Метаданни
Данни
- Серия
- Черният отряд (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Rose, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Павлова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Глен Кук. Бялата роза
Американска, първо издание
Превод: Елена Павлова
Редактор: Недияна Панчовска
Коректор: Персида Бочева
ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.
ISBN: 954-8610-66-6
История
- —Добавяне
44.
Земетресение
Имаше сънища. Безконечни, ужасни сънища. Някой ден, ако оживея дотогава, ако оцелея през идните времена, може и да ги опиша, защото те са историята на един бог, който е дърво, и за тварта, която корените му обгръщат…
Не, мисля, че няма да стане. Стига ми, че описвам цял живот битки и ужасии. А и тази история продължава.
Господарката се размърда първа. Посегна и ме побутна. Болката ме пробуди. Тя прошепна с глас толкова тих, че едва я чух:
— Ставай! Помогни ми! Трябва да преместим твоята Бяла роза!
Не виждах защо да влагаме усилия.
— Зануляването…
Треперех. Според мен беше реакция на онова, което ме беше поразило.
— Тварта под корените е от този свят. Дървото обаче не е.
Не аз треперех, а земята: леко и начесто. Вече чух и звука — далечно и дълбоко басово ръмжене.
Започвах да схващам мисълта Й.
Страхът е невероятен подтик за действие, така че успях да се надигна на колене. Над главата ми звънтенето на Старото бащинско дърво отекваше подлудяващо. В песента му на вятърни чанове долавях паника.
Господарката също се изправи. Довлякохме се до Глезанка, подкрепяйки се един друг. Всяка изтощена крачка вливаше нов живот в застиналата ми кръв. Погледнах в очите на Глезанка. Тя беше будна, но парализирана, а лицето й бе застинало наполовината между страха и невярата. Вдигнахме я, всеки пъхнал ръка под нея. Господарката започна да брои крачките. Не си спомням да съм полагал по-тежък труд. Не си спомням и кога друг път съм карал само на гола воля.
Треперенето на земята премина бързо в тропот на препускащи коне, после в рев на свлачище и накрая — в земетресение. Пръстта около Бащинското дърво започна да се гърчи и набъбва. Език от пламък и прах бликна нагоре. Дървото издрънча с писък. Сини светкавици прорязаха короната му. Вложихме още повече усилия в нашето бягство надолу и през потока.
Нещо зад нас започна да пищи.
Образи в съзнанието ми. Този, който се надигаше, беше в агония. Бащинското дърво го беше подложило на адски мъчения. Но той се надигаше, твърдо решен да се освободи.
Вече не смеех да погледна назад — прекалено много се страхувах. Не исках да видя как изглежда древният Властелин.
Успяхме. Богове! Двамата с Господарката някак си домъкнахме Глезанка достатъчно далеч от Бащинското дърво, за да възвърне то пълната си неземна мощ.
Писъкът се издигна бързо по сила и гняв. Падах на колене, притиснал длани към ушите си, докато затихне.
След известно време Господарката отбеляза:
— Знахар, виж дали можеш да помогнеш на останалите. Вече е безопасно. Дървото спечели.
Толкова бързо? Надмогнал е такъв гняв?
Струваше ми се непосилна задача да накарам краката си да ме слушат.
Сред клонките на Бащинското дърво още сияеше син ореол. Силното му изтощение се долавяше и от двеста метра разстояние. Усетих цялата му тежест, когато се приближих.
Пръстта в основата на дървото не ми се стори разместена, като се има предвид яростното сражение отпреди секунди. Изглеждаше прясно разкопана и подравнена, това е всичко. Някои от приятелите ми бяха отчасти погребани, но никой не беше наранен. Всички се размърдваха лека-полека. Израженията им до едно бяха изумени. С изключение на Ловеца — този грозник не бе възвърнал фалшивата си човешка форма и все още представляваше зловещо демонично чудовище.
Беше се съвзел рано, мирно помагаше на останалите и отърсваше дрехите им с дружески, силни потупвания. Човек да не познае, че неотдавна е бил смъртоносен враг! Странна работа!
Никой нямаше нужда от помощ, с изключение на ходещите дървета и говорещите камъни. Дърветата бяха преобърнати. Камъните… Мнозина от тях също бяха паднали и не можеха да се изправят.
Втресе ме от тази гледка.
Още по-силно се разтреперих, когато приближих старото дърво. От земята, оплетена в основата на един корен, стърчеше човешка ръка заедно с мишницата — дълга, сбръчкана и зеленикава, с нокти, израсли до неимоверна дължина, после счупени и кървящи върху Бащинското дърво. Ръката не принадлежеше на никого от Дупката. Мърдаше вяло дори сега… Над нея продължаваха да припукват сини искри.
Нещо в тази ръка събуди стария звяр в мен. Прииска ми се да побягна с писъци. Или да грабна една брадва и да я отсека. Но не направих нито едното, нито другото, защото имах смътното усещане, че Бащинското дърво ме гледа доста намръщено и може би лично ме обвинява за пробуждането на тварта, на която принадлежеше ръката.
— Тръгвам — казах. — Знам как се чувстваш. Аз самият трябва да задържа едно чудовище… — и отстъпих, като се покланях на дървото на всеки три-четири крачки.
— Какво, по дяволите, беше това?
Обърнах се. Едноокия ме зяпаше и на лицето му бе изписано многозначително изражение в смисъл „Знахаря пак е откачил“.
— Просто си приказвах с дървото!
Огледах се. Нашите постепенно откриваха как да използват омекналите си крака. Някои от по-слабо разтърсените се опитваха да изправят ходещите дървета. Що се отнася до падналите говорещи камъни, май за тях нямаше надежда. Бяха отишли в какъвто там рай могат да имат побитите камънаци. Сигурно по-късно ще ги открием изправени, строени между останалите мъртви камъни, близо до брега на потока.
Върнах се при Глезанка и Господарката. Момичето вече се съвземаше, но все още беше твърде изтощено, за да говори. Ардат попита:
— Всички ли са добре?
— Като изключим онзи тип в земята. А и той за малко да успее да си подобри състоянието! — и й описах ръката.
Тя кимна:
— Тази грешка надали ще бъде повторена скоро!
Мълчаливия и още неколцина се събраха около нас, така че не можехме да си кажем почти нищо, без да звучи подозрително. Промърморих:
— Сега какво?
В далечината чувах Лейтенанта и Брестака да раздават заповеди на момчетата — да донесат факли, та да хвърлят малко светлина…
Тя вдигна рамене.
— Ами Покорените?
— Иска ли ти се да ги потърсиш?
— По дяволите, не! Но не можем и да ги оставим да припкат свободно в задния ни двор! Да не споменаваме за…
— Говорещите камъни ще ги следят. Нали?
— Всичко зависи от това доколко е сърдито старото дърво. Може би е готово да ни прати при дяволите, надлежно опаковани.
— Скоро ще откриеш.
— Аз ще ида! — изписука Гоблин. Искаше да си намери оправдание, за да сложи колкото се може повече метри между себе си и дървото.
— Не се губи цяла нощ! — предупредих го. — Защо останалите не помогнете на Брестака и Лейтенанта?
Така се спасих от повечето зяпачи.
Но няма начин да се отърва от Глезанка или от Мълчаливия. Той все още си имаше притеснения.
Масажирах ръцете на Глезанка и свърших куп други глупости, макар че единствено лекарство в случая беше времето. След няколко минути промърморих:
— Седемдесет и осем дни.
Господарката отвърна:
— Не след дълго ще е твърде късно!
Вдигнах вежда.
— Той не може да бъде победен без нея. А скоро и най-бясното препускане няма да я заведе дотам навреме.
Не знам какви изводи си е извадил Мълчаливия от този разговор. Знам обаче, че Господарката го погледна и едва-едва се усмихна с онова изражение, което добива, когато ти чете мислите.
— Нуждаем се от дървото! — каза му и добави: — А ние не довършихме пикника си!
— Какво?
Тя се отдалечи за няколко минути. Когато се върна, носеше одеялото — по-мръсно от всякога — и кошницата. Хвана ме за ръка и ме издърпа в тъмното.
— Ти внимавай за капани! — нареди ми.
По дяволите, какви игрички играеше с мен?