Глен Кук
Бялата роза (6)

5.
Равнината на Страха

Едноокия намина да ми каже, че Глезанка се кани да привика Въжаря и куриера.

— Има направо смазан вид, Знахар. Наглеждаш ли я?

— Наглеждам я и я съветвам, но тя не ме слуша. Какво мога да направя?

— Остават ни още двадесет и няколко години до завръщането на кометата. Няма смисъл да се преуморява до смърт, не е ли така?

— Ти й го кажи. На мен просто ми отвръща, че цялата работа трябва бъде уредена много преди кометата да се върне отново насам. Според нея направо се надбягваме с времето!

Тя наистина го вярва. Но ние, останалите, просто не сме в състояние да прихванем от огъня й. Както сме изолирани в Равнината на страха и отрязани от света, битката с Господарката понякога губи значението си за нас. Самата Равнина твърде често ни идва в повече.

Хванах се, че успявам да надбягам Едноокия. Това преждевременно „погребение“ не е добре за него. Лишен от магическите си уменията, губи и физическата си сила. Възрастта започваше да му личи. Оставих го да ме догони.

— Добре ли си прекарахте с Гоблин?

Така и не можа да избере да сумти ли презрително, или да се зъби.

— Пак те е спипал, а?

Тяхната битка датира от началото на света. Едноокия подема двубоите им. Гоблин обикновено ги приключва.

Той изръмжа нещо.

— Какво?

— Ехо! — провикна се някой. — Всички горе! Тревога! Тревога!

Едноокия плю.

— Два пъти в един и същи ден? Какво, по дяволите…?

Знаех какво има предвид. Не бяхме имали и двадесет тревоги за последните две години тук. А сега две за един ден? Невероятно!

Затичах се обратно да си взема лъка.

Този път излязохме навън с по-малко дрънчене. Брестака беше показал болезнено очевидно недоволството си в няколко лични разговора насаме.

Отново на ярката светлина навън, която все едно те зашлевява. Входът на Дупката гледаше на запад и слънцето биеше право в очите ни, когато излязохме.

— Проклет глупак такъв! — крещеше Брестака. — Какво, по дяволите, правиш?

Млад войник стоеше на открито и сочеше с пръст. Проследих с поглед онова, което искаше да ни покаже.

— О, проклятие! — прошепнах. — Проклето и в червата да бъде!

Едноокия също го забеляза.

— Покорен!

Точицата в небесата се носеше все по-високо, обикаляше около скривалището ни и затваряше спиралата навътре. Внезапно се залюля.

— Аха, Покорен е. Шепота или Пътешественика?

— Хубаво е да срещнеш стари приятели! — обади се Гоблин и се присъедини към нас.

Не бяхме виждали Покорен, откакто стигнахме Равнината. Преди това постоянно ни дишаха във врата, преследваха ни през всичките четири години, които ни бяха нужни да стигнем от Хвойноград до тук.

Те са сатрапите на Господарката, нейни калфи в ужаса. Навремето са били десет. По времето на Владичеството Господарката и съпругът й поробили най-великите от съвременниците си, като ги направили свои служители: Десетте, Които Били Покорени. Те паднали в гроба заедно с господарите си, когато Бялата роза разбила Властелина преди четири века. И се надигнали вкупом с Господарката преди две завъртания на кометата. И понеже някои бяха останали верни на Властелина, те се биха помежду си и повечето загинаха. Този път наистина.

Само че Господарката се сдоби с нови роби: Перото, Шепота и Пътешественика. Перото и последният от старата десетка — Хромия — паднаха в Хвойноград, когато спряхме опита на Властелина да осъществи собственото си възкресение. Останаха двамина. Шепота и Пътешественика.

Летящото килимче се олюля. Беше стигнало границата, където зануляването на Глезанка ставаше достатъчно силно, за да надвие собствената му мощ. Покореният се отклони, зарея се странично и успя да се отдалечи достатъчно, за да си възвърне пълния контрол.

— Много жалко, че не влетя право вътре — обадих се. — Щеше да падне като камък!

— Те не са глупави — възрази Гоблин. — Засега само ни проучват…

Поклати глава и потрепери. Знаеше нещо, което аз не знаех. Вероятно сведение, измъкнато по време на пътешествието му извън Равнината.

— Готви се военна кампания, а? — попитах.

— Ахм. Какво правиш ти бе, прилепски дъх? — изръмжа той на Едноокия. — Я внимавай!

Дребният чернокож не обръщаше внимание на Покорения. Беше се взрял в дивите, изсечени от вятъра скали, южно от нас.

— Работата ни е да останем живи — каза Едноокия толкова меко, че на човек веднага му ставаше ясно: има за цел да стисне Гоблин за гърлото. — Това означава да не ни отвлича първото бляскаво представление, което ни предложат!

— И какво, по дяволите, трябва да значи това?

— Ами, докато вие зяпате онзи клоун там, горе, друг се промъква зад скалите и тъкмо свали някого.

С Гоблин погледнахме към червеникавите канари. Не видяхме нищо.

— Закъсняхте — обясни Едноокия. — Изчезна. Но според мен някой трябва да иде да прибере шпионина.

Вярвах му.

— Брестак! Я ела тук! — и обясних на сержанта какво е видял магьосникът.

— Започва раздвижване — промърмори той. — Точно когато се надявах, че са ни забравили!

— А, не, не са — отвърна Гоблин. — Съвсем сигурно е, че не са!

И отново ми се стори, че крие нещо.

Брестака огледа земята между нас и скалите. Добре познаваше района. Всички го познавахме. Някой ден животът ни можеше да зависи от това да се ориентираме тук по-добре от някой, който е тръгнал по петите ни.

— Хубаво — каза сам на себе си. — Виждам го. Ще взема четирима, но след като се срещна с Лейтенанта!

Лейтенанта не излиза при тревоги. Той и още двамина лагеруват пред вратата на покоите на Глезанка. Ако врагът изобщо стигне до нея, ще трябва да мине през труповете им.

Летящото килимче се отдалечи на запад. Почудих се защо ли бе минало недокоснато от тварите в Равнината. Отидох при камъка, който беше разговарял с мен преди това. Попитах го. Вместо да ми отговори, той рече:

— Започва се, Знахар. Отбележи си днешния ден!

— Ами хубаво — съгласих се.

Тъй и наричам този ден „началото“, макар че част от събитията са се случили години преди това. Това беше денят на първото писмо, денят на Покорения и денят на Ловеца и Псето Жабоубиец.

Камъкът добави и една последна забележка.

— Има непознати в Равнината!

Не беше склонен да обвини разните крилати зверове за това, че не противостоят на Покорения.

Брестака се завърна. Споделих с него:

— Камъкът твърди, че може да имаме и други посетители.

Сержантът вдигна вежди.

— Вие, с Мълчаливия, ли сте на следващите две дежурства?

— Аха.

— Внимавай. Гоблин, Едноок, елате насам!

Те скупчиха глави. После Брестака подбра четирима от младоците и тръгна на лов.