Глен Кук
Бялата роза (47)

46.
Синът на дървото

Започвах да се тревожа, спях неспокойно, а дните се изплъзваха като пясък между пръстите. Там, на запад, великата река Трагик подяждаше бреговете си. Четирикракото чудовище беше тръгнало към господаря си с вестта, че са го разкрили. Глезанка и Господарката не предприемаха нищо.

Гарвана си оставаше в капана. Боманц си стоеше в челюстите на съдбата, която сам си бе навлякъл. Краят на света се приближаваше все повече. И никой не предприемаше нищо!

Приключих с преводите си и, както ми се струваше, не бях открил нищо ново. Въпреки това Мълчаливия, Гоблин и Едноокия продължаваха да се забавляват със списъците и таблиците с имена — да правят кръстосани сравнения и да търсят повтарящ се мотив. Господарката им висеше над главите по-често и от мен. Аз пък се занимавах с тези Анали. Напрягах си ума как да облека в думи молбата си да ми бъдат върнати онези томове, които изгубих при Кралския мост. Дразнех се и ставах все по-нервен. Хората започваха да ми се ядосват, а аз излизах да се поразходя на лунна светлина, за да разпръсна нервното си напрежение.

Онази нощ луната беше пълна — тлъст оранжев пикочен мехур, надвиснал над хълмовете от изток. Изглеждаше особено възхитителна с патрулиращите скатове, които се носеха през диска й. По неизвестна причина хоризонтът на пустинята беше осветен в лилаво. Въздухът хладенееше, а вятърът носеше прах, паднал този следобед. Буря на промяната блещукаше далеч на север…

Един говорещ камък изникна до мен и ме стресна здравата.

— Непознати в Равнината ли, скала? — попитах го.

— Никой по-непознат от теб, Знахар.

— Голям майтап, няма що! Искаш ли нещо от мен?

— Не. Бащинското дърво пожела да те види.

— Така ли? След малко! — и с разтуптяно сърце забързах към Дупката.

Друг говорещ камък ми препречи пътя.

— Добре. След като настоявате! — Преструвайки се на голям смелчага, аз се нарочих нагоре по течението на потока.

Можеха насила да ме подкарат натам, тъй че беше най-добре да се примиря с неизбежното. Не изглеждаше толкова унизително, ако не друго.

Луната се издигна достатъчно, за да залее със сребърна светлина голата земя около Старото дърво. Приближих до ствола му. Не можех да откъсна очи от ръката и подмишницата, които все още стърчаха, вкопчени в корена и все още — както ми се стори — от време на време потръпваха. Коренът обаче беше израсъл и сякаш обвиваше китката, досущ както филиз, който с времето надраства телената си подпорка. Спрях на пет крачки от Бащинското дърво.

— Ела по-близо! — каза старецът ей тъй, с ясен глас, разговорен тон и нормална височина.

Аз отвърнах:

— Уау! — и се огледах в търсене на път за бягство.

Само че поляната беше обкръжена от сигурно два милиона говорещи камъка. Толкова по въпроса за измъкването.

— Стой кротко, еднодневке!

Краката ми залепнаха за земята. Еднодневка значи?

— Ти поиска помощ. Ти настоя за помощ. Плака и умолява, и проси помощ. А сега, когато ти я предлагам, се дърпаш! Приближи се!

— Реши какво искаш най-сетне!

Пристъпих две крачки напред. Още една и щеше да се наложи да изкатеря ствола.

— Мислих доста. Онази твар, от която вие, еднодневките, се боите, и която е в земята толкова далеч оттук, ще представлява заплаха за моите създания, ако се надигне. Не долавям особени сили у онези, които й противостоят. Следователно…

Никак не обичам да прекъсвам по-мъдрите, но имах безкрайната нужда да изпищя. Нали разбирате, нещо ме стисна за глезена. Стисна ме толкова силно, че усетих как костите ми се трият една в друга. Смазват се една в друга. Съжалявам, старче!

Вселената се оцвети в синьо. Търкулнах се в ураган от гняв. В клоните на Бащинското дърво блесна светкавица и тресна гръмотевица. Бурята се понесе над пустинята, а аз изкрещях още няколко пъти.

Около мен се стоварваха светкавици в синьо и поразяваха не само мъчителя ми, но и мен. Но в крайна сметка ръката ме пусна…

Опитах се да избягам.

След първата крачка паднах, но продължих да пълзя, докато Бащинското дърво се извиняваше и се опитваше да ме привика обратно.

Да бе, как ли пък не! Щях да препълзя и през говорещите камъни, ако се наложи…

Съзнанието ми се изпълни с ярко видение. Бащинското дърво предаваше посланието си пряко. После земята се успокои, като изключим потръпването от изчезването на говорещите камъни.

Откъм Дупката се вдигна голяма гюрултия. Цял отряд изхвръкна от там, за да провери каква е причината за шумотевицата. Пръв ме достигна Мълчаливия.

— Едноокия! — повиках аз. — Едноокия ми трябва!

С изключение на мен той единствен имаше познания по медицина. Пък и колкото и да е упорит, все можех да разчитам, че ще изпълни лечителските ми наставления, както му ги дам.

Едноокия се появи след секунда заедно с още двадесетина души — лостовите бяха реагирали бързо.

— Глезенът ми! — осведомих го. — Вероятно е счупен. Някой да донесе лампа! И лопата, да му се невиди!

— Лопата ли? Да не си полудял? — озъби ми се Едноокия.

— Просто я донесете! И измисли нещо за болката!

Изникна и Брестака, все още закопчавайки колана си.

— Какво стана, Знахар?

— Старото дърво пожела да си поприказваме. Накара камънаците да ме доведат. Твърдеше, че искало да ни помогне. Само че, както го слушах, онази ръка ме докопа… Направо се мъчеше да ми откъсне крака, а шумотевицата вдигна дървото, докато му обясняваше, че така не е хубаво да се прави и трябва незабавно да ме пусне.

— Отрежи му езика, след като му оправиш глезена! — нареди Брестака на Едноокия. — Какво искаше дървото, Знахар?

— Да не са ти окапали ушите? Да ни помогне за Властелина. Каза, че много мислил и решил, че е в негов интерес да задържи чудовището в земята. Един вид да ни подаде ръка…

Усилията на Едноокия носеха резултат. Беше ме намазал с някоя от отвратителните си отвари от джунглата и, макар че проклетият глезен се бе подул трикратно от нормалния си размер, болката намаляваше.

Брестака поклати глава. Заявих:

— Ще счупя твоя крак, ако не ме вдигнеш от земята!

Двамата с Мълчаливия ме изправиха и ми послужиха за опора.

— Донесете лопатите! — наредих.

Веднага домъкнаха половин дузина. Бяха за копаене на окопи, а не за нормални изкопи.

— Момчета, след като искате да ми помагате, довлачете ме обратно до дървото!

Брестака изръмжа и за миг си помислих, че най-сетне ще чуя гласа на Мълчаливия. С усмивка се втренчих очаквателно в него. Чаках този миг вече двадесет и няколко години.

Но нямах късмет. Какъвто и обет да беше дал, каквото и да го бе накарало да не говори, бе окачило стоманен катинар на устата на Мълчаливия. Виждал съм го толкова отчаян, че да е готов да хапе земята, а също и толкова ядосан, че да се подмокря, но нищо не е повлияло на решителността му да не издава и звук.

В клоните на дървото още блестяха сини искри, а листата му звънтяха. Луната и светлината на факлите се смесваха в странни сенки, породени от танцуващите проблясъци.

— Отзад — наредих на „патериците“ си.

Не го бях видял предишния път, значи трябваше да се намира зад ствола.

Точно тъй, хей го на, на двадесетина крачки от основата на дървото, филиз, който се издигаше на около осем стъпки височина.

Тримата магьосници примигваха и въртяха глави като стреснати маймуни, но не и Брестака.

— Докарайте няколко кофи вода и напоете добре земята! — нареди той. — И намерете старо одеяло, за да увием с него корените и пръстта, която ще извадим с тях!

Действаше страхотно — проклет фермер такъв!

— Свалете ме обратно долу! — обадих се аз. — Искам лично да се занимая с този глезен, и то на по-добро осветление!

На път за вкъщи, докато Брестака и Мълчаливия практически ме носеха, пресрещнахме Господарката. Тя изигра много добро представление, като ми се накара едно хубавичко. Щях да понеса доста многозначителни усмивки.

Само Глезанка знаеше истината от самото начало. Е, може би Мълчаливия подозираше донякъде…