Глен Кук
Бялата роза (9)

8.
Могилните земи

Гаргата свободно влизаше и излизаше от казармите на Стражата. На стените на щаба бяха окачени няколко дузини стари картини на Могилните земи. Той често ги изучаваше, докато чистеше, треперейки. Реакцията му не беше необичайна. Опитът на Властелина да избяга през Хвойноград разтърси империята на Господарката. Слуховете за зловещите му дела се раздуваха сами и през вековете, откакто Бялата роза го бе погребала, се бяха превърнали в китове на жестокостта.

Могилните земи оставаха спокойни. Онези, които стояха на стража, не бяха забелязали нищо необичайно. Моралът се възстановяваше, след като старото зло беше нанесло удара си.

Но то се таеше в очакване.

Щеше да чака, ако се наложи, дори цяла вечност. Не би могло да умре. Очевидната му последна надежда не съществуваше — Господарката също беше безсмъртна. Тя не би позволило нищо да отвори гроба на съпруга й.

Картините бяха запечатали прогресивен упадък. Най-последните датираха от времето скоро след възкресението на Господарката. Дори тогава Могилните земи са били в много по-добро състояние.

Понякога Гаргата отиваше в края на града, взираше се във Великата могила и клатеше глава.

Навремето амулети позволявали на Стражата спокойно да преминава през заклинанията, които иначе правеха Могилните земи смъртоносни. По този начин се извършвала поддръжката на областта. Само че амулетите бяха изчезнали и Стражата днес бе способна само да наблюдава и да чака.

Времето минаваше. Бавно — мрачно и с накуцване — Гаргата стана местен обитател. Говореше рядко, но често си разменяше опашати лъжи със съдържателя на „Синия Уили“ и двамата си разправяха преувеличени хвалби за кампанията в Защитника. Тогава в очите му бляскаха искри. Никой не се съмняваше, че е бил там, макар да описваше онези дни малко завоалирано.

Не си създаде истински приятели. Слуховете твърдяха, че от време на време играел по партия шах с Наблюдателя, полковник Сладкиш, на когото вършел и специални дребни услуги. И, разбира се, имаше го и редник Чудака, който обожаваше историите му и го съпровождаше на куцукащите му разходки. Според клюката Гаргата можел и да чете. Чудака също се надяваше да се научи.

Никой и никога, не се беше качвал на втория етаж на къщата му. Там посреднощ той полека разкриваше предателското гнездо на разврата, което времето и безчестието бяха променили до пълна неузнаваемост.

Бяха декодирани само части, повечето набързо надраскани на телекуре, основния език от епохата на Владичеството. Но отделни пасажи бяха на учикуре, местен диалект на телекурския. Имаше случаи когато, докато се мъчеше с откъсите, Гаргата се усмихваше мрачно. Вероятно беше единственият жив човек, способен да си проправи път през тези понякога откъслечни изречения.

— Ползата от класическото образование — мърмореше си с определен сарказъм.

А после се затваряше в себе си и се взираше в миналото. Предприемаше някоя от късните си нощни разходки, за да погребе отново събудените спомени. Миналото на всеки един е призрак, който не може да положиш в гроба. Смъртта е единственият начин да се избавиш от него.

Да, Гаргата определено се смяташе за занаятчия. За ковач. За оръжейник, който предпазливо изковава смъртоносен меч. Също като предшественика си в този дом, той бе посветил живота си в търсене на късчета познание.

 

 

Зимата беше поразителна. Първият сняг падна преждевременно след ранна и необичайно влажна есен. Валеше често и обилно, а пролетта дойде късно.

В горите на север от Могилните земи, населявани само от номадски племена, животът беше суров. Местните често се появяваха в града, за да разменят кожи за храна. Търговските представителства на Веслоград бяха във възторг.

Старите хора твърдяха, че зимата е вестител на още по-страшно зло. Но старците винаги смятат днешния климат за по-ужасен от вчерашния. Или пък за по-мек. Никога, никога не е същото…

Пукна пролет. Бързото топене превърна потоците в бушуващи реки. Величественият Трагик, който криволичеше на няма и половин дузина километра от Могилните земи, се разля далеч от руслото си. Поваляше десетки, стотици, хиляди дървета. Наводнението бе толкова забележително, че зяпачи от града идваха по хълмовете да го наблюдават.

Както винаги — всяко чудо за три дни. Но Гаргата ходеше там всеки ден и Чудака го съпровождаше. Младежът все още беше в плен на мечтите, а Гаргата му угаждаше.

— Защо толкова се интересуваш от реката, Гарга?

— Не знам. Може би защото е величествен израз.

— На какво?

Гаргата махна неопределено с ръка.

— Толкова огромен. Толкова бурен. Виждаш ли какво нищожно значение имаме ние?

Бесни, повлекли съчки и цели дънери, кафявите води подяждаха хълма. По-спокойните разклонения го заобикаляха и се стичаха в горите отвъд.

Чудака кимна.

— Горе-долу така се чувствам, когато гледам към звездите.

— Да. Да! Но това е по-лично, по-близо до нас. Не е ли така?

— Предполагам… — в гласа на младежа се прокрадна озадаченост, присъща на неуката младост.

— Нека се връщаме. Наводнението премина най-високата си точка, но им нямам вяра на тези облаци, които се струпват.

Дъждът беше сериозна заплаха. Ако реката се вдигнеше още, хълмът щеше да се превърне в остров.

Чудака помогна на Гаргата да пресече заблатените части и да се изкачи по полумесеца на нисък хълм, който сдържаше наводнението да не навлезе в обработваемите земи. По-голямата част от тях се беше превърнала в езеро, достатъчно плитко, за да се върви из него, ако някой глупак се осмелеше. Под натежалото сиво небе Великата могила стърчеше мрачно, отразявайки се във водите като тъмна буца. Гаргата потрепери.

— Чудак! Той още е там…

Младежът се облегна на копието си, заинтригуван само защото и спътникът му се интересуваше. Лично той искаше да се махне от ръмежа.

— Властелинът, хлапе. Така и не успя да избяга. Чака. Чака и трупа още повече омраза към всичко живо!

Чудака погледна към Гаргата. Старецът беше скован от напрежение и му се стори изплашен.

— Ако се измъкне, горко му на света!

— Та нали Господарката го победи в Хвойноград?

— Тя го спря, но не го унищожи напълно. Това може би дори е невъзможно… Е, сигурно е възможно все пак. И той сигурно си има някое уязвимо място. Но ако Бялата роза не е успяла да го нарани…

— Розата не е била толкова силна, Гарга! Тя не е успяла да навреди дори на Покорените. И даже на техните подчинени. Способна е била единствено да ги окове и да ги погребе. Нужни бяха Господарката и Бунта…

— Бунта ли? Съмнявам се. Тя се справи сама…

Гаргата се разбърза, насилвайки крака си, и се приближи до брега на езерото. Продължаваше втренчено да гледа към Великата могила.

Чудака се боеше, че спътникът му е вманиачен по Могилните земи. Като Страж му беше задължение да се притеснява. Макар че Господарката бе изтребила Възкресителите още по времето на дядо му, капището все още притежаваше мрачно очарование. Наблюдател Сладкиша продължаваше да се страхува, че някой ще съживи това чудовище. Искаше му се да предупреди Гаргата, но не се сещаше как да се изрази любезно.

Вятърът набразди езерото. Към тях откъм Могилата се понесоха вълнички. И двамата потрепериха.

— Ще ми се времето най-сетне да се оправи — промърмори Гаргата. — Какво ще кажеш за по глътка чай?

— Става.

Пролетта си остана студена и влажна. Лятото настъпи късно, а есента пристигна рано. Когато великият Трагик най-сетне спадна, остави след себе си долина от кал, осеяна с останките от грамадни дървета. Руслото на реката се беше преместило на почти километър на запад.

Племената от горите продължаваха да продават кожи.

Понякога откритията стават случайно… Гаргата почти беше приключил с ремонта и в момента реставрираше един килер. Докато сваляше дървения прът за закачане на дрехи, го изтърва, той се удари в пода и се раздели на части.

Старецът коленичи и зяпна изумено, а сърцето му се разтупка. Пред него лежеше тънко руло бяла коприна… Много, много внимателно сглоби отново пръта и го качи на горния етаж.

Много, много внимателно отдели коприната и я разгъна. Стомахът му се сви мъчително.

Това беше карта на Могилните земи, направена от Боманц и допълнена с бележки кой Покорен къде лежи, къде се намират тотемите и защо, а също и със защитните заклинания. Бяха отбелязани и купища лобни места на подчинени на Покорените, които бяха влезли в земята заедно с началниците си. Доста претъпкана карта, така си беше. Повечето бележки бяха на телекуре.

Бяха отбелязани и погребалните капища извън самите Могилни земи. Повечето от обикновените жертви лежаха закопавани в масови гробове.

Битката разпали въображението на Гаргата. За миг той видя армиите на Властелина, които твърдо устояваха, жертвайки се до последния човек. Видя как редица след редица хората от ордата на Бялата роза отдаваха живота си, за да удържат злото в капана. Над главите им Великата комета се рееше в небесата — огромен огнен ятаган.

Можеше само да си го представя обаче. Не съществуваха достоверни преразкази.

Той съчувстваше на Боманц. Бедният глупак, който си е мечтал в търсене на истината. Не беше заслужил мрачната си слава.

Гаргата остана приведен над картата цяла нощ, като я остави да се пропие в костите и душата му. Това не му помогна особено да я преведе, но поне осветли до известна степен разположението на Могилните земи. И нещо повече, осветли един магьосник, тъй целеустремен, че беше прекарал целия си живот в изучаване на това капище.

Утринните лъчи размърдаха Гаргата. За миг той се усъмни в себе си. Дали би могъл да стане плячка на същата фатална страст?