Глен Кук
Бялата роза (55)

54.
Вечер у дома

Дните отминаваха.

Търсачите ни не откриха нищо особено и Господарката прекрати всички проучвания. Често се съвещаваше с Покорените, но мен не ме канеха на срещите, а също и Боманц. Хромия участваше само когато му наредяха да напусне стаята ми.

Отказах се от опитите си да спя там и се преместих при Гоблин и Едноокия. Дотолкова ме плашеше Покорения. Да деля една стая с тези двамата беше все едно да живея в разгара на въстание.

Състоянието на Гарвана не се променяше и той си оставаше забравен от всички, освен от верния Чудак. Мълчаливия наминаваше от време на време по заръка на Глезанка, но не проявяваше особен ентусиазъм.

Едва тогава осъзнах, че Мълчаливия изпитва към нашата Роза не само вярност и желание да я защитава. Но как да изрази чувствата си, след като мълчанието му беше наложено по силата на повече от обет?

Така и не можах да открия кои от сестрите са били близначки. Както и предполагах, Ловеца не се сдоби с допълнителна информация от регистрите на ражданията. Чудо беше, че постигна и предишния си успех, като се имаше предвид колко щателно магьосниците прикриваха следите си.

Гоблин и Едноокия се опитаха да го хипнотизират с надеждата да раздвижат древните му спомени, но беше все едно да търсиш призраци в гъста мъгла.

Покорените се опитваха да отклонят река Трагика. Струпаха лед по западния бряг и отклониха течението, но се престараха и се образува водовъртеж, който заплашваше да вдигне нивото на реката. Двата дни усилия ни спечелиха едва десетина часа.

От време на време около Могилните земи се появяваха големи следи и скоро изчезваха под навалелия сняг.

Макар че небето се проясни, температурите спаднаха. Снегът нито се топеше, нито замръзваше — един от номерата на Покорените. Вятърът от изток непрестанно го разнасяше.

Чудака намина да ми съобщи:

— Господарката иска да ви види, господине. Незабавно!

Прекъснах играта на тонк^[1] с Гоблин и Едноокия. Поне засега всичко се бе забавило, с изключение на самото време. Нямаше какво повече да сторим.

— Господине — обади се Чудака, когато излязохме от обсега на останалите, — бъдете внимателен!

— Хм?

— В лошо настроение е!

— Благодаря!

Отбелязах си предупреждението му, но и аз самият бях в достатъчно лошо настроение, та не трябваше и Тя да ми го влошава допълнително.

Покоите Й бяха преобзаведени. Подът беше застлан с килими, а гоблени освежаваха стените. Голямо канапе заемаше пространството пред огнището, където с приятно припукване горяха цепеници. Обстановката изглеждаше щателно замислена — дом, за какъвто човек мечтаеше, а не просто жилище.

Тя седеше на канапето.

— Ела при мен! — помоли, без да погледне кой е влязъл. Насочих се към един от столовете. — Не, ела тук — при мен!

Така че се настаних до Нея и попитах:

— Какво има?

Тя беше втренчила поглед в нещо далечно. Изражението Й подсказваше, че изпитва болка.

— Взех решение!

— Така ли? — Чаках притеснен, без да съм сигурен какво точно има предвид и още по-неуверен дали мястото ми е тук.

— Изборите ми съвсем намаляха. Мога да се предам и да стана следващата от Покорените…

Наказание от този род ми се струваше недостатъчно жестоко.

— Или?

— Или бих могла да вляза в битка, която няма как да бъде спечелена. Или ще бъде спечелена само чрез загуба.

— Ако не можем да победим, тогава защо да се бием?

Не бих задал подобен въпрос на някой от Отряда — знам какъв ще бъде отговорът на моите братя. Но Тя разсъждаваше различно.

— Защото мога да повлияя на изхода от сражението. Вярно, няма да спечеля, но поне ще реша на чия страна да е успехът.

— И да се убедиш, че победителят няма да е той?

Тя кимна леко.

Сега започвах да разбирам защо е потисната. Бях забелязал същото на бойното поле, когато бойците се захващаха със задача, която вероятно щеше да доведе до смъртта им, но трябваше да бъде изпълнена, за да оцелеят останалите.

За да прикрия реакцията си, станах от канапето и добавих три малки цепеници в огъня. За нас, в каквото лошо настроение бяхме, щеше да е добре да се сгреем в пръхкавата жега и да погледаме танцуващите пламъци.

Това и сторихме поне за известно време. Усещах, че от мен не се очаква да говоря.

— Ще започне по изгрев — обади се Тя накрая.

— Какво?

— Последният сблъсък. Хайде, надсмей ми се, Знахар! Ще се опитам да убия една сянка, без самата аз да храня надежди за оцеляването си!

Да Й се надсмея ли? Никога! Обожавах Я и Я уважавах заради намерението Й. Макар и да ми беше враг, накрая се бе оказала неспособна да победи онази последна искрица светлина и да се откаже от човешкото в себе си.

През цялото време Тя седеше гордо изправена, скръстила ръце в скута си и се взираше в огъня сякаш в него щеше да Й се разкрие евентуалният отговор на някаква загадка. Разтрепери се.

Тази жена, за която смъртта таеше всеобхватен ужас, бе избрала собствения си край пред възможността да се предаде.

С какво ли допринасяше това за моята самоувереност? С нищо. С нищо, така си е. Сигурно щях да се почувствам по-добре, ако можех да погледна на събитията от нейната гледна точка, но Тя не ме посвети в нея.

Много, много тихо и колебливо, ме попита:

— Знахар, ще ме прегърнеш ли?

Какво?!

Не го казах на глас, но съм напълно сигурен, че го разчете в мислите ми.

Не проговорих, просто тромаво и несигурно сторих онова, което Тя искаше от мен.

И Господарката се разплака на рамото ми — тихо, кротко, трепереща като пленено зайче.

Мина много време, преди да проговори отново, но не Я притисках.

— Никой не го е правил, откакто бях дете. Бавачката ми…

Последва нова дълга пауза.

— Никога не съм имала приятел!

И отново продължително мълчание.

— Страх ме е, Знахар, и съм самотна!

— Не! Всички ще бъдем рамо до рамо с теб!

— Да, но не и на моя страна!

Господарката остана смълчана. Държах Я в прегръдките ми дълго време. Огънят догоря и светлината му угасна, а вятърът навън виеше зловещо.

Тъкмо си помислих, че Тя е заспала и понечих да се измъкна, когато Тя се притисна силно в мен, така че продължих да Я прегръщам, макар че половината мускули по тялото ми стенеха от болка.

В крайна сметка Тя се отдръпна от мен, изправи се и подхрани огъня. Седях неподвижен, а Господарката поспря зад гърба ми, втренчена в пламъците. После отпусна ръка на рамото ми за малко. С далечен, отсъстващ глас каза:

— Лека нощ! — и се прибра в другата стая.

Седях още десет-петнадесет минути, преди да поставя последната цепеница и да се върна в истинския свят.

Сигурно съм имал изтощен и странен вид, защото нито Гоблин, нито Едноокия ми се подиграха. Търкулнах се в постелята си и им обърнах гръб, но не успях да заспя в течение на дълго време.