Глен Кук
Бялата роза (54)

53.
Възстановяването

Цяла нощ валя сняг. Истински. Натрупваше по половин стъпка на час и не спираше. Стражата вдигаше страхотна гюрултия в опитите си да разчиства поне входовете и килимчетата. Това и ме събуди.

Бях заспал при все присъствието на Хромия. Разтреперих се от ужас и седнах стреснат, но той продължаваше да се труди упорито.

В казармата беше приятно топло — топлината се задържаше, понеже сградите бяха погребани под снега. Независимо от времето хората тичаха по задачите си. Докато съм спал, се бяха прибрали всички Покорени и на стражниците им се налагаше не само да ринат снега, но и да вършат другите си задължения.

Едноокия се присъедини към мен за бърза закуска. Казах му:

— Тя смята да продължи по план, въпреки времето.

— Климатът тъй или иначе няма да се подобри, Знахар! Онзи тип там знае какво става!

Той ми се стори мрачен, тъй че го попитах:

— Какво има?

— Бива ме да броя, Знахар! Какво очакваш от човек, на когото му остава само седмица живот?

Стомахът ми се върза на възел. Да, досега бях успявал да избегна мисли от този род, но…

— И преди сме били натясно: Стълбата на сълзите, Хвойноград, Берил… Но се измъквахме!

— И аз все това си повтарям!

— Как е Глезанка?

— Притеснена. А ти как мислиш? Точно сега тя се намира между чука и наковалнята.

— Господарката е в съюз с нея!

Той изсумтя:

— Не оставяй специалната ти привързаност да влияе на здравия ти разум, Знахар!

— Мъдър съвет — признах. — Но излишен, защото и сокол не би Я следил по-зорко.

— Навън ли излизаш?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Имаш ли представа откъде мога да си взема снегоходки?

Той се ухили. За секунда иззад маската му надникна дяволът от миналите времена.

— Някои мои познати — няма да споменавам имена, знаеш как е — снощи отмъкнаха половин дузина от оръжейната на Стражата. Пазачът бил заспал на пост…

Ухилих се и му смигнах. Така значи. Напоследък не се виждах с тях и не бях в течение на новостите, но момчетата явно не седяха със скръстени ръце и в празно очакване.

— Е, няколко чифта отидоха при Глезанка, просто за всеки случай. Но останаха четири комплекта, пък и имаме план.

— Така ли?

— Така я. Ще видиш — брилянтен е, ако мога да кажа така!

— Та къде са снегоходките? И кога тръгвате?

— Ще се видим в склада за опушване на месо, след като Покорените излетят!

Няколко стражници дойдоха да хапнат. Изглеждаха изтощени и мърмореха. Едноокия си тръгна и ме остави, потънал в размисъл. Какво ли замисляха негодниците?

И най-щателно подготвените планове отиват на вятъра просто ей тъй…

Господарката връхлетя в столовата.

— Вземи си ръкавиците и палтото, Знахар! Време е!

Зинах за въздух.

— Идваш ли?

— Но… — Помъчих се да намеря някакво извинение. — Ако тръгна, някой ще трябва да се оправя без килимче!

Тя ме погледна изумено.

— Хромия остава тук. Хайде, взимай си палтото!

Замаян, така и сторих, като по пътя за навън подминах Гоблин. Озадачено поклатих глава.

В секундата преди да излетим, Господарката се обърна назад и ми подаде нещо.

— Какво е това?

— По-добре го носи, освен ако не искаш да влезеш вътре без амулет!

Не ми се стори нищо особено: просто евтин яспис и нефрит върху проста вкоравена кожа. Но когато закопчах гривната на китката си, усетих стаената в нея сила.

Изкачихме се над покривите много бавно. Те ни бяха единствените пътепоказатели. Извън разчистеното от стражата пространство не се виждаше нищо. Но нали е Господарката, имаше и други начини да се ориентира.

Завихме близо до границата на Могилните земи. На брега на реката се спуснахме толкова ниско, че водата се оказа на метър под нас.

— Доста лед има! — обадих се.

Тя не ми отговори. Оглеждаше бреговата линия, сега преместена в самите Могилни земи. Прогизнал участък от брега се срути, оголвайки дузина скелети. Намръщих се. След секунда ги покри сняг и водата ги отнесе.

— Точно по график, предполагам — обадих се. — Хмм…

Тя заобиколи по границата. Няколко пъти мернах и другите килимчета да се реят в небесата, но нещо долу привлече погледа ми.

— Ей там!

— Какво?

— Стори ми се, че забелязвам следи…

— Възможно е. Псето Жабоубиец е наблизо.

О, леле!

— Време е! — обади се Господарката в един момент и ние завихме към Великата могила. Спуснахме се в основата й и Тя слезе. Последвах Я. Другите килимчета също кацнаха и така на броени метри от отчаянието на света се озовахме четирима Покорени, Господарката и един уплашен стар лечител.

Един от слугите Й донесе лопати. Разхвърча се сняг. Редувахме се всички. Беше отвратителна работа и ставаше още по-ужасна, след като стигнахме погребаните под снега храсталаци. Стана дори още по-зле, когато се добрахме до замръзналата пръст. Налагаше се да копаем бавно, защото Господарката ни успокои, че Боманц е кажи-речи на повърхността.

Сякаш продължи цяла вечност. Лопата след лопата, след лопата… Накрая разкопахме изсъхнала човешка останка, за която Господарката ни увери, че е Боманц. На последния замах лопатата ми се удари в нещо. Приведох се да погледна, като си помислих, че това е камък. Разрових замръзналата пръст…

Изскочих от ямата, трескаво се обърнах и посочих с ръка. Господарката влезе вътре и след малко оттам се разнесе смях.

— Знахаря откри дракона. Поне челюстта му, де!

Продължавах да отстъпвам по посока на килимчето ни…

Нещо голямо го прескочи, издавайки басово ръмжене.

Хвърлих се встрани в снега, който ме погълна. Разнесоха се писъци, ръмжене… Когато излязох от пряспата, битката вече беше приключила. Мернах само Псето Жабоубиец отново да прескача килимчето, този път в бягство и не просто уплашено.

Оказа се, че Господарката и Покорените са били готови да го посрещнат.

— Защо никой не ме предупреди? — простенах.

— Можеше да го прочете в съзнанието ти. Съжалявам само, че не успяхме да го нараним!

Двама Покорени, вероятно от мъжки пол, вдигнаха Боманц. Беше вкочанен като статуя, но все пак в него имаше нещо, което се долавяше ясно. Наречете го искра. Никой не би го сбъркал с мъртвец.

Качихме го на килимчето.

Гневът от могилата беше слаб полъх — едва доловим, досущ като бръмчене на муха в другия край на стаята. Сега ни обгърна — един тежък удар на чука, от който лъхаше на лудост. В него не се долавяше и грам страх. Тварта там беше напълно уверена в крайната си победа. Ние само я отлагахме и го дразнехме.

Килимчето, на което се намираше Боманц, излетя. След него — още едно. Настаних се на мястото си и се помолих Господарката да побърза и да ме махне оттук.

В посока към града се разнесоха яростно ръмжене и викове. Ярка светлина блесна през завесата на снега.

— Знаех си! — измърморих.

Един от страховете ми се бе сбъднал — Псето Жабоубиец беше открило Едноокия и Гоблин.

Още едно килимче излетя. Господарката се качи на нашето и затвори купола.

— Глупаци! — каза. — Какво си мислеха, че правят?

Не коментирах.

Тя нищо не видя — вниманието Й беше съсредоточено върху килимчето, което не се държеше както подобава. Нещо сякаш го привличаше към Великата могила. Да, но аз видях — грозното лице на Ловеца премина на нивото на очите ми. Носеше сина на дървото.

После Псето Жабоубиец изникна отново. Следваше Ловеца. Половината му муцуна липсваше и то тичаше на три крака, но от него беше оцеляло достатъчно, за да разкъса доскорошния си спътник на части.

Господарката най-сетне видя кучето и завъртя килима. Систематично изстреля и осемте му тридесет стъпки дълги копия. Нито едно не пропусна. И все пак…

Влачейки копията, обгърнато в пламъци, демоничният звяр изпълзя до великата река Трагик. Потъна и не се показа повече.

— Това ще му държи топло известно време!

На няма и десет метра от нас, напълно самозабравил се, Ловеца катереше върха на Великата могила, за да посади филиза.

— Идиоти! — промърмори Господарката. — Заобиколена съм от идиоти! Дори Дървото е тъпак!

Но не пожела да ми обясни, нито се намеси в действието.

Докато се носехме към дома, потърсих следи от Едноокия и Гоблин, но не видях нищо. Не се намираха в казармите — разбира се. Не бяха имали достатъчно време да се приберат вкъщи на снегоходки. Но когато не се появиха и след час, започнах все по-трудно да се съсредоточавам върху възкресението на Боманц.

То започна с многократни горещи вани, както за да затоплят плътта му, така и за да го почистят. Не присъствах на подготовката — Господарката ме водеше със себе си, а тя не отиде там преди Покорените да се приготвят за последното ускоряване на жизнените му сили. Процедурата не се оказа особено забележителна. Господарката направи няколко жеста около Боманц, който сега изглеждаше само доста износен от времето, и каза няколко думи на език, който не разпознах.

Защо магьосниците винаги използват неразбираеми езици? Дори Гоблин и Едноокия го правят — всеки от тях ми е признавал, че не знае езика, с който борави другият. Може би просто си ги измислят?

Тъй или иначе думите на Господарката подействаха. Древната мумия се съживи, твърдо решена да напредва срещу бурния вятър. Направи три крачки, преди да осъзнае, че обстановката се е променила.

Застина. Обърна се бавно и на лицето му се изписа отчаяние. Погледът му срещна този на Господарката. Минаха може би две минути. После той огледа и всички останали и започна да се чуди къде се намира.

— Ти му обясни, Знахар!

— Той говори ли…

— Езикът в Защитника не се е променил.

Застанах срещу Боманц — една съживена легенда.

— Аз съм Знахаря. По професия съм военен лечител. Ти си Боманц…

— В действителност се нарича Тебеширения Сет, Знахар. Нека започнем с това като начало.

— Ти си Боманц, чието истинско име вероятно е Тебеширения Сет, магьосник от Веслоград. Близо век мина, откакто си се опитал да се свържеш с Господарката.

— Разкажи му всичко както е! — Тя използваше диалект от Градовете на скъпоценните камъни, какъвто вероятно Боманц не владееше.

Говорих докато прегракнах. Разказах му за възхода на империята на Господарката, за заплахата, победена при битката в Чар. За заплахата, победена в Хвойноград. За настоящата опасност. През цялото време той не каза и дума. Нито веднъж не забелязах в него следи от дебелия и почти раболепен антиквар-търговец от разказа.

Първите му думи бяха:

— Така значи. Не съм се провалил напълно! — Той се обърна към Господарката. — А Ти си оставаш съблазнена от светлината, Не-Ардат! — и отново погледна към мен. — Ти ще ме заведеш при Бялата роза веднага щом се нахраня.

Господарката не възрази.

Тебеширения Сет определено ядеше като дебел и дребен търговец на антики.

 

 

Самата Господарка ми помогна да облека мокрото си зимно палто.

— Не се бави! — предупреди ме Тя.

Едва бяхме тръгнали и ми се стори как Боманц се смалява. Каза ми:

— Прекалено съм стар. Но не оставяй онова там да те измами, само преструвка е. Ако ще играещ с големите момчета, трябва да се преструваш. Какво да правя? Сто години! И имам по-малко от седмица да се възстановя! Как бих могъл да вляза в течение на събитията толкова бързо? Единственият от върховните, който познавам, е Господарката.

— Защо си смятал, че тя е Ардат? Защо не някоя от другите сестри?

— Повече от една ли са били?

— Четири! — Назовах му ги. — От ръкописите ти установих, че Ловеца на души е била онази на име Доротея…

— Ръкописите ми ли?

— Най-малкото ти ги приписват, защото в тях се намира разказът за това как събуждаш Господарката. Винаги се е приемало — поне допреди няколко дни, — че ти си ги събрал и съпругата ти ги е изнесла, когато е сметнала, че си мъртъв.

— Много странно — нищо не съм събирал. Не рискувах да държа други документи, освен картата на Могилните земи.

— Добре съм изучил тази карта!

— Непременно трябва да видя документите. Но първо да идем при твоята Бяла роза. Междувременно ми разкажи за Господарката…

Беше ми трудно да следя мисълта му. Постоянно се отклоняваше и поемаше в различни посоки, ръсейки идеи.

— Какво да ти разкажа по-точно?

— Помежду ви има забележимо напрежение. Като между врагове, които са приятели навярно. Любовници, които са врагове? Противници, които добре се познават и се уважават. Ако Я уважаваш, за това си има причина. Невъзможно е да уважаваш абсолютното зло. Аз самият не мога.

Еха! Той бе прав — уважавах Я. Така че поговорих с него. Основната ми тема беше — както забелязах след малко, — че тя наистина се изкушава от светлината.

— Много се старае да се държи като злодей. Но когато се изправи пред истинското зло — тварта под могилата — слабостта Й проличава!

— Мъничко по-лесно е да угасим светлината в нас, отколкото да победим мрака. Човек като Властелина се появява веднъж на сто поколения. Другите — като Покорените — са само имитации…

— Би ли могъл да противостоиш на Господарката?

— Надали. Подозирам, че съдбата ми е да се превърна в някой от Покорените, когато Й се освободи време… — Да, този дъртак беше здраво стъпил на земята. Закова се на място. — Леле, колко е силна!

— Кой?

— Твоята Глезанка. Невероятно поглъщане. Чувствам се безпомощен като дете!

Влязохме тромаво в „Синия Уили“ през един прозорец на втория етаж. Снегът се беше натрупал чак дотам.

Едноокия, Гоблин и Мълчаливия бяха долу в общата зала заедно с Глезанка. Двамата вечни противници изглеждаха малко изтощени.

— Така значи — казах им. — Успели сте! Помислих си, че Псето Жабоубиец ви е хапнало за обяд!

— А, никакви проблеми с него! — обади се Едноокия. — Ние…

— Какво искаш да кажеш с това „ние“? — полюбопитства Гоблин. — Ти беше безполезен като цици на мъжки глиган. Мълчаливия…

— Млъквайте! Това е Боманц, иска да се срещне с Глезанка.

— Същият Боманц ли? — изписука Гоблин.

— Абсолютно същият.

Срещата им продължи около три въпроса. Глезанка веднага се опита да поеме командването, но, когато осъзна, че тя го води, Боманц прекъсна разговора. Каза ми:

— Следващата стъпка е да прочета приписваната ми автобиография.

— Не е ли твой труд?

— Слабо вероятно, освен ако паметта силно ме подвежда!

Прибрахме се в казармата смълчани. Той ми се струваше потънал в размисъл. Глезанка има такова влияние върху хората, които се срещат с нея за пръв път. Тя е просто Глезанка за онези от нас, които са я познавали през цялото време.

Боманц полека-лека си проправи път през оригиналния ръкопис, като понякога задаваше въпроси върху отделни абзаци — оказа се, че не е запознат с диалекта на учикуре.

— Значи нямаш нищо общо с тези хроники?

— Не, но съпругата ми определено е била основният източник. Имам въпрос: проследено ли е момиченцето Любопитка?

— Не.

— Точно нея трябва да потърсим. Тя е единственият значим оцелял!

— Ще го кажа на Господарката, но вече нямаме време за това. След няколко дни Адът ще се отвори ей там!

Зачудих се дали Ловеца е успял да засади филиза. Когато река Трагика стигне могилата, от него ще има голяма полза, няма що. Смел ход, но глупав, Ловец!

Скоро обаче ефектът от усилията му стана забележим. Когато успях да предам въпроса на Боманц за Любопитка, Господарката попита:

— Забеляза ли климата?

— Не.

— Подобрява се. Филизът е укротил способността на съпруга ми да влияе на времето. Твърде късно, разбира се. Ще минат месеци, докато течението на реката спадне.

Тя беше потисната и само кимна, когато Й съобщих каквото Боманц имаше да Й казва.

— Толкова ли е зле? Нима сме победени още преди да започнем войната?

— Не, но цената на победата се повишава и не ми се иска да я плащам. Не знам дори дали ще мога.

Стоях озадачен и очаквах разяснение, но не получих такова.

След известно време Тя добави:

— Седни, Знахар!

Настаних се в посоченото ми кресло, близо до ревящото огнище, щателно подхранвано от Чудака. Скоро Господарката го отпрати, но отново не ми каза нищо повече.

— Примката се затяга все повече — прошепна Тя след време, а малко по-късно добави: — Боя се да пипам възела!