Глен Кук
Бялата роза (12)

11.
Могилните земи

Гаргата вече нямаше затруднения с разплитането на историята. Когато си гледаше работата, разбира се. Но все по-често и по-често се отвличаше по онази стара копринена карта. Тези странни Древни имена. На телекуре имаха смисъл, липсващ в съвременните езици. Ловеца на души. Приносителя на бури. Лунния хищник. Обесения. Изглеждаха много по-могъщи на стария език.

Но те всички бяха мъртви. Единствените оцелели сред великите бяха Господарката и чудовището, което бе подело всичко — все още заровено там под земята.

Той често отиваше до малкия прозорец и се взираше в Могилните земи. Дяволът го викаше навярно. Лежеше там, обграден от по-незначителни фаворити, малцина от които си споменаваха в легендите и още по-малко — от стария магьосник. Боманц се интересуваше само от Господарката.

Толкова много тотеми. И дракон. И падналите в бой предводители на Бялата роза, чиито сенки бяха сложени на вечна стража. Изглеждаше много по-драматично, отколкото битките днес…

Гаргата се разсмя. Миналото винаги изглежда по-интересно от настоящето. И на преживелите първата гигантска битка тя сигурно им се е струвала невероятно обикновена. Само в последната битка се градят легендите и преданията. Само няколко дни от дълги десетилетия съпротива.

Сега, когато имаше нормално място за живеене и малко спестявания, той не работеше толкова. Прекарваше повече време в скитане, особено нощем.

Чудака дойде да го търси една заран, преди Гаргата да се е събудил напълно. Той пусна младежа вътре.

— Чай?

— Става.

— Притеснен си. Какво има?

— Полковник Сладкиша иска да те види.

— Пак ли за шах? Или за работа?

— Нито за едно от двете. Притеснява се, че скиташ нощно време. Казах му, че те съпровождам и ти само зяпаш звездите и подобни неща. Предполагам, просто го гони параноята…

Гаргата се усмихна, макар че не му беше до смях.

— Просто си върши работата. Сигурно начинът ми на живот изглежда странен. Преминал съм границата. Загубил съм си ума. Държа ли се безумно от време на време? Ето. Захар?

— Ако обичаш!

Захарта беше лакомство, което стражата не осигуряваше.

— Бързаш ли? Не съм закусвал още.

— Ами, той не каза, че е спешно…

— Добре!

Значи щеше да има повече време за подготовка. Глупак! Трябваше да се сети, че разходките му ще привлекат внимание. Стражата е параноидна по природа.

Гаргата сложи овесена каша и бекон, който раздели с Чудака. Колкото и добре да бяха платени, стражите се хранеха зле. Постоянното отвратително време правеше пътя към Веслоград непроходим. Квартирмайсторите^[1] на армията се бореха с него неуморно, но често не успяваха да преминат.

— Е, нека идем да се видим с полковника — заяви Гаргата и добави замислено: — Това е последното парче бекон. Дано Сладкиша се реши да развива фермерство тук, за всеки случай…

— Вече говориха за това.

Беше се сприятелил с Чудака отчасти защото той служеше в щаба. Полковник Сладкиша с радост играеше шах и говореше за миналото си с Гаргата, но в действителност не разкриваше плановете си.

— И?

— Няма достатъчно свободна земя, нито фураж колкото трябва.

— А прасета? Те дебелеят и от жълъди.

— Трябват им пастири. Иначе племената ще ги отвлекат.

— Предполагам, че е така…

 

 

Полковникът подкани Гаргата към личните си покои и гостът се пошегува:

— Изобщо работите ли, господине?

— Работата сама се върши. От четири века сама си върви. А аз имам проблем, Гарга!

Старецът се намръщи.

— Сър?

— Представите, Гарга. Този свят живее чрез възприятията си. Ти не внушаваш нужната представа.

— Сър?

— Имахме посетител миналия месец. От Чара.

— Не знаех.

— Никой друг не знаеше, освен мен. Наречи го отдавна отлагана изненадваща проверка. Правят ги от време на време…

Сладкиша се настани зад работната си маса и избута встрани дъската за шах, над която се състезаваха толкова често. От чекмеджето до дясното си коляно извади дълъг лист южняшка хартия. Гостът мерна ръкопис, надраскан с неясен почерк.

— Покорен ли, сър?

Гаргата винаги използваше това обръщение така, сякаш със закъснение се сеща за нужната почтителна форма. Този му навик притесняваше Сладкиша.

— Да. С картбланш от Господарката. Не се отнесе зле с нас, но даде някои препоръки и спомена хора, чието поведение намира неприемливо. Името ти беше първо в списъка. Какво, по дяволите, правиш, та се мотаеш наоколо по цяла нощ?

— Мисля. Не мога да спя. Войната нещо ме е повредила. Нещата; които видях… Бойците от съпротивата… Човек не бива да заспива, защото те ще нападнат. А ако задремеш, сънуваш кръв. Горящи къщи и ниви. Животни и деца пищят. Това беше най-лошото. Плачещите бебета. Още чувам техния плач…

Той преувеличаваше твърде малко. Всеки път си лягаше с плача на малките бебета. Каза повечето от истината и я вплете в измислена лъжа.

Плачът на малките… Само дето ревящите дечица бяха негови, собствените му невинни отрочета, изоставени в мига на страх от ареста.

— Знам — отвърна Сладкиша. — Знам! В Ръждоград убиваха децата си, вместо да ни оставят да ги заловим. Най-коравите хора в армията плачеха, когато виждаха как майките хвърлят бебетата си от стените, а после скачат след тях. Така и не се ожених. Нямам деца. Но знам какво имаш предвид. Ти имаше ли деца?

— Син — отвърна Гаргата, с глас едновременно мек и напрегнат, а тялото му направо трепереше от болка, — и дъщеря. Близнаци бяха. Много отдавна и много далеч оттук.

— И какво стана с тях?

— Не знам. Ще ми се да вярвам, че са още живи. В такъв случай ще са на възрастта на Чудака.

Сладкиша вдигна вежда, но остави забележката да мине покрай ушите му.

— А майка им?

В очите на Гаргата пламна огън: гореща стомана, досущ като меч.

— Мъртва е.

— Съжалявам!

Гаргата не отговори. Изражението му подсказваше, че лично той не съжалява.

— Разбираш ли какво ти говоря, друже? — попита Сладкиша. — Набелязал те е един от Покорените, а вниманието им не е здравословно.

— Схванах посланието. Кой точно беше?

— Не мога да ти кажа. Кога и къде се е намирал всеки от Покорените може да представлява интерес за Бунта.

Гаргата изсумтя.

— Какъв Бунт? Нали ги пометохме при Чар!

— Може и тъй да е. Но все пак остава онази Бяла роза…

— Мислех си, че са я заловили. Нали щяха да я хващат?

— Аха. Носят се слухове. Щели да й турят оковите, преди да изтече месецът. Все същото се говори, откакто за пръв път чух за нея. Но краката й са бързи. Може би достатъчно бързи… — усмивката на Сладкиша изчезна. — Поне няма да съм наоколо следващия път, когато кометата се върне. Бренди?

— Да.

— Шах? Или си имаш работа?

— Не точно сега. Ще изиграя една партия.

Горе-долу на половината на партията, полковникът отбеляза:

— Запомни какво съм казал!

— А?

— Покореният заяви, че си заминава, но гаранция няма. Може да се крие зад някой храст и просто да наблюдава…

— Ще внимавам повече в онова, което правя.

Така и си беше. Последното, което му се искаше, бе някой Покорен да се интересува от него. Стигна достатъчно далеч, за да рискува да си загуби живота.