Глен Кук
Бялата роза (29)

28.
Могилните земи

Климатът във Веслоград не беше хубав. Но на север стана отвратителен, при все че имперските инженери бяха направили възможно най-доброто, за да прокарат използваем път през гората. По-голямата част от него представляваше кордюрой^[1] — с щателно одялани, рендосани и напаснати плътно една до друга талпи. На местата, където снегът ставаше прекалено дълбок зиме, имаше дори рамки, върху които да се опъват платнени покривала.

— Невероятен мащаб — отбеляза Едноокия.

Според идеята след триумфа на Господарката в Хвойноград Властелина вече не би трябвало да причинява проблеми. А май се полагаха прекалено големи усилия, за да се поддържа пътят отворен…

Новото платно криволичеше на много километри от старото, понеже великата река Трагик бе променила руслото си и продължаваше да приижда. Пътуването от Веслоград до Могилните земи се беше удължило с близо тридесет километра, а и последните стотина от пътя не бяха довършени изцяло. Така че изминахме и няколко трудни участъка.

Срещнахме обичайния набор търговци, които отиваха на юг. Всички те клатеха глави и ни убеждаваха, че си губим времето. Каквато печалба бе имало, вече я нямаше. Племената бяха избили до крак животните с по-ценни кожи.

От напускането на Веслоград насам Ловеца изглеждаше извънредно мрачен. Не можех да разбера защо. Може би е просто суеверие — Могилните земи си оставаха огромен кошмар за нисшите класи в Защитника. Властелинът е чудовищният Торбалан, с когото плашат малките деца. Макар че го няма от четиристотин години, следата му е отпечатана дълбоко в съзнанието на местните.

Отне ни седмица да покрием последните сто километра и постепенно започвах да се притеснявам за отминаващото време. Май нямаше да се справим със задачата и да се приберем у дома преди да дойде зимата.

Едва напуснахме гората и навлязохме в поляните към Могилните земи, когато спрях.

— Променени са!

Двамата магьосници крачеха зад мен.

— Оуф! — изписука Гоблин. — Което си е вярно, вярно си е!

Местността изглеждаше почти изоставена. Представляваше блато, като само най-високите части на Могилните земи все още стърчаха над водата. Когато за последен път бяхме тук, цяла орда имперски войници разчистваха, ремонтираха и изучаваха капището с неспирно дрънчене и бърборене.

Сега не се чуваше и звук. Това ме притесни повече, отколкото превърнатите в руини могили. Бавният, равномерен ръмеж продължаваше да се сипе от тъмносивото небе. Беше студено и тихо.

Тук кордюроят беше завършен. Понесохме се напред с по-бързо темпо, но не видяхме и една жива душа, преди да навлезем в града — сградите в по-голямата си част бяха олющени и плесенясали. Нечий глас се обади:

— Спрете и кажете какво ви води насам!

Спрях и попитах:

— А с кого имам честта?…

Псето Жабоубиец, по-ентусиазирано от обикновено, се насочи към една полуразрушена сграда и я подуши. На дъждеца излезе мрачен войник от Вечната стража.

— Ето ме.

— О! Стреснахте ме. Казвам се Свещаря. От „Свещаря, Ковача, Ковача, Шивача и Синове“. Търговска къща.

— Тъй ли? А къде са другите?

— Ковача и Шивача са тука вътре. Това пък е Ловеца. Работи за нас. Ние сме от Розоград. Чухме, че пътят на север отново е отворен.

— Е, сега вече знаете, че не е… — Стражникът се изкиска.

Стана ми ясно, че е в добро настроение заради времето. В Могилните земи денят минаваше за приветлив.

— Каква е процедурата? — попитах. — Къде трябва да отседнем?

— Единственото заведение е „Синият Уили“. Там ще се зарадват на някой и друг клиент. Настанете се удобно, а най-късно утре се явете в щаба.

— Ясно. Къде е този „Син Уили“?

Той ми обясни и аз пляснах юздите. Каруцата потегли. Заявих:

— Май доста през пръсти се отнесе!

— Че къде според теб ще избягаме? — противопостави се Едноокия. — Нали знаят, че сме тук? Това е единственият път назад. Ако не играем по техните правила, ще сложат тапата на бутилката!

Да, мястото определено вдъхваше такова усещане.

Вдъхваше и усещане, което вървеше ръка за ръка с лошото време — тъга и депресия. Усмивките бяха редки, пък и повечето от тях — служебни.

Съдържателят на „Синия Уили“ не ни попита за имената, само поиска заплащането в аванс. Другите търговци не ни обърнаха внимание, макар че по традиция търговията с кожи е монопол на Веслоград.

На следващия ден неколцина местни наминаха да огледат какво носим. Бях натоварил онова, което според слуховете щеше да се продава добре, но кандидатите бяха малцина. Само пиячката привлече погледи. Поинтересувах се как да се свържа с племената.

— Ами, чакаш. Те идват, когато им скимне!

След като приключих и с това, отидох в щаба на Стражата. Изглеждаше както го помнех, макар че казарменият плац ми се стори пообрасъл.

Първият, с когото се сблъсках, беше един от старите ми познайници и по една случайност именно човекът, с когото трябваше да върша работа.

— Викат ме Свещаря — представих се. — От „Свещаря, Ковача, Ковача, Шивача и Синове“, търговци от Розоград. Казаха ми да докладвам тук.

Той ме огледа със странно изражение, сякаш нещо от миналото го боцкаше в гърба. Май ме помнеше смътно. Не исках да умува по въпроса — като нищо щеше да му хрумне и верният отговор. Тъй че бодро заявих:

— Доста промени са настъпили, откакто бях тук с армията!

— Да, всичко отива по дяволите — изръмжа той. — По дяволите! Все по-зле с всеки изминал ден. Да не мислиш, че някой се интересува? Тъй и ще си изгнием на това място. Колко сте в групата?

— Четирима. Водим и едно куче.

Лош ход — той се намръщи. Нямаше чувство за хумор.

— И кои сте?

— Свещаря. Единия Ковач. Шивача. Ловеца — той работи за нас. И Псето Жабоубиец. Трябва да го наричаме с пълното му име, иначе се разстройва.

— Голям смешник си, а?

— Хей, не се обиждай! Но тук определено се нуждаете от малко слънчева светлинка!

— Тъй си е. Можеш ли да четеш?

Кимнах.

— Правилата са окачени ей там. Имаш два избора — да им се подчиняваш, или да умреш. Чудак!

От задната стая излезе един войник.

— Да, сержант?

— Нов търговец. Иди го провери. В „Синия Уили“ ли сте отседнали, Свещар?

— Да.

Списъкът с правилата не беше променен. Дори листът си бе същия — избелял дотолкова, че буквите едва се четяха. Като цяло в него се казваше да не се мотаеш из Могилните земи. Ако опиташ и не умреш там, стражата ще те убие.

— Сър? — обади се войникът. — Кога ще сте готов?

— Вече съм!

Заедно се върнахме в „Синия Уили“. Войникът огледа внимателно оборудването ни. Единственото, което го заинтригува, бяха лъкът ми и самият факт, че сме добре въоръжени.

— Защо сте взели толкова оръжия?

— Носеха се слухове за проблеми с племената.

— Сигурно са преувеличени. Просто крадат…

Гоблин и Едноокия не привлякоха специално внимание, което ми хареса.

— Прочетете правилата и се придържайте към тях!

— Знам ги от едно време — отвърнах. — Бях разквартируван тук, докато служех в армията.

Той ме огледа с леко присвити очи, кимна и си тръгна. Всички въздъхнахме облекчено. Гоблин свали прикриващото заклинание от снаряжението, което бяха донесли двамата с Едноокия, и празният ъгъл зад Ловеца се напълни с дреболии.

— Той може да се върне отново — възразих.

— Не е желателно да поддържаме заклинания по-дълго от необходимото — отвърна Едноокия. — Наоколо като нищо ще има човек, който да ги усети!

— Вярно… — Открехнах капаците на единия прозорец. Пантите изскърцаха. Предположих: — Май се нуждае от смазка!

Огледах града. Намирахме се на третия етаж на най-високата сграда извън казармите на Стражата. Виждах дори къщата на Боманц.

— Момчета, я погледнете!

Погледнаха.

— Направо е в страхотна форма, а?

Когато за последен път я видях, беше кандидат за срутване. Суеверните страхове я задържаха неизползваема. Спомних си, че няколко пъти я наобиколих навремето.

— Да ти се разхожда, Ловец?

— Както кажеш!

Зачудих се, дали си има врагове тук.

— Предпочитам да дойдеш с мен — заявих.

Той си препаса меча. Излязохме от странноприемницата, спуснахме се на улицата, ако тази кална шир можеше да се нарече така. Кордюроят обикаляше само казармите — разклонението му не стигаше по-далеч от „Синия Уили“. Отвъд се простираха единствено тротоари.

Престорихме се, че разглеждаме забележителностите. Разказвах на Ловеца истории за последното си посещение, повечето дори бяха близо до истината. Опитвах се да играя ролята на словоохотлив и добродушен чужденец, макар — нищо чудно — просто си губех времето, защото не видях никой да се интересува от това, което мога да кажа.

Къщата на Боманц беше прекрасно ремонтирана, но не ми изглеждаше обитаема. Или охранявана. Или превърната на паметник. Странно. По време на вечерята попитах домакина ни, който вече ме беше определил като носталгично настроен глупак и охотно сподели:

— Един тип се премести в нея преди около пет години. Сакат. Вършеше черната работа на Стражата. Ремонтира къщата в свободното си време.

— А какво стана с него?

— Преди доста време — ще да са вече четири месеца — получи удар или нещо такова. Когато го намериха, беше още жив, но е като зеленчук. Пренесоха го в казармата. Доколкото знам, още е там. Хранят го като бебе. Това хлапе, дето беше тук на инспекция — него трябва да питате. С Гаргата бяха приятели.

— Гаргата, а? Благодаря. Донеси още една кана!

— Хайде, Знахар! — обади се тихичко Едноокия. — Остави бирата. Този си я вари сам, ужасна е!

Прав беше. Но трябваше да се настроя подходящо за малко сериозни размишления.

Налагаше се да проникнем в тази къща, а това означаваше нощен набег с помощта на магически умения. Означаваше също, че ще поемем най-големия си риск, откакто двамата магьосници се позабавляваха в Розоград.

Едноокия попита Гоблин:

— Смяташ ли, че сме изправени пред вселяване?

Жаболикият дребосък засмука устната си:

— Трябва да проверя!

— Защо, какво има? — попитах.

— Ще трябва да видим човека, за да сме сигурни, Знахар, но онова, което се е случило с този Гаргата, не звучи като да е получил удар!

Гоблин кимна:

— Звучи по-скоро сякаш някой е излязъл от тялото си и са го заловили.

— Може би е възможно да си уредим среща с него. А къщата?

— Първо трябва да се уверим, че не става въпрос за нещо като голямо вселяване. Като призрака на Боманц например!

От такъв вид приказки ми се разиграват нервите. Не вярвам в призраци — или поне не искам да вярвам.

— Ако е бил хванат или издърпан, ще трябва да се запитаме защо и как. Фактът, че там е живял Боманц, също трябва да се вземе предвид. Нещо, останало от неговото време, може да е докопало Гаргата. Може да спипа и нас, ако не внимаваме!

— Усложнения! — изръмжах. — Всеки път все възникват усложнения!

Гоблин се подхили.

— А ти внимавай! — заплаших го. — Че като нищо ще те продам на първия срещнат с добро предложение!

Около час по-късно се развихри силна буря. Виеше и блъскаше по странноприемницата, а покривът протече под пороя. Когато докладвах за това, съдържателят избухна — макар че не беше ядосан лично на мен. Очевидно при настоящите условия ремонтите не бяха лесна работа, но все пак трябваше да се извършат, най-малкото за да не се разпадне сградата напълно.

— През зимата е най-лошо, заради проклетите дърва за горене! — оплака се той. — Не мога да го съхранявам навън. Или потъват под снега, или така се напояват с вода, че няма как да се изсушат. След месец тази стая ще е претъпкана от пода до тавана. Е, най-малкото ще намалее площта за отопление!

Някъде след полунощ, след като Стражата смени постовете и новодошлите имаха достатъчно време да се отегчат и да им се доспи, ние се изнизахме навън. Гоблин се постара да се увери, че всички в странноприемницата вече спинкат сладко.

Псето Жабоубиец заприпка пред нас, търсейки свидетели. Намери само един и жаболикото ни приятелче се погрижи и за него. В нощ като тази хората си стояха вкъщи. И на мен ми се ще да бях в леглото.

— Уверете се, че никой няма да види светлината! — наредих, след като се вмъкнахме в къщата. — Предполагам, че е разумно да започнем от горния етаж!

— Аз пък предполагам — възпротиви се Едноокия, — че е по-добре да потърсим капани и призраци на първия!

Погледнах към пода. Изобщо не се бях замислил за това, преди да нахлуем.