Глен Кук
Бялата роза (38)

37.
Гората и отвъд

Отминаха два дни преди да похапнем — и то благодарение на уменията на Ловеца. Ненапразно носеше това име. Два дни прекарахме в игра на криеница с патрулите. Ловеца наистина познаваше добре горите. Изчезнахме в дълбините им и продължихме на юг с по-умерена крачка. След два дни той се почувства достатъчно спокоен, за да ни остави да запалим огън. Не беше кой знае какво — оказа се неимоверно трудно да намерим годно за горене дърво. Така че огънят беше по-полезен за духа ни, отколкото за телата.

Нещастието ни се уравновесяваше от надигащата се надежда. Такава е историята на двете ни седмици в Старата гора. По дяволите, дори преходът през насечена местност, далеч от пътя, се оказа също толкова бърз, колкото пътуването по самия път, че и повече. Бяхме наполовина по-оптимистично настроени, когато приближихме южния край на горите.

Съблазнявам се да се впусна в описания на злочестините ни или на споровете ни за Гарвана. Двамата магьосници бяха убедени, че така няма да му помогнем, но така и не успяха да измислят друг начин, освен да го влачим със себе си.

А аз носех на раменете си и друг товар, досущ като голяма канара.

Гоблин ме посвети в него през втората нощ, докато Ловеца и Псето Жабоубиец ловуваха. Прошепна ми:

— Стигнах по-далеч от Едноокия, почти до центъра. Вече знам защо Гарвана не се е измъкнал.

— Така ли?

— Видял е прекалено много. Всъщност, вероятно тъкмо това е отишъл да провери. Властелина не спи. Аз… — той потрепери. Отне му секунда-две да се вземе в ръце. — Видях го, Знахар! Той ме гледаше и се разсмя. Ако не беше Едноокия… Щях да остана заклещен, досущ като Гарвана!

— О, боже! — прошепнах тихичко. Очите ми направо се замъгляваха от възможните последствия. — Буден е? И работи над освобождението си?

— Да. Да не говорим за това. Не споменавай на никого, преди да кажеш на Глезанка!

Долових нотка на фатализъм^[1] в гласа му. Съмняваше се, че ще се прибере заедно с нас у дома. Страховито!

— Едноокия знае ли?

— Ще му го кажа. Трябва да съм сигурен, че новината ще стигне целта!

— Защо тогава не го споделиш с всички ни?

— Не, Ловеца не бива да знае. Има нещо странно в него… Знахар, виж, старият магьосник… И той е там!

— Боманц ли?

— Да. Жив е — все едно е замразен или нещо такова. Не е мъртъв, но не може да стори нищо… Драконът… — Той млъкна.

Ловеца се приближи, понесъл две катерици. Едва ги изчакахме да се постоплят, за да ги нападнем.

Починахме си един ден, преди да навлезем в обитаемите земи. Оттук нататък щяхме да притичваме от едно укритие до друго — като мишки, само нощем. Питах се, какъв ли е смисълът, мътните го взели. Равнината на страха все едно се намираше в друг свят…

Тази нощ ме споходи златен сън.

Не си спомнях нищо, освен че Тя ме докосна и по някакъв начин се опита да ме предупреди. Мисля, че по-скоро изтощението ми, отколкото амулета, блокира съобщението. Нищо не остана.

Събудих се само със смътното усещане, че съм пропуснал нещо жизненоважно.

 

 

Край на надеждата. Край на играта. На два часа извън Великата гора осъзнах, че краят ни идва. Мракът е недостатъчно скривалище, а амулетите ми не всесилни.

Покорени се носеха в небесата. Усетих ги да приближават, когато вече беше твърде късно да обърнем назад. А и те знаеха, че сме на път. Ясно чувахме дрънченето на батальоните, които идваха да преградят отстъплението ни към гората.

Амулетът ми ме предупреди за близкото преминаване на Покорен, и то многократно. А когато не реагираше — може би новите Покорени не го задействаха, — то Псето Жабоубиец ни известяваше. Надушваше настъпването на проклетниците от километри.

Другият амулет се оказа полезен — както и уменията на Ловеца при полагането на лъжливи следи.

Но кръгът се затваряше. Все по-плътно. И ние знаехме, че не след дълго няма да останат цепнатини, през които да се изплъзнем.

— Какво да правим, Знахар? — попита Едноокия.

Гласът му трепереше. Той вече знаеше, но все пак искаше да му бъде наредено. А аз нито можех да дам заповед, нито сам да я изпълня.

Тези мъже ми бяха приятели. Бях прекарал с тях по-голямата част от живота си. Не можех да им наредя да се самоубият. Не можех да ги убия…

Но не можех и да им позволя да попаднат в плен.

Хрумна ми смътна идея. Доста глупава всъщност. В началото я помислих за проста глупост, родена от отчаянието ми. Каква полза би имало…

После нещо ме докосна. Зинах за въздух. Този път и останалите го усетиха, дори Ловеца и псето му. Скочиха като ударени. Зинах отново.

— Тя е. Тя е тук. О, проклятие!

Но вече бях взел решение. Може би щях да успея да спечеля време…

Преди дори да го обмисля и да се уплаша, смъкнах бързо амулетите си, пъхнах ги в ръцете на Гоблин и бутнах скъпоценните ни документи към Едноокия.

— Благодаря, момчета! Внимавайте! Може би ще се видим!

— Какво правиш, по дяволите?

С лък в ръцете — лъкът, който Тя ми беше дала много отдавна! — се втурнах в мрака. След мен се разнесоха тихи възражения. Мернах за миг Ловеца да пита какво точно става. После вече се отдалечавах.

Имаше един път недалеч оттам, а над главата ми висеше късче сребърна луна. Стигнах до него и се затичах под светлината й, като изцеждах и последните капчици сила от старото си тяло. Опитвах се да оставя колкото се може повече разстояние между мен и приятелите ми, преди неизбежното да ме сполети.

Тя щеше да ме защити засега — или поне така се надявах. А щом веднъж ме хванеха, можех да усуквам за останалите.

Изпитвах жал към тях. Нито Гоблин, нито Едноокия бяха достатъчно силни, за да помагат за носенето на Гарвана, а Ловеца нямаше да се справи сам. Ако изобщо стигнеха Равнината на страха, нямаше как да избегнат и неизбежното обяснение пред Глезанка…

Зачудих се дали някой от тях ще има куража да довърши Гарвана… Стомахът ми се разбунтува. Краката ми вече поддаваха. Опитах се да изпълня съзнанието си с празнота. Втренчих се в пътя на три стъпки пред краката си и, задъхан, продължавах да тичам. Броях крачките. На всеки сто започвах отначало.

Проклет да е бодежът в хълбока ми! Кон… Да, бих могъл да открадна кон. Продължавах да си го повтарям, съсредоточен върху тази възможност, докато сенките изникнаха пред мен и войниците се развикаха, а аз отскочих в житната нива с хрътките на Господарката по петите си.

Почти бях успял да им се измъкна. Почти! Но тогава от небесата се спусна черна сянка. Въздухът свистеше покрай ръбовете на килимчето и миг по-късно мракът ме погълна.

Приветствах го като край на нещастията си и се надявах да е завинаги.

 

 

Когато се свестих, вече беше светло. Почувствах хлад, но навсякъде по северните краища е студено. Бях на сухо. За пръв път от седмици се намирах на сушина! Припомних си дългия си бяг и се сетих за сребърната луна. Небе, достатъчно ясно, за да се вижда луната? Изумително!

Отворих едното си око. Намирах се в стая с каменни стени — приличаше ми на килия. Под себе си напипах повърхност, която не беше нито твърда, нито мокра. Откога не бях лежал на сухо легло? Май последното беше в „Синия Уили“.

Долавях и мирис… Храна! Гореща храна, поставена на поднос на една ръка разстояние от главата ми върху малка масичка. Беше някаква помия с вид на преварена яхния. Но, Богове, само колко добре ухаеше!

Надигнах се толкова енергично, че ми се зави свят и за малко да припадна. Храна! Всичко друго да върви по дяволите, но започнах да се тъпча като умиращ от глад звяр, какъвто и бях.

Не бях свършил още, когато вратата с трясък експлодира навътре и се блъсна в стената, а в килията тежко влезе тъмен силует. Така си и останах с лъжица на половината път между купата и устата ми.

Тази твар човек ли беше? Отстъпи встрани с готово за удар оръжие.

Последваха я четирима войници, но изобщо не им обърнах внимание, прекалено изненадан от гиганта. Беше човек, така си е, но по-едър през живота си не съм виждал. А и бе гъвкав и пъргав като елф, при все размера си.

Войниците се разделиха по двойки от двете страни на вратата и отдадоха чест.

— Какво става? — поисках да зная, твърдо решен да падна с подигравателна усмивка на уста. — Няма барабани? Няма фанфари?

Предполагах, че сега ще се срещна с похитителя си.

Е, щом е гарга, рошава ще е. Шепота се появи на вратата.

Бях по-стреснат да я видя, отколкото от драматичното нахлуване на грамадния й любимец. Предполагаше се, че тя се намира на западната граница на Равнината… Освен ако… Не се сещах за разумна причина, но червеят на съмнението вече ме подяждаше. Бях прекарал твърде дълго време, откъснат от своите.

— Къде са ръкописите? — притисна ме тя без встъпителни слова.

Широката усмивка за малко да ми цепне лицето. Бях успял! Не бяха заловили останалите… Но възторгът ми бързо угасна. Зад гърба на Шепота имаше още войници, а те носеха носилка. Гарвана. Стовариха го грубо на отсрещния нар.

Гостоприемството им нямаше равно. Килията беше голяма, имаше предостатъчно място затворникът да протегне крака.

Пак се ухилих.

— Е-е, не бива да задаваш такива въпроси! На мама няма да Й хареса! Помниш ли колко се ядоса Тя последния път?

Шепота винаги е била хладнокръвна. Дори когато водеше Бунта, никога не оставяше чувствата да й се пречкат. Така че ми напомни:

— Смъртта ти може да се окаже неприятна, лечителю!

— Все си е смърт!

Бавна усмивка плъзна по обезцветените й устни. Не беше красавица и подобна зловеща гримаса с нищо не подобряваше вида й.

Схванах какво има предвид обаче. Дълбоко в мрака в мен нещо нададе вой и се разпищя като набучена на шиш маймунка, но сдържах повика към паника. Сега беше именно удобният момент — ако изобщо има такъв — да се държа като брат от Черния отряд. Трябваше да печеля време. Трябваше да дам на останалите възможно най-голяма преднина.

Тя вероятно четеше мислите ми, както си стърчеше там, ухилена.

— Няма да стигнат далеч. Може да се скрият от магиите, но не и от хрътките ни!

Сърцето ми падна в петите.

В същия миг, сякаш предварително призован, пристигна куриер. Прошепна нещо в ухото на Шепота и тя кимна. После се обърна към мен:

— Сега отивам да ги прибера. Помисли за Хромия, докато ме няма! Защото щом изцедя познанията ти, вероятно ще те предам на него… — и отново се усмихна.

— Никога не си се държала като благовъзпитана девица — осведомих я, но нападката излезе слаба и не я засегна и най-малко.

Менажерията й се оттегли заедно с нея.

Проверих как е Гарвана. Изглеждаше все в същото състояние.

Изтегнах се на нара, затворих очи и се опитах да освободя съзнанието си от всичко. Беше се получило предишния път, когато се нуждаех от връзка с Господарката.

Къде ли се намираше Тя? Знаех, че снощи е била достатъчно близо, за да я усетя. Но сега? Дали ми играеше номера?

Да, но Тя каза, че не ми е особено обидена… Засега. Само дето има обида и обида.