Глен Кук
Сенчести игри (18)

18.
Баржата

Заведох групичката до брега още преди слънцето да се е подало иззад хълмовете отвъд реката. Градът още дремеше, като се изключат рехавите групички хора, насочили се в нашата посока. С приближаването ни към реката ставаше все по-зле. А брегът изглеждаше като разбунен кошер.

Имаше и гарвани.

— Явно са се занимавали цяла нощ — казах аз. — Коя е нашата, Едноок?

— Онази голямата ей там.

Насочих се в указаната посока. Баржата определено беше чудовищна. Гигантска дървена обувка, пригодена да се движи основно по течението. Пътуването по тромава река като тази щеше да е бавно.

— Изглежда нова.

Оказахме се насред остров от тишина и вперени погледи. Опитах се да разчета израженията на работниците, които подминавахме. Не видях кой знае какво освен леко притеснение. Забелязах обаче няколко въоръжени мъже с пропорциите на ония, които ме посетиха вчера, товарещи стоките на някои от по-малките баржи. Позагледах и хамалите, сновящи по нашия кораб.

— И за какво е дървото?

— Моя идея — отвърна Едноокия. — За да построим укрепления. Единствената им защита срещу нападение със стрели беше брезентово покривало. Изненадан съм обаче, че ме послушаха и си направиха труда да похарчат пари за това. Може да са приели и останалите ми предложения. Ако е така, ще сме наред.

— Не бих бил изненадан. — Вече бях сигурен, че пристигането ни не просто е било очаквано, но и вместено в плановете на цял един град. Пиратското нашествие вероятно бе повече от дребен проблем. И тези симпатяги искаха да го премажат с удар, използвайки група лесно прежалими авантюристи.

Не ми стана ясно защо са решили, че трябва да разиграват представление. В крайна сметка това ни е работата. А и ни беше на път.

Може би така работи обществото. Вероятно просто не може да повярва на истината.

С помощта на Жабешко лице ни отне по-малко от шест минути да се оправим с капитана на баржата и сбирщината важни клечки с него. Успях да се преборя и за доста солидно възнаграждение отгоре на безплатното пътуване.

— Хващаме се за работа веднага след като видим парите — казах им. И ето. Появиха се почти магически.

— Можеше и за повече да ги изстискаш — каза Едноокия.

— Отчаяни са — съгласих се. — Трябва да е нещо, което се налага да преодолеят на всяка цена. Да се захващаме за работа.

— Не искаш ли да знаеш какво?

— Няма голямо значение. Така и така отиваме.

— Вероятно. Но ще накарам Жабешкото лице да поразгледа наоколо.

— Както искаш. — Обходих главната палуба. Мускуса и Хагоп се мотаеха с мен. Обсъждахме как да подобрим защитата на коритото. — Трябва да добием по-ясна представа срещу какво се изправяме. Да сме готови за пиратските тактики. Например можем да сложим катапулти зад щитовете — за случай на атака с малки лодки.

Спрях покрай парапета откъм кея. Очевидно някакъв конвой щеше да следва нашата баржа, която също толкова очевидно беше създадена, за да проправи път. Никога не биха могли да я върнат обратно по реката. Греблата й стигаха само колкото да се движи в правилната посока.

Над хаоса се носеха гарвани. Игнорирах ги. Започвах да си мисля, че просто съм вманиачен.

Тогава забелязах малко островче празнина до стената на един склад. Хората избягваха мястото, без да се усещат. Сред сенките тъмнееше някаква смътна фигура. Гарваните кръжаха нагоре-надолу около нея.

Имах чувството, че някой ме гледа. Беше ли наистина всичко в главата ми? Никой друг не забелязваше проклетите гарвани.

— Крайно време е да разбера какво става. Едноок! Трябва ми любимецът ти.

Казах на Жабешко лице да хвръкне и да хвърли един поглед. Той отиде. След около минута се върна, гледайки ме странно.

— Какво се очакваше да видя, Капитане?

— А какво видя?

— Нищо.

Обърнах се натам. Сега и аз съзирах „нищо“. Но после мернах тримата катили, които вчера се опитваха да ме заговорят. Този път ги придружаваше и тълпа братовчеди, мотаещи се наоколо. Наблюдаваха нашата баржа. Предположих, че още се интересуват от нас.

— Имам преводаческа задача за теб, изтърсак.

 

 

Най-големият от тях се казваше Могаба. Той и приятелчетата му желаели да се запишат в отряда. Добави, че имало още като него, ако съм ги искал. След това се позова на някакво свое право. Обяви, че всички чернилки, които виждам наоколо, са наследници на мъжете от Черния отряд, служили в Геа-Ксле навремето. Наричали се Нар — военната каста на града. Останах с впечатлението, че за тях съм нещо свещено. Капитана — едва ли не някакъв полубог.

— Какво мислиш? — попитах Едноокия.

— Подобни момчета ще са ни от полза. Виж ги само. Чудовища. Вземи ги всичките, ако са сериозни.

— Жабешко лице може ли да разбере?

— Естествено.

Той инструктира импа и го прати на разузнаване.

 

 

— Знахар.

Подскочих. Не бях усетил приближаването на черния магьосник.

— Какво?

— Тези Нар наистина са страшни. Кажи му, Жабешко лице.

Импът заприказва с онзи Гоблинов фалцет.

Нар наистина били наследници на предшествениците ни. Те оформили своя отделна каста — войнски култ, създаден около легендите, които Черния отряд оставил след себе си. Пазели собствени Анали и спазвали древните традиции по-добре от нас. След това Жабешкото лице ми снесе истинския шедьовър.

Някакъв човек, наречен Елдрон Гадателя, известен местен магьосник, предсказал идването ни още преди месеци, някъде по времето, когато пресичахме странните кафяви хълмове на път за Д’лок-Алок. Нар (дума, означаваща „черно“) започнали поредица от изпитания, за да изберат най-добрия на всеки сто, който да се присъедини отново към древното братство и да отиде на поклонението в Катовар. Ако ние искаме да ги вземем.

Елдрон Гадателя явно бе отгатнал и мисията ни.

Не обичам, когато се случват неща, които не са ми ясни. Ясно?

Могаба бил избран за командир на делегацията по правото му на шампион на кастата.

Докато Нар се подготвяли за пристигането ни, господарите и търговците в града започнали да мислят как да ни използват за пробиването на непреодолимата през последните години пиратска блокада.

Голямата надежда от север, това сме ние.

— Не знам какво да кажа — погледнах към Едноокия.

— Нека тогава аз ти споделя нещо, Знахар. Не можеш да откажеш на тия момчета.

Нямах и намерение. Пиратите, за които никой не споменаваше кой знае какво, ми звучаха все по-гадно. Без някой да го е казал директно, аз започвах да си мисля, че разполагат с някаква мощна магия за в случай, че нещата излязат от контрол.

— И защо не?

— Те са сериозни. Религиозно сериозни. Ще направят нещо болно — например да се хвърлят на мечовете си, защото Капитанът ги е сметнал за недостойни да се присъединят към отряда.

— Стига де.

— Сериозен съм. При тях всичко е на религиозна основа. Ти винаги говориш за старите обичаи. Когато знамето е било наше божество и така нататък. Е, те са отишли в обратна посока на тази, която сме поели ние. Отрядът, потеглил на север, се превърна в обикновена сбирщина главорези. Децата, които са изоставили тук, са ги обожествили.

— Страшничко…

— По-добре повярвай, така е.

— Скоро ще се разочароват от нас. Аз съм единственият оцелял, който взема традициите насериозно.

— Бабината ти трънкина, Знахар. Да се вманиачаваш по външния вид и да биеш барабана за старите дни далеч не е всичко. Трябва да намеря малкия кретен Гоблин и да видя дали може да спре да се мръщи достатъчно дълго, за да измислим как ще го направим този номер. По дяволите! Пиратите знаят всичко, което става тук. Може пък репутацията ни да ги накара да ни оставят да преминем.

— Мислиш ли? — Звучеше ми като добра идея.

— Не. Жабешко лице! Ела тук. Ох, държи се точно като малко дете. Жабок, искам да стоиш плътно залепен за Знахаря. Ще правиш каквото ти нареди, все едно, че съм аз. Ясно? Ако не ме слушаш, ще те напляскам.

Въпреки всичките си качества, импът имаше акъл на петгодишен. С присъщата за съответната възраст способност да се съсредоточава. Каза на Едноокия, че ще слуша и ще ми помага, но не очаквах да е особено лесно.

Слязох на кея и приех тридесет и двете нови попълнения в нашето скромно братство. Могаба беше толкова щастлив, че очаквах да ме прегърне.

Адски впечатляващи тридесет и двама мъже, всеки от които огромен, но пъргав и бърз като котка. Ако наистина бяха просто нечистокръвните синове на преминалия някога Черен отряд, как ли трябваше да са изглеждали нашите предци?

Веднага след като ги заклех Могаба ме попита дали може братята му да пазят останалите лодки. За да разказват после на децата си, че са последвали поклонението до Третия Водопад.

— Разбира се. Защо не?

От Могаба и хората му ми се виеше свят. За пръв път откак ме бяха набутали с длъжността, наистина се чувствах като Капитан.

Новобранците се разпръснаха, за да си приберат багажа и да споделят добрата новина. Забелязах, че собственикът на баржата ни наблюдава от палубата. Усмихваше се широко.

За него и сбирщината му нещата се подреждаха чудесно. Мислеха си, че са ни хванали за косата и са ни сложили юзди.

 

 

— Хей, Знахар. Блудното ти гадже се завръща.

— И ти ли, Жабок? Може би трябва да те хвърля в реката. — Ако успеех, разбира се. Импът имаше и енергията на петгодишно хлапе.

Забелязах я по вълнението, което предизвикваше. Или липсата му. Откъдето минеше, мъжете спираха работа и започваха да въздишат и да клатят глави с копнеж. И през ум не им мина да подсвиркват, подвикват или да пускат грубиянски коментарчета.

Огледах се наоколо и си харесах жертва:

— Мъргън!

Той се обърна.

— Какво искаш?

— Когато Господарката дойде дотук, й покажи нейната каюта. Съседната стая е за гостите й.

— Но аз мислех…

— Не си прави труда. Просто действай.

След това се изпарих. Още не бях готов за неизбежната битка.