Глен Кук
Бялата роза (2)

1.
Равнината на Страха

Неподвижният пустинен въздух донякъде наподобяваше лупа. Ездачите изглеждаха застинали във времето, движеха се, без привидно да променят мястото си. Редувахме се да ги броим. Не можах да изкарам една и съща бройка дори два пъти последователно.

Повей на бриза свиреше в корала, люлеейки листата на Старото бащинско дърво. Те подрънкваха едно в друго с песента на вятърните чанове. На север блясъкът на светкавиците на промяната разчертаваше хоризонта като далечен сблъсък на враждуващи богове.

Пясъкът изхрущя под нечия обувка. Обърнах се. Мълчаливия зяпаше говорещ камък, появил се преди няколко секунди. Беше го стреснал. Проклети камънаци! Обичаха да си играят игрички. Камъкът важно рече:

— В Равнината има непознати!

Подскочих, а той се изкикоти. Те имаха най-неприятния смях от тази страна на приказния свят. Озъбен, се гмурнах в сянката му.

— Вече е горещо, а? — попитах и му обясних. — Това са Едноокия и Гоблин. Връщат се от Щавача.

Но камъкът щеше да се окаже прав, а аз грешах. Патрулът го нямаше с месец по-дълго, отколкото бяхме планирали, тъй че само за това мислех — вече всички се притеснявахме. Напоследък войниците на Господарката действаха все по-активно по границите на Равнината на страха.

Още един кикот от страна на каменния стълб.

Извисяваше се над мен, висок тринадесет стъпки. Среден по размер. Онези, над петнадесет стъпки, рядко се движеха.

Ездачите препускаха към нас, но не изглеждаха по-близо. Проклети нерви! Черният отряд изживяваше отчайващи времена. Не можехме да си позволим пострадали. Всеки загинал щеше да означава загуба на дългогодишен приятел. Отново се помъчих да преброя групата. Този път ми се стори, че всички са на лице. Но пък имаше кон без ездач… Потреперих при все жегата.

Те се движеха по нанадолнището към прикрит сред величествени скали поток на около сто метра от мястото, от което ги следяхме. Ходещите дървета близо до брега се размърдаха, при все че бризът бе затихнал.

Ездачите пришпорваха конете си да побързат. Животните бяха уморени. Колебаеха се, макар да знаеха, че са почти у дома. Нагазиха в потока, а водата под копитата им се разплиска. Ухилих се и потупах Мълчаливия по гърба. Всички бяха тук. Всички от групата, че и отгоре.

Мълчаливия се отърси от обичайното си хладнокръвие и ми върна усмивката. Брестака се измъкна от корала и отиде да посрещне братята ни. С Мускуса и Мълчаливия забързахме след него.

Зад гърба ни утринното слънце представляваше огромен кървав мехур.

Приятелите ни се смъкнаха от седлата ухилени. Но изглеждаха зле. Гоблин и Едноокия бяха в най-лошо състояние. При това се връщаха на територия, където техните магьоснически умения са безполезни. Тук, близо до Глезанка, не бяха по-велики от останалите в групата.

Погледнах през рамо. Глезанка се появи от гърлото на тунела и се спря като призрак в сянката му, цялата в бяло.

Мъжете ни се прегръщаха; но после старият навик възвърна позициите си. Всички се преструваха, че нищо особено не се е случило.

— Трудно ли ви беше? — попитах Едноокия. Огледах мъжа, който ги придружаваше. Не ми се стори познат.

— Да — съсухреният чернокож дребосък се беше смалил дори повече, отколкото ми изглеждаше на пръв поглед.

— Добре ли си?

— Улучиха ме със стрела… — и потри хълбока си. — Повърхностна рана.

Зад гърба му Гоблин изписука:

— За малко да ни хванат. Преследваха ни! Цял месец не можахме да ги отърсим от гърба си!

— Я най-добре влизай в Дупката — казах на Едноокия.

— Не е инфектирана. Почистих я.

— Въпреки това искам да хвърля едно око!

Той ми беше асистент откакто се заех да лекувам Отряда. Разбираше си от работата. Но здравето му все пак бе моя отговорност.

— Те ни причакваха, Знахар…

Глезанка беше изчезнала от входа на тунела към вътрешностите на подземната ни крепост. Слънцето все още кървеше на източния хоризонт, наследство от преминаващите бури на промяната. Нещо огромно прекоси диска му. Въздушен кит?

— Засада, а? — погледнах през рамо към патрула.

— Не дебнеха точно нас. Просто бяха пратени да охраняват…

Патрулът ни имаше двойна мисия: от една страна, трябваше да се свърже със симпатизантите ни в Щавача и да открие дали хората на Господарката са излезли живи от дългата дупка; а от друга, да нападне гарнизона там, за да докаже, че можем да навредим на империя, разтеглила се на половин свят. Когато подминахме говорещия камък, той каза:

— В Равнината има непознати, Знахар!

Защо все на мен ми се случват такива работи? Големите камъни ми говореха по-често отколкото на който и да е друг.

Двукратно предупреждение? Този път му обърнах внимание. Когато един говорещ камък се повтори, значи смята съобщението си за жизненоважно.

— Дали са онези, които вървят по петите ви? — попитах Едноокия.

Той вдигна рамене.

— Няма да се предадат!

— Какво става навън?

Скрит в Равнината, все едно бях погребан жив.

Изражението на чернокожия магьосник остана неразгадаемо.

— Въжаря ще ти разкаже.

— Въжаря ли? Онзи тип, дето го доведохте с вас?

Бях чувал това име, но не го познавах лично. Знам само, че беше от най-добрите ни информатори.

— Аха.

— И новините не са добри?

— Така си е.

Пъхнахме се в тунела, който водеше надолу към бърлогата ни — смърдяща, ронеща се, влажна и тясна като заешка дупка крепост. Противна е на вид, но е сърцето и душата на Бунта на Новата Бяла роза. Новата надежда, както я наричаха сред поробените народи. Ние, които живеехме тук, назоваваме свърталището Майтапчийската дупка. Отвратителна е като всяка обитавана от плъхове тъмница, само дето човек може да се измъкне от нея. Стига да няма нищо против да попадне в свят, където цялата мощ на една империя е готова да се стовари върху му.