и първия легион. Неговият лейтенант Очиба получи втори легион. Всеки разполагаше с по десет Нар за офицери на свободни длъжности, а те си избраха по сто кандидата от Талианските доброволци. Така легионите наброяваха хиляда основни единици, чийто брой щеше да расте толкова бързо, колкото Нар смогваха да ги научат да вървят в редица. На Могаба зачислих Хриптящия, Лъва и Сърцето, за да му помагат в щабната работа. Не знаех какво друго да правя с тези тримата. Бяха много ентусиазирани, но на практика малко полезни.

Синдаве и останалите от Нар сформираха трети тренировъчен и резервен легион, който щях да използвам само в безизходица.

Мускуса, Хагоп, стражите и Рои впрегнах в създаване на кавалерия.

За Блясъка, Свещаря, Клетус и останалите от Опал и Берил остана веселата част — снабдяването и инженерната работа. Племенника на Хагоп остана с него. Още един, който е напълно безполезен.

Идеите бяха основно предложения на Могаба, разработени, докато аз разузнавах напред. Не бях съгласен с всички, но ми изглеждаше греховно да пропилявам на вятъра цялата свършена от него работа. А и все трябваше да напредваме нанякъде. Сега.

Той се беше погрижил за всичко. Легионът на Синдаве щеше да обучава нови хора за двете водещи единици и едновременно с това бавно да се развива като самостоятелна сила. Могаба не вярваше, че можем да поддържаме повече от три легиона, докато не сме обучили достатъчно местни.

За Господарката, Гоблин, Едноокия и мен остана да се справим с всичко останало. Важната и вълнуваща работа — например да се оправяме с Прабриндраха и сестра му. Или организирането на разузнаване, което да открие има ли наоколо магьосници, които да използваме. Чертаенето на стратегия. Съчиняването на хитрости. Добрият стар Могаба бе така мил да остави цялата канцеларска работа и стратегиите на мен.

Всъщност, така и трябваше да бъде. Човекът ме правеше за смях с компетентността си.

— Гоблин, мисля, че ти ще трябва да поемеш контраразузнаването.

— Ха! — изсумтя Едноокия. — Това му подхожда чудесно^[1].

— Взимай Жабешкото лице, когато ти потрябва. — Импът изстена. Не намираше особено забавление в необходимостта да работи.

Гоблин се изхили самодоволно.

— Не ми трябва това нещо, Знахар.

Работата не ми харесваше. Дребосъкът беше намислил нещо. Откак се върнахме от разузнаването, изглеждаше необяснимо доволен. Което значеше неприятности. Двамата с Едноокия можеха дотолкова да се вживеят в собствената си вражда, че да забравят за останалата част от света.

Времето ще покаже за какво става въпрос.

— Както кажеш — отговорих му. — Докато си вършиш работата. Искам да премахнеш опасните агенти на Сенчестите. Дребните риби остави да виреят, за да ги захранваме с фалшива информация. Трябва да държим под око и големите свещеници. Със сигурност ще ни подлеят вода в мига, в който измислят как. Човешка природа.

Господарката сложих начело на публичните изпълнения и планирането. Бях решил къде искам да пресрещна врага още преди да имам с какво да го направя. Казах й да измисли детайлите. Беше по-добър стратег от мен. Някога ръководеше армиите на цяла империя със завиден успех.

Започвах да разбирам, че важна част от работата на Капитана е да прехвърля отговорности. Може би геният е именно в това да избереш подходящия за съответната работа човек.

Вероятно разполагахме с около пет седмици. И времето намаляваше. И намаляваше. И намаляваше.

Не вярвах да имаме дори нищожни шансове.

 

 

Никой не можеше да се наспи. Всички се поизнервихме. Но в нашата работа е така. Научаваш се да се нагаждаш и да проявяваш разбиране. Могаба не спираше да ми казва, че нещата при него вървят страхотно, но аз нямах време да проверя. Хагоп и Мускуса не бяха толкова доволни от постигнатото. Попълненията им идваха от класи, които разбираха дисциплината като нещо, което трябва да се налага само на нисшестоящите им. Хагоп и Мускуса трябваше да прибягват до ритане на задници, за да поддържат строя. Хрумнаха им някои интересни идеи като прибавяне на слонове към кавалерията. Списъкът на Прабриндраха за добитъка включваше няколкостотин работни слона.

Прекарвах времето си в неориентирано мотаене наоколо, по-често в ролята на политик, отколкото на командир. Предпочитах да избягвам директните заповеди за сметка на убеждаването, но двама от висшите жреци през повечето време просто не ми оставяха друг избор. Ако кажех черно, те ми отвръщаха бяло, просто за да сме наясно, че се смятат за истинските господари на Талиос.

Ако имах време, сигурно щях да се вбеся от тях. Но нямах, така че и не играех игричките им. Събрах ги с най-важните им хора, заедно с Прабриндраха и сестра му, и им заявих, че не ми пука за държанието им и не смятам да го толерирам. И че в разписанието пише нещата да се правят както Знахаря казва, или да се мре. Ако не им отърва, добре дошли са да изпробват най-доброто, което имат, насреща ми. След това щях да ги изпека на бавен огън на някой от централните площади.

Това не ми спечели всенародна обич.

А и донякъде блъфирах. Щях да направя необходимото, но не вярвах да ми се наложи. Очевидно агресивната ми природа трябваше да ги смири, докато си свърша работата. Щях да се тревожа за тях, след като победя Господарите на сенките.

Позитивно мислене през цялото време. Това съм аз.

Ако получавах комат хляб за всяка минута, в която вярвах, че имаме шансове, щях да пукна от глад.

Няколко човека направиха необходимото слуховете за сблъсъка ми със свещениците да се разнесат. Чух, че някои от храмовете затворили врати поради липса на работа. Други се изправили срещу озверели тълпи.

Чудесно.

Но колко щеше да изтрае? Страстта на тези хора към свръхестествените глупости беше много по-стара и вкоренена от влечението им към военното дело.

— Какво, по дяволите, стана? — запитах Лебеда при първа възможност. Бях понаучил езика, но не дотам, че да схващам религиозния подтекст.

— Мисля, че им се е случил Кинжала — изглеждаше слисан.

— Какво?

— Откак сме тук, той разпространява подмолни глупости как свещениците трябва да си се придържат към спасяването на душите на хората и кармата и да си държат носовете извън политиката. Обясняваше го и в кръчмата. И когато чу за твоя сблъсък с висшите свещеници, излезе по улиците, за да разкаже, както той казва, „истинската история“. Тези хора са верни на боговете си, не го забравяй, но не са чак толкова запалени по някои от свещениците им. Особено от онзи тип, дето те хващат за портмонето и стискат.

Засмях се. След това казах:

— Кажи му да престане. Имам си достатъчно тревоги и без религиозни революции.

— Ясно. Не мисля, че трябва да се притесняваш за това.

Трябваше да се притеснявам за всичко. Талианското общество беше подложено на небивал стрес, макар че трябваше да си чужденец, за да го забележиш. Прекалено много промени ставаха твърде бързо в среда на традиции и закостенялост. Нямаше как обикновените механизми да се пренастроят към новата ситуация. Спасяването на Талиос щеше да е като яздене на вихрушка. Трябваше да стоя здраво стъпил на краката си, за да задържам страха и объркването в посоката на Сенчестите.

Едноокия ме събуди по средата на четиричасовата ми дрямка.

— Джамахарадж Джах е тук. Казва, че трябвало да те види веднага.

— Състоянието на детето се е влошило?

— Тя е добре. Смята, че сега ще ти се отплати.

— Доведи го.

Свещеникът се промъкна крадешком. Поклони се с раболепието на човек от улицата. След това ме затрупа с всички титли, които Талианците бяха успели да измислят, включително и Лечител. Апендектомията явно бе непозната в тукашната хирургия. Огледа се така, все едно очакваше на стените да им поникнат уши. Може би рисковете на професията. Никак не му хареса Жабока.

Това предполагаше, че някои хора знаят какво представлява импът. Трябваше да го имам предвид.

— Безопасно ли е да говорим? — попита той. Схванах го и без превод.

— Да.

— Не бива да оставам дълго. Те ще ме наблюдават, след като знаят, че имам голям дълг към вас, Лечителю.

Вземи си кажи тогава, помислих си.

— Да?

— Великият Жрец на Шадар и мой господар, Годжаринди Годж. Неговото божество е Хада, а един от нейните ликове е Смъртта. Миналата нощ сте го разярил. Съобщил е на децата на Хада, че богинята жадува за вашето ка.

Жабешкото лице преведе и добави обяснително:

— Хада е Шадарската богиня на смъртта, разрухата и покварата, Капитане. Децата на Хада са подопечен култ, който е посветен на убийствата и мъченията. Доктрината им диктува да не мислят и да са хаотични. Истината обаче е, че тези, които умират, винаги са били в лайняния списък на шефа.

— Разбирам. — Усмихнах се леко. — А кое е твоето божество, Джахамарадж Джах?

Той се усмихна в отговор.

— Кади.

— Милозливост и светлина, предполагам.

— За бога, не, шефе. Тя е сестрата близначка на Хада. Също толкова гнусна. Бърника из чумата, глада, болестите и други весели работи. Една от основните теми за теологични спорове между култовете на Шадар и Гунни е дали Хада и Кади са отделни божества или просто едно с две лица.

— Страхотно. И хората сигурно се избиват заради това. А свещениците ме гледат странно, когато им кажа, че не мога да ги взема насериозно. Едноок. Смяташ ли, че съм прав да мисля, че нашият приятел се опитва да подпомогне собствената си кауза, измъквайки се от дълга си като невестулка?

Черният магьосник се засмя.

— Мисля, че планира да бъде следващият голям шеф на Шадар.

Чрез Жабока го накарах да говори открито. Той не се изчерви. Призна си, че е най-вероятният наследник на Годжаринди Годж.

— При това положение не виждам какво повече е направил, освен да се грижи за интересите си. Благодари му от мен, но мисля, че все още ми е задължен. Кажи му, че ако изневиделица се окаже Върховен жрец на Шадар, ще съм наистина горд с него, ако вкара паството си в правия път и година-две не е твърде амбициозен.

Жабока преведе. Усмивката на свещеника се стопи. Устните му се свиха в сбръчкана гримаса. Но въпреки това кимна.

— Прати го да си ходи, Жабок. Не искаме да си има неприятности с шефа си.

Отидох да събудя Гоблин.

— Имаме проблем със свещениците. Някакъв симпатяга на име Годжаринди Годж насъсква убийци по мен. Вземи Мъргън, отидете до вертепа на Лебеда. Изкопайте тамошния жрецофоб и го насъскайте по него. Годж се нуждае от по-висше съществувание. Няма нужда да е зрелищно, само неприятно. Като например да напълни гащите до смърт.

Гоблин тръгна, мрънкайки, да търси Мъргън.

На Едноокия и Жабока се падна да дебнат за предприемчиви убийци.

Бяха професионалисти, но не достатъчно, за да минат покрай Жабешко лице. Шестима на брой. Накарах неколцина Нар, които си падаха по подобни изстъпления, да ги изведат на някой открит площад и да ги набучат на кол.

Ден по-късно Годжаринди Годж пое на запад. Загина от внезапно и трагично изгаряне с вряла вода. Урокът не убягна никому.

Той, разбира се, беше: „не се оставяй да те хванат“.

Никой не изглеждаше притеснен или недоволен. Всеобщо се смяташе, че Годж е хвърлил заровете и поел риска. Но при все това Радишата ме изгледа замислено, когато обсъждахме дали са ми необходими хилядата меча и особено стоте тона дървени въглища, които исках.

Всъщност вече бяхме стигнали фазата на играене на игри. Исках сто тона с идеята, че ми трябват десет, и намерението да мрънкам и да тормозя, за да получа повече оръжия.

Новите попълнения си носеха собствена екипировка. Оръжията, които исках хазната да финансира, бяха тези, които трудно можеха да се обяснят на цивилните. И без това си имах достатъчно грижи да убедя Могаба, че леката артилерия на колела може да е полезна.

Самият аз не бях сигурен, че ще бъде. Зависеше от действията на врага. Ако се държаха както преди, артилерията щеше да е излишна. Но моделът ни на въоръжение бе легион от Градовете на скъпоценните камъни. Тези момчета носеха леки катапулти, за да пробиват дупки във вражеските редици.

О, стига глупости! Някои неща се решават само като кажеш, че ти си шефът и ще бъде твоето, точка.

За Могаба това не беше проблем.

Оставаха още седемнадесет дни. Господарката ме посети.

— Ще бъдеш ли готова навреме? — попитах я аз.

— И сега съм почти готова.

— Един положителен доклад сред стотиците. Внасяш светлина в живота ми.

Тя ме изгледа странно.

— Видях Променливия. Бил е отвъд реката. — Едноокия и Гоблин в качеството си на майстори шпиони нямаха кой знае какви успехи, основно защото реката бе непроходима. Иначе доброволци не липсваха.

Що се отнася до прочистването на агентите на Сенчестите в Талиос, то не отне на магьосниците дори десетина дни. Групичка кафяви момчета си обраха крушите. Няколко местни Талианци останаха. Пробутвахме им достатъчно вярна информация и лъжи, за да изкушим Господарите на сенките да прекарат войските си през местата, където ги исках.

— О. И научил ли е нещо, което искаме да чуем?

Тя се засмя.

— Научил е. Желанието ти е изпълнено. Ще прекарат основните си сили през брода Годжа. И няма да придружават армиите си. Не си вярват достатъчно, за да напуснат укрепленията си незащитени.

— Прекрасно. Изведнъж ми мина през ума, че може и да имаме шанс. Едно на десет, може би, но пак е шанс.

— А сега лошите новини.

— Предполагам, че беше неизбежно. Какви са?

— Изпращат още пет хиляди мъже. Десет хиляди в силите при Годжа. По хиляда за Тери и Ведна-Бота. Останалите минават през Нума. Доколкото разбрах, този брод е проходим два дни преди Годжа.

— Лошо. Възможно е три хиляди души да ни изненадат в гръб, когато се сблъскаме с врага.

— И ще изпратят, освен ако не са идиоти.

Затворих очи и си представих картата. Нума беше мястото, където казах на Джахамарадж Джах да разположи хората си. Той обаче успя да събере само две хиляди и петстотин души, при това с усилие. Повечето Шадари искаха да изчакат и да се включат в голямата армия. Три хиляди ветерани щяха да ги прегазят.

— Кавалерия? — попитах. — Да накарам Джах да ги посрещне на брега и да направи каквото може, а после да отстъпи и да пусне кавалерията ни да ги удари по фланга, преди да пробият…

— Мислех си да промъкнем легиона на Могаба до долу, да ги прегазим и да се върнем при Годжа. Но ти си прав. Кавалерията ще е по-ефективна. Имаш ли доверие на Мускуса и Хагоп?

Нямах им. Не се справяха с налагането на заповедите. Ако не бяха кръвожадните Рои да ритат задници, където е необходимо, армията им щеше да е като пътуващ цирк.

— Искаш ли ги? Водила ли си такива сражения?

Тя ме изгледа с укор.

— Ти къде си дремал?

Правилно. Виждал съм я достатъчно често.

— Искаш ли ги?

— Ако ти желаеш да ми ги дадеш.

— Ще ме изпепелиш с пламъка на ентусиазма си. Добре. Но няма да казваме на никого, докато не му дойде времето. А на Джахамарадж Джах — изобщо. Ще положи повече усилия, ако не знае, че идва помощ.

— Както кажеш.

— Някакви други новини от нашия рядко появяващ се приятел?

— Не.

— Коя е жената, която влачи със себе си?

Тя се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше.

— Не знам.

— Странно. Стори ми се, че съм я виждал и преди. Но не мога да се сетя къде.

Тя сви рамене.

— След време всеки започва да ти прилича на някого, когото си виждал преди.

— Аз на кого приличам?

Тя дори не трепна.

— На Гастрар Телзар от Новок Дебракен. Гласът е различен, но сърцето е същото. И той проповядваше морал и спореше сам със себе си.

Какво да кажа? Дори не съм го чувал този.

— Често морализаторстваше твърде много. Съпругът ми го изгори жив.

— Смяташ ли, че съм морализирал относно Годж?

— Да. Мисля, че се прекара през същински ад след това. На далавера си. Станал си достатъчно умен първо да се разправяш с тях, а да плачеш после.

— Не мисля, че искам да играя тази игра.

— Не. Естествено, че не би искал. Отдели малко от времето си, за да накарам шивачите да ти вземат мярка.

— Какво? Че аз вече си имам бляскава униформа.

— Не като тази. Тя е за разколебаване на слугите на Сенчестите. Част от представлението.

— Ясно. Когато искаш. Мога да работя и докато ми вземат мерки. Променливия ще дойде ли за шоуто на Годжа?

— Ще разберем по трудния начин. Не каза. Споменах ти, че си има свои планове.

— Не бих отказал едно надзъртане в тях. На теб позволи ли?

— Не. Днес Могаба разиграва тренировъчна битка между легионите. Ще дойдеш ли?

— Не. Ще се опитвам да изсмуча от Радишата още превоз. Имам въглищата. Сега трябва да ги пренеса до долу.

Тя изсумтя.

— По мое време нещата ставаха другояче.

— Тогава имаше повече сила.

— Вярно е. Ще ти изпратя шивачите.

Чудех се какво ли има на ум… Какво? Наистина ли видях това? Сериозно ли? Въртеше ли задник, докато излизаше? Мътните ме взели. Очите ми почват да сдават багажа.

 

 

Седмично събрание за преценка на ситуацията.

— Какво става с прилепите? — попитах Мъргън.

— Моля? — Хванах го неподготвен.

— Ти повдигна въпроса. Мислех, че следиш нещата.

— Изобщо не съм виждал прилепи от известно време.

— Добре. Значи Гоблин и Едноокия са разкарали правилните хора. Както аз виждам нещата, всичко сякаш върви гладко. Може би дори по-бързо, отколкото очаквахме. — Скоро не бях получавал конкретни оплаквания. Господарката намери време да помогне на Мускуса и Хагоп да всеят страх в редиците на непокорните си конници. — Могаба?

— Според най-лошия вариант остават дванадесет дни. Време е да изпратим хора, които да следят реката. Най-лошият вариант може далеч да не се окаже най-лош.

— Радишата те е изпреварила. Говорих с нея вчера. Тъкмо беше вербувала половината пощальони в околността. Точно в момента реката е по-пълноводна откогато и да е. Това може да не значи нищо. Времето е променливо.

— Всеки ден в повече означава още стотина човека, които да включим в легионите.

— Докъде си стигнал в момента?

— И двата са с по три хиляди и триста души. Ще спра на четири хиляди. А и тогава вече ще трябва да се движим.

— Пет дни достатъчни ли са, за да стигнем реката? Това са двадесет мили дневно за непривикнали към ходене хора.

— Дотогава ще са. Сега изминават по десет на ден с тренировките.

— Тази седмица ще изляза да ги прегледам. Обещавам. С политиката мисля, че съм се оправил. Хагоп. Вие с Мускуса ще бъдете ли готови?

— Започва да се получава, Знахар. Взеха да загряват, че като им казваме, че ги учим как да оцелеят, говорим сериозно.

— Битката е достатъчно близо, за да започнат да разбират, че това е повече от игра. Кофа. А вие как се справяте, момчета?

— Дай ни още петдесет каруци и можем да потеглим още утре, Капитане.

— Погледна ли чертежите на онзи град?

— Да, сър.

— Колко време, за да го подготвим?

— Зависи от материалите. За палисадата. И от работната ръка. Голямо копаене на окопи ще падне. За останалото няма проблем.

— Ще имаш работната ръка. Сбирщината на Синдаве. Те ще дойдат с теб и ще продължат след това към реката за резерва. Но ситуацията с ресурсите не е много обещаваща. Ще се наложи да разчиташ на окопите повече, отколкото на палисадата. Клетус. Какво става с артилерията?

Клетус и братята му се ухилиха. Изглеждаха горди от себе си.

— Готови сме. Шест подвижни катапулта за всеки легион, вече построени. Сега работим по хората, които ще боравят с тях.

— Страхотно. Искам да слезете с работниците и инженерите, за да огледате града. Разположете някои от катапултите там. Кофа, по-добре тръгнете колкото се може по-скоро. Пътищата са ужасни. Ако наистина ви трябват още каруци, изстискайте ги от гражданите. Ще стане по-бързо, отколкото ако трябва да ги измъквам от Радишата. И така. Кой ще измисли нещо, за което да се притеснявам? Знаете, че не съм щастлив, ако не се тревожа.

Изгледаха ме с празни изражения. Накрая Мъргън изтърси:

— Ще посрещнем техните десет хиляди с нашите осем? Това не е ли достатъчно притеснително? Сър?

— Десет хиляди?

— Такъв е слухът. Че Сенчестите са увеличили силите си.

Погледнах към Господарката. Тя само сви рамене.

— В момента разузнаването ни не е надеждно — казах аз. — Но заедно с кавалерията сме повече от осем хиляди. А с легиона на Синдаве дори ги превъзхождаме. Ще държим и терена. А и съм скрил един-два номера в ръкава си.

— Онези въглища ли? — запита Могаба.

— Наред с други работи.

— Няма ли да ни кажеш?

— Не. Думите имат навика да се разпространяват. Ако никой освен мен не знае, няма да има кого другиго да обвинявам, освен себе си, ако врагът узнае.

Черният гигант се усмихна. Разбираше ме твърде добре. Просто исках да запазя някои неща за себе си.

Ние, командирите, понякога сме такива.

Предшествениците ми никога не са казвали нищо никому, докато не дойде времето за скок.

По-късно поисках мнението на Господарката.

— Мисля, че ще осъзнаят достатъчно ясно, че са във война. Все още имам сериозни съмнения за победата, но може пък ти да си по-добър Капитан, отколкото ти се иска да признаеш. Поставяш всеки там, където може да направи най-доброто.

— Или поне да нанесе минимална вреда. — Хриптящия и племенникът на Хагоп все още не ми бяха доказали, че стават за нещо.

 

 

Една седмица до крайния срок. Работниците, инженерите и резервният легион на Синдаве бяха заминали преди два дни. Пътуващите към нас пощенски ездачи описваха напредъка им като разочароващ. Пътищата бяха безнадеждни. Но обитателите на селцата по пътя им помагаха. На места войниците и местните нарамваха материалите на гръб, докато водачите на впрягове прекарат каруците през калта.

Все пак всичко това имаше и добра страна. Все още ръмеше, въпреки че трябваше да е спряло преди седмица. Според докладите бродовете все още бяха непроходими. Наблюдателите ни даваха допълнително поне още пет дни.

Съобщих го на Могаба, който имаше най-голяма нужда от още време. Мърмореше, че най-голямото му постижение дотук е войските да вървят в права линия.

Вярвах, че това е най-важният урок. Ако можехме да поддържаме строя по време на битка…

Не се чувствах добре заради подареното време. С всеки изминал ден получавах все повече доклади за проблемите на предните ни сили и ставах още по-неспокоен.

Два дни преди планираното ни потегляне повиках Могаба.

— Поотпусна ли се от допълнителното време?

— Не.

— Поне малко?

— Не. Ако тръгнем пет дни по-късно, ще съм ги подготвял с пет дни повече.

— Добре. — Облегнах се назад.

— Притеснен си.

— Тази тиня. Изпратих Жабешкото лице да проучи. Синдаве все още е на двадесет мили от Веджагедия. Какво ще е за тълпата, която ще подкараме натам?

Той кимна.

— Искаш да тръгнем по-рано?

— Сериозно обмислям да потеглим по първоначалния план. Просто за да сме сигурни. Ако пристигнем по-рано, ще можем да починем и да потренираме при полеви условия.

Той отново кимна. След това ме изненада.

— Понякога разчиташ на предчувствия, нали?

Вдигнах вежда.

— Наблюдавам те от Геа-Ксле насам. Мисля, че започвам да разбирам как работи умът ти. И смятам, че понякога не разбираш сам себе си достатъчно добре. Цяла седмица си притеснен. Това означава, че имаш предчувствие, което искаш да потиснеш. — Той стана от стола си. — Ще се организирам за тръгване рано.

Напусна. Замислих се доколко ли наистина знае как работи умът ми. Поласкан ли да се чувствам или заплашен?

Отидох до прозореца, отворих го и се загледах в нощното небе. Видях звезди през гонещите се облаци. Може би всекидневният дъждец приключи. Или беше просто поредната кратка пауза.

Върнах се към работата си. Сегашният ми проект, с който се занимавах при възможност, включваше Жабока. Опитвахме се да разберем какво е станало с всички липсващи от библиотеките на града книги. Подозирах, че едно определено анонимно служебно лице ги е прибрало нейде из двореца на Прабриндраха. Въпросът беше как да се докопам до тях. Да заложа на силите си на диктатор?

— Зарежи реката.

— Какво? — Огледах се наоколо. — Какво, по дяволите…?

— Зарежи реката.

Един гарван стоеше на перваза. До него се настани втори. Той донесе същото съобщение.

Гарваните са умни. Но само за птици. Попитах какво имат предвид. Те ми отговориха да зарежа реката. Можех да ги сложа на скарата и пак щяха да повтарят само това.

— Добре де, схванах. Да зарежа реката. Къш!

Гарвани. Непрекъснато проклетите гарвани. Със сигурност се опитваха да ми кажат нещо. Но какво? Че не трябва да обръщам внимание на приготовленията около реката.

И без това имах такова намерение заради тинята.

Отидох до вратата и изкрещях:

— Едноок! Гоблин! Имам нужда от вас.

Те дойдоха — навъсени и на разстояние един от друг. Лош знак. Отново се караха. Или работеха по въпроса. А измина толкова много време от последния им скандал, че можеше да е сериозен изблик.

— Тази нощ ще е, момчета. Разкарайте останалите агенти на Сенчестите.

— Мислех, че имаме допълнително време — заяде се Едноокия.

— Може и да имаме. А може и да нямаме. Искам да се свърши сега. Погрижете се.

— Да, сър, ваше диктаторство, сър — измърмори Гоблин под нос. Изгледах го мръсно. Той се оттегли. А аз се върнах до прозореца и отново се загледах в прочистващото се небе.

— Знаех си, че нещата вървят твърде добре.