Глен Кук
Бялата роза (49)

48.
Полет на запад

Сприятелих се с дървото, но така и не възвърнах предишното си положение сред приятелите си. Продължаваха да се отнасят към мен с определена сдържаност, вероятно породена и от завист към очевидното ми сближаване с жена. Пък и веднъж разрушено, доверието трудно се спечелва отново. Не мога да отрека, че това ми причиняваше болка. Бях заживял с момчетата още като хлапе и те бяха моето семейство.

Доста шум вдигнах, за да ми направят патерици, та да си върша работата. Но работата ми щеше да се върши дори ако изобщо нямах крака.

Проклетите ръкописи! Бях ги запечатал в паметта си, знаех ги наизуст! И при все това не бях открил търсения от мен ключ, нито този, на който разчиташе Господарката. Кръстосаните справки отнемаха цяла вечност. В епохата преди Владичеството и по време на него хората бяха изписвали имената, както им хрумне. Телекуре е от онези езици, където различни комбинации от букви могат да означават еднакви звукосъчетания.

Трън в проклетия задник, с други думи.

Не знаех какво точно е разкрила Глезанка пред останалите — не присъствах на Голямата среща, а и Господарката не беше поканена. Но се разнесе слух, че Отрядът потегля на път.

Имахме един ден за събиране на багажа.

Горе, на повърхността, облегнат на патериците си, наблюдавах в здрача пристигането на вятърните китове. Бяха общо осемнадесет, всички призовани от Бащинското дърво. Долетяха заедно със скатовете си и цял орляк крилати твари от Равнината. Три от тях се снижиха до земята. Обитателите на Дупката заизнасяха снаряжението и товаренето започна. Налагаше се да натоварят на кита и мен заедно с ръкописите, оборудването и патериците ми.

Китът беше малък и щях да го деля само с още неколцина. Господарката бе с мен, разбира се — не биха ни разделили в никакъв случай. С нас пътуваха Гоблин и Едноокия, а и Мълчаливия се присъедини след кървава битка на езика на знаците, тъй като не искаше да се отделя от Глезанка. Ловеца също дойде в компанията ни заедно с детето на дървото, на което той беше пазител, а аз — нещо като настойник. Според мен магьосниците трябваше да ни държат под око — всичките, — макар че надали щяха да са способни на кой знае какво, ако възникне проблем.

Лейтенанта, Брестака и най-старите от Отряда се качиха с Глезанка на втория кит, а третият носеше останалите войници и цял куп снаряжение.

Издигнахме се и се присъединихме към формацията в небесата.

Залезът, наблюдаван от височина хиляда и петстотин метра, нямаше нищо общо с гледката, която се виждаше от земята — е, освен ако не си на върха на самотна планина или нещо такова. Фантастично е!

Заедно с мрака дойде и сънят — Едноокия ме приспа със заклинание. Кракът ми все още беше силно подут и много ме болеше.

Да, намирахме се извън зануляването. Нашият кит летеше от дясната страна на формацията, възможно най-далеч от Глезанка — предполагам, че беше уредено така, за да се чувства Господарката добре.

Но дори и тогава Тя не се издаде.

Ветровете бяха благоприятни. Пътувахме с благословията на Бащинското дърво, тъй че призори вече летяхме над Конеград. Едва там истината най-сетне се разкри.

Пристигнаха Покорените, яхнали килимчетата лодки и въоръжени до зъби.

Събудиха ме отгласите на паниката. Накарах Ловеца да ми помогне да се изправя. След първия поглед към пожара на изгряващото слънце съзрях Покорените да се реят, заели позиции на почтително разстояние около нашия кит. Гоблин очакваше да ни нападнат, пък и те виеха като живи дяволи. Не знам как Едноокия изчисли, че вината била изцяло на другия магьосник, та двамата пак се счепкаха.

Само че нищо не се случи — честно казано, и аз се изненадах. Покорените просто се придържаха наблизо. Погледнах към Господарката — Тя ми смигна и ме стресна. След което добави:

— Всички ще трябва да си сътрудничим, независимо от различията помежду ни!

Гоблин чу думите Й, за малко пренебрегна заяждането на Едноокия и се втренчи в Покорените. После се обърна и към Господарката. Този път наистина се вгледа в Нея.

Видях как му просветва. С по-писклив от обикновено глас и с вид на смазан от живота той заяви:

— Помня те!

Беше си спомнил онзи единствен път, когато преживя пряка връзка с Нея. Случи се преди много години, когато се опитваше да се свърже с Ловеца на души и я откри в Кулата, в присъствието на Господарката…

Повелителката на света го дари с най-чаровната си усмивка — онази, която би разтопила и статуя.

Гоблин закри очите си с ръка и Й обърна гръб. Погледна ме с ужасно изражение. Не можах да сдържа смеха си.

— Винаги си ме обвинявал, че…

— Да, но не беше нужно да го правиш наистина, Знахар! — Гласът му ставаше все по-писклив, докато премина границата на писукането. Накрая той седна отсъстващо.

Нито една светкавица не се стовари върху него от небесата. След известно време той вдигна глава и додаде:

— Брестака газ ще пикае! — и се изкикоти.

Брестака беше най-настоятелен от всички, когато ставаше дума да ми се припомнят фантазиите ми за Господарката…

След като погледнахме на събитията откъм смешната им страна, Едноокия премисли, а най-лошите опасения на Мълчаливия се оказаха реалност, започнах да си задавам определени въпроси за приятелите си.

Те до един бяха потеглили на път по поръка на Глезанка. Не им беше казано — не и в прав текст, — че сме се съюзили с доскорошните си врагове.

Глупаци. Или Глезанка беше глупачката? Какво щеше да стане, щом веднъж положим Властелина обратно в земята и се приготвим да се вкопчим едни в други отново?

Стига вече, Знахар! Гарвана е учил Глезанка да играе на карти, а той беше страхотен играч.

До падането на нощта бяхме стигнали Гората на облака. Чудех се какво ли са си помислили за нас в Мъжеград — прелетяхме точно над селището и улиците бяха претъпкани от зяпачи.

През нощта подминахме и Розоград, а след това и други от старите градове по пътя ни на север. Почти не говорехме — с Господарката стояхме близо един до друг и напрежението нарастваше, докато странният ни флот приближаваше крайната си цел и ние се насочвахме все по-близо до „съкровището“, което търсехме.

— Колко остава? — попитах, изгубил сметка на времето.

— Четиридесет и два дни — отвърна Тя.

— Толкова дълго ли сме били в пустинята?

— Времето лети, когато се забавляваш!

Погледнах Я сепнато. Тя да се шегува?! И да употреби такова старо клише? Тя?!

Мразех, когато същества като нея се държаха човешки с теб — предполага се, че враговете не правят така, а през последните няколко месеца Тя всячески се стараеше да ми влезе под кожата.

Как да Я мрази човек в такъв случай?

 

 

Времето се задържа прилично поне докато стигнахме Защитника и после бързо се превърна в постоянен кошмар.

Тук цареше истинска зима — силни и резки смразяващи ветрове носеха шепи ситен сняг, великолепна шкурка за нежно лице като моето. Атаката им почисти и гърбовете на китовете от въшки. Всички ругаеха и се цупеха, мърмореха и се гушеха в търсене на топлинка, която не можеше да ни бъде осигурена от традиционния приятел на човека — огъня. Само Ловеца като че ли не се трогна.

— Нищо ли не притеснява това чудовище? — полюбопитствах.

С най-странния тон, който някога бях чувал от устата Й, Господарката ми отговори:

— Самотата. Ако искаш да убиеш Ловеца по лесния начин, заключи го някъде насаме и го остави там.

Полазиха ме тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Кой от моите познати е бил самотен дълго време, а? Кой може би — само може би — е започнал да се чуди дали абсолютната власт си струва крайната цена?

Знаех — без капчица съмнение — че Тя се наслаждаваше на всяка секунда преструвки в Равнината, дори в миговете на опасност. Знаех, че ако ми стигаше смелост за това, то поне в последните дни можех да стана нещо повече от неин въображаем приятел в леглото. У Нея през цялото време кипеше бурно, но потайно отчаяние от факта, че наближава мигът да се върне към битието си на Господарка.

Част от всичко това може би съм си въобразил, надценявайки собствената си важност — просто Й предстоеше много критичен момент, беше подложена на силно напрежение и познаваше добре врага, срещу когото се изправяхме. Но не всичко беше плод на въображението ми. Мисля, че тя наистина ме харесваше като човек.

— Имам една молба — обадих се тихичко, сгушен в средата на човешката купчина и в опит да изтрия мислите, които пораждаше плътно притиснатата към мен жена.

— Какво?

— Аналите. Те са всичко, останало от Черния отряд! — Депресията в душата ми бързо взимаше връх. — Има едно задължение, поето преди много време, когато били основани Свободните отряди на Катовар. Ако някой от нас оцелее след всичко това, трябва да ги върне у дома.

Не знам дали Тя ме разбра, но каза:

— Ще ги получиш!

Исках да Й обясня, но не виждах как. Защо да ги връщаме? Не съм сигурен дори къде точно трябваше да попаднат. Четиристотин години Отрядът бавно се беше придвижвал на север — лутал се, обикалял, връщал се по старите места… Аналите от най-ранните години или не бяха оцелели, или вече се намираха у дома. От най-стария век съм виждал само цитати и извадки… Няма значение. Част от ролята на Хроникьора винаги е била да върне Аналите в Катовар, ако Отрядът се разпадне.

 

 

Времето се влоши още повече. При Веслоград вече беше непоносимо — и нищо чудно, защото онази твар в земята със сигурност знаеше, че идваме. Намирахме се северно от Веслоград, когато Покорените внезапно пикираха като пуснати камъни.

— Какво, по дяволите?…

— Псето Жабоубиец — обясни Господарката. — Догонихме го. Още не е стигнал до господаря си…

— Те могат ли да го спрат?

— Да.

Притиснах се към хълбока на кита и надникнах. Не знам какво съм очаквал да видя, защото летяхме в снежни облаци.

Отдолу проблеснаха няколко светкавици. После Покорените се върнаха, а Господарката ми се стори недоволна.

— Какво стана? — полюбопитствах.

— Чудовището е станало хитро. Тича в зануляването — там където то опира в земята. Видимостта е твърде слаба, за да навлязат след него.

— Има ли някакво значение дали ще го заловят?

— Не…

Но Тя не ми се стори напълно убедена.

Времето се влоши още повече, но китовете не обръщаха внимание. Пристигнахме в Могилните земи и моята група се настани в казармите на Стражата. Глезанка отседна в „Синия Уили“. Границата на зануляването се намираше точно до стената на казармите.

Посрещна ни лично полковник Сладкиша. Добрият стар Сладкиш, когото досега смятах за мъртъв. Оказа се, че само е осакатял с единия крак и не мога да твърдя, че беше много дружелюбен… Но кой ли е във времена като тези?

Адютантът, който ни изпратиха, се оказа старото ни приятелче Чудака.