Глен Кук
Бялата роза (26)

25.
Могилните земи

Гаргата бе преценил погрешно. Беше забравил, че от съдбата му се интересуват и други освен Чудака.

Когато не се яви на няколкото си различни работни места, хората дойдоха да го търсят. Блъскаха по вратите, чукаха по прозорците и не получиха отговор. Един опита входната врата и откри, че е заключена. Сега вече хората се загрижиха искрено.

Някои обсъждаха дали да не пуснат доклад нагоре по командната верига, други искаха да действат незабавно. Последните бяха мнозинство, така че разбиха вратата и плъзнаха вътре.

Намериха къща, почистена вманиачено и спартански обзаведена. Първият, който се качи горе, се развика:

— Тук е! Май е получил удар!

Тълпата се скупчи в малката стая на горния етаж. Гаргата седеше на масата, на която бяха поставени опакован в намаслена кожа пакет и една разтворена книга.

— Книга ли? — възкликна някой. — Той е бил по-странен, отколкото сме предполагали!

Друг докосна гърлото на Гаргата, напипа слабия му пулс и забеляза, че мъжът си поема леко дъх на периоди доста по-големи, отколкото при спящ човек.

— Май все пак е получил удар! Докато е седял и е чел, нещо го е поразило!

— Имах един чичо, с когото стана така — обади се друг. — Още бях дете. Разказваше ни приказка и просто пребледня и падна.

— Но е още жив! Най-добре да предприемем нещо. Може би ще се оправи…

Последва голяма суетня долу, а хората се препъваха едни в други.

Чудака беше дежурен, когато групата нахлу в щаба. Новината го потресе. Обеща на Гаргата… Но нямаше как да избяга от пост.

Личният интерес на Сладкиша към стареца бързо предаде новината нагоре по йерархията. Полковникът излезе от кабинета си и забеляза, че Чудака изглежда странно.

— Чул си значи. Ела с мен, да погледнем. Вие там! Намерете бръснаря и конския доктор!

Човек сериозно се замисля за стойността на живота, когато армията поддържа ветеринар, но не и лекар…

Денят бе започнал със знамение — съвсем ясно небе. Това се случваше рядко. Но вече се заоблачаваше и дъждовните капки започнаха тук-там да шарят тротоарите. Чудака вървеше по петите на Сладкиша, следван от още дузина стражи, и почти не забелязваше забележките на Полковника за нужните подобрения.

Къщата на Гаргата беше обкръжена от тълпа.

— Лошите новини се разнасят бързо — отбеляза Чудака. — Сър!

— Така ли? Я разчисти пътя, младежо! Влизаме! — и Сладкиша поспря на входа. — Винаги ли е толкова спретнато?

— О, да, сър. Беше вманиачен по реда й правенето на нещата както трябва.

— Много странно. Защото малко си поразпъваше правилата с тези нощни разходки…

Чудака прехапа устна и се запита дали трябва да предаде на Полковника съобщението на Гаргата. Реши, че още не му е времето.

— На горния етаж ли? — Полковникът се обърна към един от мъжете, открили Гаргата.

— Да, сър!

Чудака вече се качваше по стълбите. Забеляза пакета на стареца и, без да мисли много-много, се помъчи да го напъха под куртката си.

— Синко…

Младежът се обърна. Сладкиша стоеше на прага и се мръщеше.

— Какво правиш?

Полковникът беше най-внушителната личност, която Чудака можеше да си представи — по-внушителен дори от баща му, суров и точен човек. Не знаеше какво да отговори. Стоеше там, разтреперан.

Сладкиша протегна ръка. Чудака му връчи пакета.

— Какво правеше, синко?

— Ъъ… сър… Един ден…

— Е? — Полковника огледа Гаргата, без да го докосва. — Хайде де, кажи го!

— Той ме помоли да доставя едно писмо от негово име, ако му се случи нещо. Сякаш мислеше, че времето му изтича. Каза, че става дума за пакет в намаслена кожа. Заради дъжда и тъй нататък, сър…

— Ясно… — Сладкиша пъхна пръсти под брадичката на Гаргата и вдигна главата му. Захвърли пакета на масата и повдигна един от клепачите на жертвата. Зеницата беше свита като топлийка.

— Хмм… — Попипа и челото на болника. — Хм… — и натисна няколко нервни възела с пръст и после с юмрук. Гаргата не реагира. — Интересно. Не прилича на удар!

— Че какво друго ще да е, сър?

Полковник Сладкиша се изправи.

— Може би ти знаеш по-добре от мен!

— Сър?

— Каза, че Гаргата очаквал нещо.

— Не точно. Страхуваше се да не му се случи нещо. Говореше, че остарява и времето му изтича. Може би е бил болен, пък никому не е споменал!

— Може би. Хм… А, Горски!

Конският доктор беше пристигнал. Той извърши същия оглед като Сладкиша, изправи се и сви рамене.

— Не ми е по силите, Полковник!

— Най-добре да го преместим там, където ще можем да го наблюдаваме… Ти се заеми с това, синко! — нареди на Чудака. — Ако не се съвземе скоро, ще трябва да го храним насила! — Сладкиша порови из стаята и провери заглавията на няколко книги. — Той е бил учен човек, Чудак! Така и си мислех. Истински човек на контраста! Често съм се чудил кой ли е бил в действителност!

Чудака вече се притесняваше за Гаргата.

— Сър, мисля, че навремето е бил важна личност в някой от Градовете на скъпоценните камъни, но късметът му се обърнал и той влязъл в армията!

— Ще поговорим за това, след като го преместим! Хайде!

Младежът го последва. Полковникът изглеждаше много замислен. Може би трябваше да му предаде съобщението на Гаргата?