Глен Кук
Сенчести игри (17)

17.
Геа-Ксле

Успях да ги докарам до посредствено приличен вид. Мъргън извади знамето. Имаше и приятен бриз, който да го развява. И разкошните черни коне, нервно потропващи с копита и нетърпеливи да потеглят отново. А настървеността им се предаваше и на по-малките им братовчеди.

Екипировката беше прибрана и натоварена по животните. Нямаше причина да се застояваме, като се изключи глождещото ме усещане, че това пътуване ще бъде всичко друго, освен обикновено влизане в град.

— В драматично настроение ли си, Знахар? — попита ме Гоблин. — Ще ли ти се да направиш шоу?

Щеше ми се и той прекрасно го знаеше. Искаше ми се да плюя предизвикателно на предчувствията си.

— Защо, какво имаш на ум?

Вместо да ми отговори директно, той се обърна към Едноокия:

— Когато слезем и превалим онази седловина, така че за пръв път да ни огледат добре, докарай малко гръмотевици и онзи Злокобен Вой на Тромпети. Аз ще изкомпозирам една Езда през Огъня. Това трябва ясно да им покаже, че Черният отряд отново е в бизнеса.

Погледнах Господарката. Изглеждаше почти развеселена, отчасти като горд родител.

За момент Едноокия като че ли щеше да направи кавга. За щастие го преглътна и само кимна учтиво.

— Ако ще го правим, да го правим, Знахар.

— Потегляме — наредих аз. Не знаех какво имат предвид, но когато искат, могат да направят голяма шарения.

Магьосниците поеха водачеството, Мъргън ги следваше на няколко крачки с развяващото се знаме. Останалите се наредихме в обичайната редица, като аз и Господарката отново яздехме рамо до рамо и водехме допълнителните животни. За момент видях блестящите голи гърбове на Смотаняка и Идиота и си помислих, че най-накрая имаме истинска пехота.

В началото пътеката беше тясна, стръмна и с остри завои, но след около една миля започна да се разширява, докато накрая почти се превърна в път. Подминахме няколко колиби, които очевидно принадлежаха на овчари, но не бяха дори наполовина толкова бедни и примитивни, колкото можеше да се очаква.

Стигнахме до долната част на седловината, която Гоблин спомена, и шоуто започна. Представляваше почти точно онова, което описа.

Едноокия плесна няколко пъти с ръце и резултатът бяха трещящи гръмотевици високо в небесата. След това постави длани на бузите си и из въздуха също толкова силно закънтя тромпет. Междувременно Гоблин направи нещо, което изпълни седловината с черен дим, от който бликнаха злокобни на вид, но иначе безобидни пламъци. Прекосихме ги безпрепятствено. Изкуших се да наредя да преминем в галоп и да кажа на магьосниците да накарат конете да издишват огън и да мятат мълнии от очите си. Удържах се. Исках да влезем триумфално, но не и да изглежда като обявяване на война.

— Това трябва да ги впечатли поне малко — казах аз, докато гледах мъжете да излизат от пламъците и как дори обикновените коне се изправят на задни крака.

— Ако не ги изплаши до смърт, разбира се. Трябва да внимаваш повече колко разкриваш, Знахар — предупреди Господарката.

— Тази сутрин се чувствам смел и невнимателен. — Което може би не беше съвсем на място след пълната ми липса на смелост и невниманието предната нощ. Но тя не зачекна темата.

— Говорят си за нас. — Посочи побитите от двете страни на пътя наблюдателни кули. Намираха се на около триста метра от нас. Нямаше начин да ги заобиколим и трябваше да минем точно в сянката на евентуалната смърт, дебнеща вътре. На върховете им стърчаха хелиографи, които пускаха непрекъснати съобщения един към друг, а вероятно и към града.

— Надявам се да казват нещо мило в стил „Супер! Момчетата се върнаха!“ — Достатъчно близо бяхме, за да виждам мъжете горе. Не изглеждаше да се подготвят за битка. Двама дори бяха седнали на парапета с веещи се във въздуха крака. Друг пък, който реших, че трябва да е офицерът, се беше навел с единия крак върху парапета и ни оглеждаше спокойно.

— Горе-долу така щях да изглеждам и аз, ако подготвях особено гаден капан — измърморих.

— Не всички имат змийските ти представи за съществуване, Знахар.

— Нима? Доста простички и почтени са в сравнение с някои, за които се сещам в момента.

Тя ми хвърли един от някогашните си Бясната-Господарка убийствени погледи.

Едноокия го нямаше, за да се обади, така че го заместих:

— Да, да, змиите вероятно са по-умни от теб, Знахар. Единствената опасност, която специално търсят, е храната им.

Приближавахме едната кула, докато двамата магьосници и Мъргън вече бяха преминали от другата й страна. Вдигнах шапка в приятелски поздрав.

Офицерът се протегна, взе нещо до себе си и го хвърли долу. Падаше точно към мен, затова се пресегнах и го грабнах във въздуха.

— Какъв атлет! Предлагам две от три!

Погледнах плячката си.

Представляваше черна пръчка, дебела около четири сантиметра и дълга към тридесетина. Беше издялана от някакво тежко дърво, изографисана от горе до долу с неразбираеми драскулки.

— Проклет да съм!

— Ще стане, вероятно. Та какво има?

— Офицерски жезъл. Никога преди не съм виждал такъв. Но се споменават навсякъде из Аналите по повод падането на Шам. Това е някакъв тайнствен изгубен град нейде из платото, което току-що прекосихме.

Вдигнах жезъла в повторен поздрав към мъжа горе.

— Отрядът е бил там?

— Там се озовали след напускането на Геа-Ксле. Капитанът така и не намерил сребърната си планина. Вместо това се натъкнал на Шам. За този период Аналите са много объркани. Очевидно народът на Шам бил някаква изгубена раса от бели хора. Оказва се, че три дни след като отрядът попаднал на града, същото направили и прадедите на Смотаняка и Идиота. Нахъсали се по някакъв религиозен повод и се нахвърлили върху белите дяволи. Първата вълна изтребила почти всичко живо, включително и повечето офицери на отряда, преди да се справим с тях. Тези, които оцелели, потеглили на север, защото от юг ги притискала друга група диваци и им пречела да се върнат тук. Тогава за последно се споменават и жезлите.

Единственото, което тя отговори, беше:

— Те са знаели, че идваме, Знахар.

— Да. — Мистерия. Не обичам мистериите. Но пък беше само една от многото такива, а вероятно повечето така и нямаше да изплуват с корема нагоре, за да ги огледам обстойно.

По пътя след кулите, на около четвърт миля, стояха двама души, които очевидно ни чакаха. Околността беше доста оголена като за място в непосредствена близост до град. Може би почвата беше бедна. На север и юг имаше достатъчно зеленина. Един от двамината подаде на Едноокия старо знаме на отряда. Нямаше съмнение, че е такова, макар да не разпознах нито един от ордените по него. Беше ужасно прокъсано, но това не ме изненада, имайки предвид колко години е оцеляло.

Какво, по дяволите, ставаше?

Едноокия се опита да завърже разговор с тях, но щеше да постигне по-голям успех с някой камък. Те обърнаха конете си и се отправиха към градската порта. Магьосникът ме погледна въпросително и аз му дадох знак да ги последваме.

Отряд от дванадесет души ни посрещна с почести, когато преминахме през портата. Но наоколо нямаше жива душа. Докато се движехме по улиците на града, отвсякъде ни обкръжаваше само тишина, а хората спираха, за да зяпат бледоликите странници. Господарката сигурно привличаше половината от вниманието.

Заслужаваше си го. Изглеждаше зашеметяващо. Много зашеметяващо. Черно и прилепнало облекло определено й подхождаше. Просто имаше подходящото тяло, за да си го позволи.

Водачите ни отведоха до казарми и конюшня. Основната сграда беше поддържана, но очевидно отдавна неизползвана. Явно се очакваше да се чувстваме като у дома си. Добре.

Двамцата се стопиха някъде, докато разглеждахме мястото.

— Е, добре де — каза Гоблин, — кога ще докарат танцьорките?

 

 

Нямаше танцьорки. Всъщност нямаше почти нищо, освен ако броим очевидното безразличие. Накарах всички да стоят в комплект до края на деня, но не се случи нищо. Поставени на рафта и забравени. На следващата сутрин изпратих двете ни най-нови попълнения, заедно с Едноокия и Хриптящия, с мисията да открият транспорт, който да ни спусне надолу по реката.

— Току-що пусна лисицата да търси ново резе за кокошарника — оплака се Гоблин. — Трябваше да ме оставиш да отида с тях, за да го държа в правия път.

Мускуса избухна в истеричен смях.

Аз също се засмях, но успях да задържа останалото вътре.

— Не си достатъчно кафяв, за да се слееш с тълпата, приятел.

— Оф, по дяволите! Направи ли си труда да погледнеш навън, откак сме дошли? Наоколо е пълно с бели хора, безстрашни водачо.

Хагоп се присъедини към нас.

— Прав е, Знахар. Не е чак пълно, но видях неколцина.

— Откъде, по дяволите, са дошли? — промърморих аз и отидох до вратата. Блясъка и Свещаря се отдръпнаха от пътя ми. Стояха наоколо, за да се хвърлят върху всеки, който се опита да нахлуе изненадващо. Излязох навън, облегнах се на варосаната стена и задъвках стрък киселец, растящ между камъните.

Да, момчетата бяха прави. Двама бели — стар мъж и жена на около двадесет и пет точно преминаваха по улицата. Направиха се, че не ме виждат, докато зяпаха всички наоколо.

— Гоблин! Докарай си задника тук.

Той дойде намусен.

— Какво?

— Искам дискретно да погледнеш натам. Виждаш ли стар мъж и по-млада жена?

— Белите ли?

— Да.

— Виждам ги. И какво за тях?

— Срещал ли си ги и преди?

— На моята възраст всеки изглежда сякаш съм го виждал някога. Но ние никога не сме прекосявали тази част на света. Може би просто приличат на някой друг. Жената със сигурност…

— Хмм. При мен е обратното. Нещо в начина, по който се движи мъжът, бие тревога…

Гоблин също си откъсна киселец. Докато го гледах, двойката изчезна. За сметка на това към нас приближаваха трима черни, които с вида си просто крещяха „неприятност“.

— Богове! Не знаех, че ги правят толкова големи.

Магьосникът измърмори нещо, гледайки през триото. Наклони глава, сякаш има проблеми със слуха.

Тримата гиганти стигнаха до нас и спряха. Единият заговори, но аз не вдявах и думичка.

— Не зацепвам, приятелче. Пробвай нещо друго.

Така и направи. И от тоя език не схванах нищо. Той сви рамене и заговори нещо с приятелчетата си. Единият от тях опита с цъкащия език.

— Пак губите.

Най-едрият започна да беснее, а останалите заломотиха несвързано. Гоблин се изниза без дори едно „сбогом, Знахар“. Успях само да мерна гърба му, докато набираше скорост в пасажа между сградите.

Междувременно новите ми дружки очевидно решиха, че или съм ням, или много тъп. Започнаха да ми викат бавно. Което от своя страна докара Блясъка, Свещаря и още неколцина. Тримата бабаити проведоха още едно вътрешно събрание и решиха да се ометат.

— За какво беше всичко това? — попита Хагоп.

— Идея нямам.

Гоблин се върна с голямата самодоволна усмивка на крастава жаба.

— В недоумение съм — казах аз. — Мислех си, че ще ми отнеме седмица, докато обиколя местните затвори, продавайки душата си, за да те изкопая оттам.

Той си навлече гримаса на дълбоко наранена невинност и изписка:

— Стори ми се, че забелязах гаджето ти да се измъква. Просто отидох да проверя.

— Съдейки по задоволството ти, очевидно си я видял.

— Определено. Как се среща с твоя старец и приятелката му.

— О, така ли? Нека влезем вътре да помислим.

Проверих наоколо, просто за да се убедя, че на дребния магьосник не му се привиждат разни работи. Господарката определено липсваше.

Какво, по дяволите?

 

 

Едноокия и отряда му пристигнаха в късния следобед. Черният магьосник се подсмихваше като котарак с пера по муцуната. Смотаняка и Идиота стискаха двете дръжки на голям затворен кош. Хриптящия си кашляше и дъвчеше гадния си наркотик. На лицето му беше изписана усмивка, която ясно казваше, че наоколо се мъти някоя особено голяма пакост и той вероятно има сериозно участие в нея.

Гоблин скочи от мястото, където дремеше и се развика още преди Едноокия да е казал каквото и да било.

— Изчезни моментално обратно през тая врата и си вземи онова нещо, каквото и да е, лешояд такъв! Преди да съм превърнал паяжината, която пласираш за мозък, в гнездо на торни бръмбари!

Едноокия дори не го погледна.

— Виж това, Знахар. Няма да повярваш какво намерих.

Момчетата поставиха коша на земята и вдигнаха капака.

— Вероятно няма, да — съгласих се аз. Промъкнах се предпазливо до коша, очаквайки кълбо кобри или нещо от сорта. Вместо това се изправих очи в очи с мъничък двойник на Гоблин. Или може би е по-правилно да се каже един „полуръстов“ Гоблин, защото той самият е твърде мъничък.

— Какво, по дяволите, е това? Откъде се е пръкнало?

Едноокия изгледа другия магьосник.

— И аз това питам вече от години — каза той с най-голямата „Пипнах те!“ усмивка, която някога съм виждал.

Гоблин виеше като разгонен леопард и жестикулираше истерично. Пръстите му издираха огнени резки във въздуха.

Този път и аз не му обърнах внимание.

— И какво е това?

— Имп, Знахар. Откровен, истински имп. Не можеш ли да познаеш имп, като го видиш?

— Не. И откъде е дошъл? — Не бях убеден, че държа да науча, познавайки Едноокия.

— Надолу по реката попаднахме на няколко магазинчета във външния пазар, които предлагат всякакви джунджурии за магьосници, гадатели, спиритуалисти и тем подобни. И в едно невзрачно дюкянче, което едвам се подаваше от пода, стоеше тоя младеж и просто плачеше да си го отведеш вкъщи. Не можах да се сдържа. Кажи здрасти на Капитана, Жабешко лице.

— Здрасти на Капитана, Жабешко лице — изчурулика импът. След това се изкикоти точно като Гоблин, но с по-висок глас.

— Изскачай оттам, приятелче — нареди Едноокия.

Импът излетя от коша като изстрелян. Магьосникът се засмя и го хвана за крака. Гадинката увисна с главата надолу като парцалена кукла. После хвърли един поглед на Гоблин, който определено беше пред апоплектичен пристъп и до такава степен вбесен, че дори не успяваше да продължи с магията, която беше започнал.

Едноокия пусна импа. Съществото се преобърна и падна на краката си, след това се защура наоколо и накрая вдигна очи към Гоблин. Изглеждаше като младо копеле, получило провидение свише кой е баща му. Обърна се рязко и се върна при черния магьосник.

— Мисля, че ще ми хареса с вас, момчета.

Сграбчих Едноокия за яката и го вдигнах от пода.

— А какво стана с проклетата лодка? — Поразтърсих го. — Пратих ви навън, за да наемете шибана лодка, не да купувате говорещи твари.

Да, един от онези трисекундни изблици на ярост, които ми се случват твърде рядко, но пък са достатъчно бурни, за да се проявя като пълен задник. На баща ми често му се случваше. Когато бях по-малък, гледах да се крия под масата, докато отминат.

Поставих Едноокия обратно на пода. Определено го бях стреснал.

— Намерих лодка. Потегля вдругиден след изгрев. Не успях да уредя частно пътуване, защото не можехме да си позволим нищо, което да е достатъчно голямо, за да пренесе всички ни плюс конете и каретите, ако ще сме единственият му товар. Накрая сключих сделка.

Импът Жабешко лице се криеше зад Хриптящия, стиснал крака му и надничайки като уплашено дете. При все това ми се струваше, че ни се подиграва.

— Добре, съжалявам, че избухнах. Кажи ми за тая сделка.

— Върши ни работа само до така наречения Трети Водопад. Място, което се намира на осемстотин и шейсет мили надолу и лодките не могат да минат през него. Следват осем мили път по суша, след което трябва да наемем нова лодка.

— Без съмнение до Втория Водопад.

— Аха. Така или иначе първият превоз ще ни е безплатен, плюс храна и подслон, ако ги охраняваме.

— О, стражи. И за какво са им стражи? При това толкова много?

— Пирати.

— Ясно. Тоест щяхме да се бием дори и да си плащахме.

— Вероятно.

— Огледа ли добре коритото? Може ли да се защитава?

— Да. За няколко дни ще го превърнем в плаваща крепост. Най-голямата шибана баржа, която някога съм виждал.

В главата ми зазвъняха звънци.

— Ще я огледаме пак сутринта. Всички. Звучи твърде добре, за да е истина, което вероятно значи, че не е.

— И аз така реших. Това беше и една от причините да купя Жабешкото лице. Мога да го пратя да се промъкне и да огледа. — Той се изхили и хвърли поглед към Гоблин, който се беше свил в ъгъла — без съмнение, за да планира ужасяващото си възмездие. — А и с Жабока наоколо не се налага да хабим пари по водачи и преводачи. Той може да върши цялата работа сам.

— Нима? — вдигнах вежди.

— Точно така. Виждаш ли, и аз правя по нещо полезно от време на време.

— Заплашително, да… И казваш, че импът е готов?

— Колкото изобщо може да бъде.

— Елате навън да поговорим насаме. Имам десетина задачи за него.