Глен Кук
Бялата роза (24)

23.
Равнината на Страха

Беше време за Месечната среща. На това голямо заседание не се върши нищо. Всички кипят от предложения, по които не може да се действа. След шест или осем часа Глезанка приключва дебата, като ни казва какво трябва да се прави.

Не липсваха и обичайните карти. Едната показваше къде според нашите агенти се намират Покорените. На другата бяха отбелязани нередностите, докладвани от говорещите камъни. И на двете се виждаха големи, бели участъци от Равнината, за които не знаехме нищо. Третата карта изобразяваше бурите на промяната за месеца — проект, за който беше отговорен Лейтенанта. Не знам какво точно целеше с тази графика. Както винаги, повечето бури бяха по периферията, но имаше необичайно голям брой — повече от нормалния процент — и във вътрешността на картата. Сезонни промени? Или истинско изменение? Кой да знае? Не ги следяхме от достатъчно дълго време. Говорещите камъни от своя страна не желаеха да ни просветлят за такива дреболии. Глезанка незабавно пое ръководството и подаде знак:

Операцията в Ръждоград донесе ефекта, на който разчитах. Агентите ни докладват, че почти навсякъде се наблюдават антиимперски изблици, които донякъде са отклонили вниманието от нас. Но армиите на Покорените продължават да се трупат. Шепота е станала особено агресивна в нейния участък.

Имперските войници навлизаха в Равнината почти всекидневно, като се мъчеха да предизвикат реакция и да подготвят хората си за неудобствата на тези земи. Операциите на Шепота както винаги бяха извънредно професионални. В стратегическо отношение от нея трябваше да се боим повече, отколкото дори от Хромия.

Сакатият слуга на Господарката имаше славата на нескопосник. Това не е изцяло по негова вина, но в крайна сметка се е прочул с недообмислените си дела, които винаги се провалят. Все едно дали печели, или губи обаче, той е на вражеска страна.

Тази сутрин се чу, че Шепота изгражда гарнизон на един ден път навътре в границите. Издига укрепления и ни предизвиква да реагираме.

Стратегията й беше очевидна. Искаше да основе мрежа от подкрепящи се една друга крепости, която да разпростре по цялата Равнина. Тази жена беше опасна. Особено ако предадеше идеята си на Хромия и вкараше в действие всички армии.

Стратегията й датира от зората на времето. Била е използвана многократно там, където редовните армии са се били с партизани в дивата пустош. Това е стратегия на търпението и изисква завоевателят да има силна воля за победа. Успява там, където волята е несломима и се проваля там, където е недостатъчна.

В Равнината стратегията щеше да успее. Врагът разполагаше с близо двадесетина години, за да ни изрови от укритието. И нямаше за цел да удържи Равнината, щом приключи с нас.

С нас ли? Нека го кажем по-точно — с Глезанка. Ние, останалите, не участвахме в уравнението. Ако Глезанка се провали, и Бунтът загива.

Те крадат от времето ни — подаде знак тя. — Нуждаем се от десетилетия. Трябва да направим нещо!

„Ето, започва се“ — помислих си. Изражението й ми го подсказа. Канеше се да обяви резултата от дългия си размисъл. Така че не бях поразен и особено изненадан, когато тя подаде знак:

Ще изпратя Знахаря да разкрие края на историята на кореспондента Му!

Новината за писмата се беше разнесла. Глезанка охотно подхранваше слуховете.

Гоблин и Едноокия ще го съпровождат и ще му помагат.

— Какво? Няма начин да…

Знахар!

— Няма да стане. Я ме виж. Аз съм едно нищо. Кой ще ми обърне внимание? Някакъв дъртак се мотае наоколо. Светът е пълен с такива! Но трима наведнъж? И единият е чернокож? Един от тях е джудже с…

Гоблин и Едноокия ми хвърлиха изпепеляващи погледи.

Подсмихнах се. Избликът ми ги поставяше натясно. Макар че и на тях не им се тръгваше повече, отколкото аз исках да дойдат, сега не смееха да се съгласят публично с мен. Нещо по-лошо, налагаше се двамата да бъдат на едно мнение. А егото им…

Но все пак си оставах на твърда позиция. Гоблин и Едноокия бяха известни личности. Вярно, аз също, но както посочих, не изпъквам физически.

Глезанка подаде знак:

Опасността ще ти осигури съдействието им!

Скрих се в последното си укрепление:

— Господарката ме посети през онази нощ, докато бях навън, Глезанке! Тя ще ме търси!

Предводителката ни се замисли за момент и отново заръкомаха:

Това не променя положението. Трябва да се сдобием с последната част от историята, преди Покорените да нападнат!

За това беше права, но…

Ще идете тримата. И внимавайте!

Ловеца следеше разговора с помощта на Мускуса. Предложи:

— И аз искам да отида. Познавам севера, особено Великата гора. Там си заслужих името…

Зад гърба му Псето Жабоубиец се прозя.

Знахар? — попита ме Глезанка.

Все още не се бях съгласил да тръгна. Така че й върнах топката:

— От теб зависи!

Един боец ще ти е от полза — подаде знак тя. — Кажи му, че приемаш!

Мърморих и се оплаквах, но се обърнах към Ловеца:

— Тя смята, че трябва да дойдеш!

Той остана доволен.

След като Глезанка беше удовлетворена, то и аз трябваше да съм. Въпросът беше уреден. В дневния ред следваше докладът на Въжаря, който смяташе, че Щавача е узрял за нападение като това в Ръждоград.

Пених се и се ядосвах, но никой не ми обръщаше внимание с изключение на Гоблин и Едноокия. Двамата ме гледаха по начин, подсказващ, че ще има да се разплащам за нанесените им обиди.

Никакви глупости и отлагане. Тръгнахме четиринадесет часа по-късно. Всичко вече беше подготвено. Измъкнаха ни от леглата малко след полунощ и бързичко се озовах горе, до корала, загледан в спускането на малък вятърен кит. Един говорещ камък се домъкна зад гърба ми и ме инструктира как да се грижа за превозвача ни и да гъделичкам егото му. Не му обърнах внимание. Всичко ставаше твърде ударно. Направо ме напъхаха в седлото, преди да съм решил дали искам да тръгна. Изоставах от събитията.

Бях си взел оръжията, амулетите, парите и храна. Всичко, от което щях да имам нужда. Същото се отнасяше и за двамата магьосници, които се бяха снабдили с допълнителен арсенал от тавматургични^[1] джунджурии. По плана трябваше да купим каруца с впряг, след като китът ни остави в тила на врага. Оплаках се, че ако съдим по помъкнатите от тях боклуци, ще ни трябват поне две талиги.

Ловеца обаче пътуваше почти без нищо. Носеше си храна и оръжия, подбрани от онези на разположение — но беше взел псето си.

Вятърният кит се издигна. Нощта ни обгърна и се почувствах изгубен. Не бях получил дори прегръдка за сбогом.

Тварта се понесе натам, където въздухът беше леден и разреден. На изток, юг и северозапад забелязах блясъка на бурите на промяната. Срещаха се все по-често.

Предполагам, че вече му хващах цаката на ездата върху вятърен кит. Треперейки, се сгуших колкото е възможно, пренебрегнах Ловеца, който беше готов да дрънка до безкрай за дреболии и бързо заспах. Когато отворих очи, Ловеца се бе надвесил на сантиметри над мен и ме разтърсваше.

— Събуди се, Знахар! — повтаряше непрестанно. — Събуди се! Едноокия казва, че сме загазили!

Надигнах се, като очаквах да видя около нас да обикаля Покорен.

Да, бяхме обградени, само че от четири кита и цял орляк скатове.

— Те пък откъде дойдоха?

— Появиха се, докато спеше.

— И какъв е проблемът?

Ловеца махна с ръка към онова, което — според мен — би трябвало да наричаме „дясно на борд“ в момента.

Буря на промяната, която тъкмо възникваше.

— Просто се появи от нищото — обясни Гоблин, като се присъедини към нас. Беше твърде притеснен, за да си спомни, че ми е ядосан. — И изглежда доста зле, а силата й се покачва!

Засега бурята на промяната беше само четиристотин метра в диаметър, но пастелно-бляскавата стихия в сърцевината й подсказваше, че ще се разраства бързо и ужасяващо. Докосването й щеше да бъде по-драматично от нормалното. Разноцветните светкавици багреха странно лицата на хората и телата на вятърните китове. Конвоят ни промени курса си. Китовете не са толкова уязвими като хората, но предпочитат да избягват неприятностите, когато е възможно. Беше ясно обаче, че поне периферията на чудовищната стихия ще ни докосне.

Още докато го осъзнавах и размишлявах върху това, обхватът на бурята се разшири. Вече беше шестстотин метра. Осемстотин. Представляваше въртоп от вихрени, кипящи цветове във вътрешността на подобен на черен дим облак. Приличните на змии безмълвни светкавици се зъбеха и ръмжаха беззвучно една на друга.

Дъното на бурята на промяната докосна земята.

И всички онези светкавици добиха глас. След това ураганът започна да се разширява дори още по-бързо, като разпределяше в друга посока растежа си, който бе обърнат към земята. Направо бушуваше от енергия!

Бурите на промяната рядко приближават на повече от сто и петдесет километра от Дупката. Достатъчно впечатляващи са и от това разстояние, макар че улавяш само пориви и припукване в косата си, а нервите ти се изпъват. В древните времена, когато служехме на Господарката, говорих с ветерани от кампаниите на Шепота, които ми споделиха какви страдания са преживели в бурите. Така и не се доверих напълно на разказите им.

Но сега, когато границата на бурята ни достигна, им вярвах.

Един от скатовете попадна в нея. През тялото му се виждаше ясно, а костите му белееха във внезапно настъпилия мрак. После се промени.

Всичко се променяше. Камъните и дърветата станаха многолики. Дребните твари, които ни следваха и охраняваха, също променяха формите си…

Има една хипотеза, според която странните видове в Равнината са възникнали в резултат от буря на промените. Предполага се също, че бурите са отговорни за появата на самата Равнина. Всяка от тях отхапва по късче от нормалния ни свят.

Китовете се отказаха от опитите да надбягат стихията и се насочиха към земята под кривата на разрастващата се буря. Спускаха се ниско, откъдето падането щеше да е по-кратко, ако се променят в нещо, неспособно да лети. Стандартна процедура за твар, хваната от бурята: стой ниско и не мърдай.

Ветераните на Шепота бяха споменали за гущери, израсли до слонски ръст, за паяци, превърнали се в чудовища, за отровни змии, на които им пораснали криле, за разумни видове, които полудели и се опитали да избият всичко около себе си…

Бях ужасен, но не прекалено, за да се откажа да гледам. След като скатът ни показа костите си, възвърна обичайната си форма и се разрасна. Същото се случи и с втория, когото бурята догони. Дали това беше нормално явление по ръба на вихъра?

Въртопът достигна и нашия вятърен кит, който се спускаше най-бавно. Макар да беше млад, се грижеше добре за товара си. Искрите в косата ми се усилиха. Имах чувството, че нервите ми са извън контрол. Бърз поглед към Ловеца ме убеди, че ни предстои сериозен случай на масова паника.

Един от двамата ни магьосници реши да се прави на герой и да спре бурята. Все едно да нареди на морето да пресъхне. Трясъкът и ревът на мощните му магии изчезнаха в рева на вятъра.

Настъпи миг на пълен покой, когато границата ме достигна. После се разнесе адски тътен. Ветровете във вътрешността бяха невероятни. Не мислех за друго, освен как да се сниша и да се държа здраво. Навсякъде около мен летеше снаряжение, което променяше формата си в движение. После мернах Гоблин и за малко да повърна.

Гоблин! Главата му се беше раздула десетократно, а тялото му сякаш бе обърнато с вътрешностите навън. Около него гъмжеше от орда паразити от онези, които живеят на гърба на кита. Някои бяха с големината на гълъб.

Ловеца и Псето Жабоубиец изглеждаха още по-зле. Кучето се бе разраснало до размера на малък слон, зъбат и с най-злите очи, които съм виждал. Погледна ме с гладна похот, която ме смрази до мозъка на костите ми. А Ловеца се бе превърнал в демонична твар, смътно напомняща маймуна, но много по-ужасна. И двамата приличаха на чудовища от кошмарите на художник или магьосник.

Едноокия бе променен най-малко. Беше се подул, но си оставаше самия себе си. Може би е твърде здраво вкоренен в реалността — толкова е стар. Доколкото аз знам, вече е някъде на около сто и петдесет.

Тварта, в която се беше превърнало Псето Жабоубиец, запълзя към мен с оголени зъби…

Вятърният кит кацна. Ударът разтърси всички ни. Вихрушката виеше около нас. Странните светкавици удряха въздуха и земята. Мястото за кацане също се менеше непрестанно. Скалите се разпълзяха, дърветата изменяха формата си. Животните от тази част на Равнината бяха излезли на открито и непрестанно се вихреха в разни тела, а доскорошната плячка се нахвърляше на хищника. Ужасяващото представление се осветяваше от променливата и понякога призрачна светлина.

После вакуумът в сърцевината на бурята ни обгърна. Всичко застина във формата, която бе имало в последната секунда. Нищо не помръдваше. Ловеца и Псето Жабоубиец бяха паднали на мястото, където се стовариха след кацането. Едноокия и Гоблин се гледаха, още във фазата преди враждата им да премине отвъд обичайните рамки на закачките. Другите китове лежаха наблизо, видимо незасегнати. Един скат изникна от цветовете над нас и падна на земята.

Това вцепенение продължи около три минути. С покоя се възвърна и здравият разум. После бурята започна да утихва.

Отслабването на вихъра беше по-бавно от разрастването му, но и по-спокойно. Измъчваше ни в продължение на няколко часа. А после всичко свърши. Единственият пострадал беше скатът, който падна при полет. Но, проклет да съм, изживяването беше ужасяващо.

— Имахме късмет — казах на останалите, докато преглеждахме какво ни е останало. Уточних: — Късмет, че не бяхме избити до един!

— Не е късмет това, Знахар — отвърна Едноокия. — В мига, когато тези твари видяха бурята да приближава, тръгнаха да търсят прикритие. Място, където да няма нищо, способно да ни убие… нас или тях!

Гоблин кимна. Напоследък често се съгласяваха един с друг. Но всички си спомняхме колко бяха близо до убийството.

Попитах:

— На какво приличах аз? Не почувствах никакви промени, като изключим разтрепераните ми нерви. Все едно бях пиян, упоен и полуоткачил едновременно.

— На мен си ми приличаше на Знахаря — отвърна Едноокия, — само дето беше дваж по-грозен!

— И скучен — допълни Гоблин. — Изнесе най-вдъхновяващата реч за славата на Черния отряд, завоювана по време на кампанията срещу Дъвчеград.

Разсмях се.

— Стига де!

— Не, сериозно! Остана си Знахаря. Може би амулетите все пак ги бива за нещо!

Ловеца полека-лека събираше оръжията си. Псето Жабоубиец спеше в краката му. Посочих го. Едноокия подаде знак:

Не видях.

Гоблин отвърна:

Порасна и му изникнаха щипки!

Не изглеждаха притеснени и реших, че и аз няма защо да се безпокоя. В крайна сметка въшките на кита бяха най-отвратителната твар след псето.

Слънцето изгряваше и вятърните китове останаха на земята. Гърбовете им придобиха песъкливия цвят на пръстта, набраздена с оцветени в охра пътечки, и ние зачакахме нощта. Скатовете накацаха на съседните четири кита. При нас не дойде нито един. Човек остава с усещането, че хората ги притесняват.