Глен Кук
Бялата роза (60)

59.
Последно гласуване

Влязох в общата зала на порутината на „Синия Уили“, накуцвайки и подкрепяйки Господарката под мишница, като същевременно използвах лъка си като патерица. Глезенът ме убиваше, а си бях мислил, че е почти зараснал!

Стоварих Господарката в един стол. Беше слаба и бледа, и едва-едва се задържаше в съзнание, при все обединените ни усилия с Едноокия. Бях твърдо решен да не я изпускам от поглед — положението ни още беше твърде несигурно. Нейните хора вече нямаха причина да й се подчиняват, а и тя самата беше в опасност… по-скоро сама да не посегне на себе си, отколкото Гарвана или събратята ми. Потънала бе в пълно отчаяние.

— Това всички ли са? — попитах.

Присъстваха тримата магьосници, „безсмъртният“ Мускус — ранен както винаги след битка, — а също и вечното му приятелче Хагоп. В залата бе и младият Мъргън, знаменосецът ни. Присъстваха и трима други от Отряда, както и Глезанка, разбира се, седнала до Мълчаливия. Полагаше всички усилия да не обръща внимание на Господарката.

Гарвана и Чудака стояха отзад до бара — вярно, тук, но непоканени. Гарвана ни гледаше мрачно, но се владееше добре. Следеше втренчено с поглед в Глезанка.

И тя изглеждаше мрачна. Беше се възстановила по-бързо от Господарката, но пък бе победителка все пак. Пренебрегваше Гарвана дори още по-внимателно, отколкото вечния си враг.

Както бях подочул, помежду им се разиграло голямо представление. Глезанка показала много ясно недоволството си от неспособността му да се обвързва емоционално. Но не го отрязала напълно. Не била го изтрила още от сърцето си, само че той не бил завоювал предишното си положение там.

После той казал някои много нелюбезни неща за Мълчаливия, към когото, както беше очевидно, тя изпитваше привързаност, но нищо повече.

Това вече я беше ядосало наистина — точно по това време хвърлих едно око. Видях как тя яростно и продължително обясняваше, че не е някаква награда в неизвестна мъжка игра. Не е принцеса от глупава приказка, където банда ухажьори обикалят наоколо и вършат глупави и опасни неща, за да спечелят ръката й.

Също като Господарката, и тя бе прекарала твърде дълго на командния пост, за да се примири със стандартната женска роля. Все още си беше Бялата роза, поне в мислите си.

Така че Гарвана не изглеждаше много доволен. Вярно, не го бяха прогонили, но му казаха, че му предстои да положи доста усилия, ако смята да си възвърне позициите.

Първата възложена му от нея задача бе да оправи отношенията с децата си.

Отчасти съжалявах горкия нещастник — той знаеше само една роля, на коравия мъжага, а му я бяха отнели.

Едноокия прекъсна размислите ми.

— Това сме всички, Знахар! Това сме. Голяма погребална служба ни предстои…

Така и беше.

— Да поемам ли председателството като последен оцелял висш офицер? Или желаеш да употребиш правото си на най-възрастен брат?

— Ти поемай! — Той не беше в настроение за нищо друго, освен да се цупи.

Аз също, но все пак бяхме десетима оцелели, обкръжени от всевъзможни врагове и имахме решения за взимане.

— Добре. Това е официално заседание на Черния отряд, последният от Свободните отряди на Катовар. Изгубихме капитана си. Първата ни работа е да си изберем нов командир и да решим как да се махнем оттук. Някакви предложения?

— Ти например — обади се Мускуса.

— Аз съм лечител!

— Да, но си единственият оцелял истински офицер.

Гарвана се накани да се изправи. Казах му:

— Стой мирен и си затваряй устата. Дори не ти е тук мястото. Напусна ни преди петнадесет години, нали не си забравил? Хайде, момчета! Кой още?

Никой не се обади и нямаше доброволци, но и никой от тях не ме погледна в очите. Всички знаеха, че не искам това задължение.

Гоблин изписука:

— Някой да е против Знахаря?

Никой не гласува срещу мен. Колко е хубаво да си обичан, или поне да си най-малкото зло!

Исках да се откажа, но нямах такава възможност.

— Добре! Следващата точка от дневния ред е да се махнем оттук възможно най-бързо. Обградени сме, момчета! И Стражата скоро ще стъпи на крака. Трябва да изчезнем, преди те да тръгнат да си търсят изкупителни жертви. Само че след като поемем на път… накъде?

Никой не изказа предложение. Да, братята бяха сразени не по-малко от Стражата.

— Добре. Знам какво искам да сторя аз. От време оно задължение на Хроникьора е да върне Аналите в Катовар, след като Отрядът бъде разпуснат или изтребен. Е, изтребиха ни, тъй че предлагам да гласуваме и за разпускане. Някои от нас имат недовършени задачи, които ще ни изправят едни срещу други веднага щом не остане друга опасност, която да ни заплашва…

Погледнах към Мълчаливия и той отвърна на погледа ми. Беше изместил стола си, така че да се намира в делящото Глезанка и Гарвана пространство — жест, който разбраха всички, освен самия Гарван.

Бях се самоназначил за попечител на Господарката, поне за момента. Нямаше как да задържим тези две жени заедно още дълго време. Надявах се да успеем да останем в една група поне до Веслоград. Щях да съм доволен и до края на гората да се доберем. Нуждаехме се от всички присъстващи. Тактическото ни положение просто нямаше как да се влоши още повече.

— Е, разпускаме ли Отряда? — попитах.

Това вдигна гюрултия. Всички, освен Мълчаливия, се изказаха против.

Намесих се:

— Това е официално предложение. Искам онези със свои отделни интереси да напуснат, без това да ги бележи като дезертьори. Не означава, че трябва да се разделим. Казвам само, че официално се отказваме от името Черен отряд. Аз потеглям на юг с Аналите да търся Катовар. Който желае, може да дойде с мен — при обичайните правила.

Не искаха да се отказват от името на Отряда — беше все едно да се отречеш от фамилно име, устояло тридесет поколения.

— Значи си оставаме наречени така. Сега, кой не иска да потърсим Катовар?

Трима вдигнаха ръка. И тримата бяха войници, записали се на север от Морето на страданията. Мълчаливия се въздържа, макар че явно искаше да тръгне по свой собствен път и да преследва своята непостижима мечта.

После и Гоблин вдигна ръка, но забеляза, че Едноокия не е гласувал „против“ и започнаха поредния си спор. Прекъснах ги още в началото.

— Няма да настоявам мнозинството да поведе и останалите със себе си. Като командир мога да освободя всеки един, желаещ да тръгне по друг път. Мълчалив?

Той бе прекарал повече време от мен като брат в Отряда. Бяхме приятелите му, неговото семейство. Сърцето му се разкъсваше.

Накрая кимна. Щеше да поеме по свой собствен път, дори и без да е получил някакво обещание от Глезанка. Тримата, които бяха гласували „против“ пътя за Катовар, също кимнаха. Вписах освобождаването им в Аналите.

— Вече сте свободни — казах им. — Ще отделя дяла ви от парите и имуществото, когато стигнем южния край на гората. Дотогава ще се държим заедно!

Не продължих по темата, иначе след миг щях да съм се лепнал за Мълчаливия и да си изплаквам очите. Заедно бяхме минали през толкова много изпитания!

Обърнах се към Гоблин с молив в ръка:

— Е? Да впиша ли и твоето име?

— О, да! — обади се Едноокия. — И побързай! Да се отървем от него! Не се нуждаем от такива хора. Той винаги е създавал само проблеми!

Гоблин му се намръщи.

— Единствено заради това ще остана. О, да, ще остана и ще те надживея, и ще превърна последните ти дни в пълен кошмар! И се надявам да изкараш поне още сто години!

Не си и бях помислял, че двамата ще се разделят.

— Добре — кимнах и потиснах усмивката си. — Хагоп, вземи двама и идете да намерите коне. Другите съберете каквото може да ни бъде от полза. Например пари, ако срещнете такива по пътя си!

Погледите на събратята ми все още бяха натежали от мъка заради случилото се.

— Махаме се оттук, момчета! Веднага, щом можем да тръгнем, и преди да ни сполетят неприятностите. Хагоп, не се скъпи на товарните добичета — искам да вземем всичко, което не е заковано за пода!

Последваха разговори и спорове, и какви ли не предложения, но на този етап приключих с официалния дебат.

Какъвто съм хитър дявол, накарах Стражата да погребе мъртъвците ни. Стояхме с Мълчаливия над гробовете на братята ни от Отряда и пролях доста сълзи.

— Не съм си представял, че Брестака… Беше най-добрият ми приятел! — Най-сетне мъката ме сполетя — Тежък пристъп. Сега, когато бях изпълнил всичките си задължения, не ми оставаше друго, освен да й отпусна юздите. — Стана ми поръчител, когато се записах…

Мълчаливия вдигна ръка и нежно ме стисна за рамото. Беше единственият жест на съчувствие, на който можех да се надявам.

Стражата също поднасяше последните си почитания. Постепенно започваха да се опомнят и скоро щяха да се замислят за задълженията си… Като например да питат Господарката какво трябва да правят оттук нататък. В определен смисъл вече бяха безработни.

Да, но те не знаеха, че повелителката им е била обезоръжена. Молех се и да не научат, защото възнамерявах да я използвам като пропуск за излизане оттук.

Боях се от онова, което може да се случи, ако загубата й се разчуеше сред народа. В голям мащаб щяха да последват цивилни войни, които да разкъсат света. А в малък — несъмнено щеше да има опити за покушение над нея.

Някой ден все някой щеше да заподозре случилото се. Просто исках да запазя тайната, докато наберем достатъчна преднина по пътя си към границите на империята.

Мълчаливия отново ме стисна за ръката — искаше да си тръгваме вече.

— Само минутка! — казах му.

Извадих меча си и отдадох чест на мъртвите ни братя, като повторих древното заклинание за раздяла. След това го последвах натам, където ни очакваха останалите.

Групата на Мълчаливия щеше да язди с нас известно време — или поне така ми се искаше.

Пътищата ни щяха да се разделят чак когато се почувстваме в безопасност от Стражата. Не очаквах с нетърпение този момент, макар да беше неизбежен. Как да задържа две жени като Глезанка и Господарката в една група, след като нямаше пряка заплаха за оцеляването ни?

Метнах се на седлото, кълнейки повредения си пулсиращ глезен. Господарката ме погледна с неприязън.

— Е — заявих, — поне показваш някакъв дух!

— Да не ме отвличаш?

— Наистина ли искаш да останеш насаме със своите хора? Като не разполагаш с нищо по-добро от нож, с който да налагаш заповедите си?! — след което се усмихнах пресилено. — Имаме среща, нали не си забравила? Вечеря в Градините в Опал…

Само за миг забелязах искрица лукавство зад маската на отчаянието й. Беше като отражение от онзи миг край огнището, когато се сближихме. После тъгата й се завърна.

Приведох се по-близо, разтреперан от мисълта. Прошепнах:

— Освен това ми трябва помощта ти, за да изнеса Аналите от Кулата…

Не бях казал на никого, че още не разполагам със старите томове.

Отчаянието и се разсея.

— Вечеря ли? Това покана ли е?

Тази вещица можеше да обещава много, дори и само с тона и изражението си.

Изхъхрих:

— В Градините, да!

Дадох приетия от време оно сигнал. Хагоп потегли напред, а след него Гоблин и Едноокия се дърлеха както винаги. Следваше ги Мъргън, понесъл знамето, а след него яздехме ние с Господарката. Зад гърба ни следваха останалите, с товарните животни. Мълчаливия и Глезанка бяха най-отзад, на почтително разстояние от нас с Господарката.

Когато насочих жребеца си напред, погледнах през рамо. Гарвана стоеше, облегнат на патерицата си и изглеждаше по-самотен и изоставен, отколкото е редно. Чудака все още се опитваше да му обясни нещата. Това хлапе ги беше схванало с лекота. Предполагам, че и Гарвана щеше да ги разбере, щом веднъж преодолее шока от това, че не всичко се върши по неговия начин, а и старият Знахар изпълнява блъфа си, ако се наложи.

— Съжалявам! — промърморих към него, макар да не бях сигурен защо точно.

След това се обърнах към гората и повече не погледнах назад.

Имам чувството, че скоро и самият той ще потегли на път. Ако Глезанка наистина означаваше за него толкова много, колкото му се искаше да мислим.

 

 

Тази нощ за първи път от кой знае колко време небето на север беше напълно ясно. Великата комета осветяваше пътя ни. Сега и тук знаеха онова, което останалата част от империята беше научила преди седмици.

Кометата вече избледняваше — решителният час бе отминал, а светът очакваше в страх новините, на които тя бе вестител.

 

 

Далеч на север, три дни по-късно, в мрака на безлунната нощ.

Накуцвайки, от Великата гора излезе трикрако чудовище, което приседна на задни лапи върху останките от Могилните земи и порови пръстта със здравата си предна лапа. Синът на дървото метна по него миниатюрна буря на промяната. Чудовището побягна.

Но щеше да се връща и следващата нощ, и по-следващата, и още по-следващата…