Глен Кук
Бялата роза (37)

36.
Трудни времена

Едноокия ми се стори потресен.

— Ужасно беше — каза той. — Я изкарай картата, Знахар!

Така и сторих.

Чернокожият ми посочи едно място:

— Той е тук и е заседнал. Изглежда, че е изминал целия път до центъра по пътеката на Боманц, а после, на излизане, е срещнал неприятности.

— Как точно? Изобщо не разбирам какво става!

— Ще ми се да можеше да влезеш там. Това е царство на ужасни сенки… Но е невъзможно и май трябва да се радвам. Защото ти непременно би опитал.

— Това пък какво значи?

— Значи, че си прекалено любопитен и си пъхаш носа навсякъде — досущ като стария Боманц. Не, не се сърди! — той замълча за миг. — Виж, Знахар, близо до пътеката на Боманц е имало завързана твар — един от по-дребните подчинени на Властелина. Магьосникът е бил твърде силен за него, но в лицето на Гарвана е срещнал аматьор. Мисля, че дори ние тримата с Гоблин и Мълчаливия бихме имали проблеми с това същество, а сме далеч по-опитни от нашия приятел. Той е подценил опасностите и е надценил себе си. Така че когато излизал, тази твар заела мястото му и го оставила на своето…

Намръщих се — не разбирах напълно.

Едноокия ми обясни по-простичко:

— Нещо го е използвало, за да запази равновесието на старите заклинания. Така че той е заседнал в мрежа от древна магия. А тварта е някъде тук…

Стомахът ми се обърна — усещане на ръба на отчаянието.

— Тук някъде ли? И не знаете дали…

— Нищичко не знаем, тази твар я няма на картата. Боманц сигурно се е отнасял пренебрежително към по-дребните подчинени. Нанесъл е местоположението само на неколцина, а би трябвало да са цяла орда!

Така се говореше и в легендите.

— Какво ти каза той? Способен ли беше да установи връзка?

— Не. Усети присъствието ми, но е в нещо като помийна яма за заклинания. Не можах да се свържа с него, без самият аз да загазя. Узнах само, че има някакво неравновесие там, сякаш онова, което е излязло, е било малко по-голямо от призрака, заставен да остане. Ето защо се наложи Гоблин да ме издърпа. Усетих големия страх на Гарвана, но той не се бои от попадането си на това място — то предизвиква единствено гняв. Мисля, че се е хванал в капана само защото толкова е бързал, че не е обърнал внимание на обстановката.

Схващах какво иска да ми каже — стигнал е до центъра и е побягнал. А какво има в средата на Могилните земи, а?

— Смяташ, че онова, което се е измъкнало, може да се опита да отвори Великата могила?

— Да, вероятно ще направи подобен опит.

Напънах си здраво мозъка.

— Защо не вкараме Глезанка тук? Тя би могла…

Едноокия ме погледна, сякаш казваше: „Не се дръж като глупак!“. Така си е. Гарвана беше най-безвредният призрак, когото зануляването щеше да освободи.

— Онзи, големият, направо ще умре от радост — изкикоти се Гоблин. — Направо ще си умре!

— Не можем да помогнем с нищо на Гарвана — заключи Едноокия. — Някой ден може би ще намерим магьосник с достатъчно мощ да успее. А дотогава? — И той вдигна рамене. — По-добре да си затваряме устите. Глезанка като нищо ще изостави мисията си, ако научи истината…

— Съгласен — кимнах и добавих. — Но…

— Какво „но“?

— Ами, мислех си за Глезанка и Гарвана. Нещо пропускаме, така ми се струва. Тъй де, като го знаете какъв си е по природа, защо ще я лъже и ще идва насам? На пръв поглед, за да се измъкне под носа на Господарката и армията Й. Но защо тогава е изоставил Глезанка в неизвестност? Нали разбираш какво имам предвид? Може би тя няма да се разстрои чак толкова, колкото предполагаме… или ще се разстрои, но поради различни причини…

Едноокия не изглеждаше убеден, но Гоблин кимна. Ловеца си беше озадачен както винаги.

— А какво ще правим с тялото му? — попитах.

— Ще ни бъде голямо бреме — отвърна Едноокия, — пък и не съм сигурен дали ако го заведем до Равнината, няма да прекъснем връзката между плътта и духа му.

— Стой! — погледнах към Чудака и той отвърна на погледа ми. Ето ви още една двойна връзка…

Знаех един прекрасен начин да разреша въпроса с тялото на Гарвана, а също и как да освободим духа му — да го връча на Господарката. Това вероятно щеше да разреши и още няколко проблема. Например този с неизвестния беглец и заплахата от нов опит за измъкване на съпруга Й. Щеше да спечели и време за Глезанка, защото вниманието на Господарката ще се отклони задълго.

Да, но какво щеше да стане с Гарвана тогава?

Той вероятно беше ключът към успеха или провала ни. Да го предадем, или да го спасим? Да заложим на слабата вероятност, че пак ще успеем да си го върнем, преди познанията му да ни навредят? Й съблазън, и затруднение…

Гоблин предложи:

— Я да хвърлим още едно око! Този път аз ще съм наблюдателят, а Едноокия ще ме прикрива!

Киселото изражение на приятеля му подсказваше, че вече са водили същия разговор и преди. Сдържах си езика зад зъбите, понеже това си беше тяхната област на действие.

— Е? — поиска да знае Гоблин.

— Ако смяташ, че си струва…

— Да, смятам! И бездруго няма какво да загубим, а различните гледни точки ще са ни от полза. Току-виж забележа нещо, което този тук е пропуснал…

— Това, че имам едно око, не значи, че съм сляп! — изръмжа Едноокия и Гоблин засия.

Този спор го бях чувал и преди, да, неведнъж…

— Да не губим време! — заявих. — Не можем да останем тук завинаги!

Понякога решенията сами се взимат.

 

 

Късно през нощта. Вятър в клоните на дърветата. Укритието ни е просмукано с влага и студ, тъй че треперя, докато заспивам отново. Дъждът ромоли равномерно, но не и успокоително. Богове, писнало ми е от дъжд! Как е възможно Вечната стража да запазва поне капка здрав разум в такова време?

 

 

Нечия ръка ме разтърси и Ловеца прошепна:

— Имаме си компания! Неприятности!

Псето Жабоубиец стоеше на изхода на палатката и беше настръхнало.

Вслушах се, но не чух нищо. Нямаше смисъл да не му вярвам обаче. По-добре да се подсигуриш, отколкото да си загубиш живота.

— Какво става с магьосниците?

— Не са свършили още.

— Олеле…

Побързах да се облека и въоръжа. Ловеца добави:

— Ще ида да огледам врага и ще се опитам да ги изплаша или да ги отведа встрани, а ти предупреди останалите и се пригответе да бягате! — след което се измъкна от палатката, следвайки по петите Псето Жабоубиец;.

Точно сега проклетата мастия показваше признаци на живот, че и отгоре.

Шушукането ни събуди Чудака, но не си казахме и дума. Чудех се доколко е склонен да рискува. Покрих глава с одеялото си и излязох. Не че щеше да ме защити от злото, но…

В другата палатка сварих и двамата магьосници в транс.

— По дяволите! Сега какво? — Смеех ли да събудя Едноокия? Тихичко прошепнах: — Едноок, Знахаря е. Имаме си неприятности!

А, ето — здравото му око се отвори. В първия момент не беше сигурен къде се намира, после промърмори:

— Какво правиш тук?

— Загазили сме. Ловеца казва, че в гората има някой…

В нощта се разнесе писък и Едноокия скочи.

— Каква мощ! — плю той. — Какво, по дяволите?…

— Какво става?

— Някой току-що пусна заклинание, което силно прилича на тези на Покорените…

— Можеш ли да измъкнеш Гоблин, ама бързо?

— За можене мога…

В гората проехтя още един писък. Този беше протяжен и дълготраен и като че ли отразяваше повече отчаяние, отколкото агония.

— Да, ще го прибера!

Каза го така, сякаш надеждата ни е умряла окончателно.

Покорен — нямаше какъв друг да е. Надушил е следите ни и се приближава. Но писъците… Първият да е на някой, попаднал на устроена от Ловеца засада. Вторият да е на заловения Ловец? Не ми прозвуча като него.

Едноокия легна и затвори окото си. След секунди бе потънал отново в транс, макар че на лицето му остана недвусмислено изписан страхът, който витаеше на повърхността на съзнанието му. Винаги му се отразява добре да поработи при подобно напрежение.

От гората се разнесе трети писък. Озадачен, се преместих там, където можех по-ясно да виждам в дъжда, но не съзрях нищо. Секунда по-късно Гоблин се размърда.

Изглеждаше ужасно, но начинът, по който действаше ми подсказа, че е получил съобщението. Положи всички усилия да седне, макар да личеше, че още не е готов за това. Устата му продължаваше да се отваря и затваря. Останах с усещането, че иска да ми каже нещо.

Едноокия се свести след него, но се взе в ръце по-бързо.

— Какво става? — попита той.

— Още един писък.

— Изоставяме всичко и хукваме да си спасяваме кожите, а?

— Не можем. Трябва да занесем поне част от багажа до Равнината, иначе по-добре да се предадем направо тук.

— Хубаво, стягай го тогава, а аз ще се погрижа за Гоблин!

Не беше кой знае колко тежка работа — и бездруго бях разопаковал толкова малко… Нещо изрева в гората и аз се смръзнах.

— Какво, по дяволите?…

Звучеше така, сякаш е по-голямо от четири лъва. Секунди по-късно се разнесоха писъци.

Струваше ми се абсолютно безсмислено — просто абсурдно. Склонен бях да си представя, как Ловеца вижда сметката и изкарва ангелите на Стражата, но не и ако си водеха един от Покорените със себе си.

Гоблин и Едноокия се появиха точно когато започнах да сгъвам палатката. Жаболикият дребосък все още имаше вид на вдигнат от гроба труп, а чернокожият носеше половината от вещите му.

— Къде е хлапето? — попита той.

Дори не бях забелязал отсъствието му, но не се изненадах.

— Няма го. Как смяташ да носим Гарвана?

Моят отговор сам излезе от гората: Ловеца. Изглеждаше доста оръфан, но в отлично състояние, Псето Жабоубиец беше покрито с кръв. Стори ми се по-оживено, отколкото го бях виждал досега.

— Да го махаме оттук! — настоя Ловеца и пристъпи към единия край на носилката.

— Вещите ти…

— Нямаме време!

— Ами каруцата? — Хванах другия край на носилката.

— Забрави за нея. Сигурен съм, че ще я намерят. Мърдай!

Е, мръднахме и го оставихме да ни води. Попитах:

— За какво беше целият този шум?

— Хванах ги неподготвени.

— Но…

— Дори и Покорен може да бъде изненадан. Пести си силите! Не е мъртъв.

През следващите няколко часа просто механично местехме крака и не поглеждахме назад. Ловеца наложи бърза крачка.

С крайчеца на съзнанието си, обитавано от наблюдателя в мен забелязах, че Псето Жабоубиец с лекота поддържа темпото.

Гоблин пръв не издържа. Веднъж-дваж се опита да ме настигне и да ми съобщи нещо, но просто не му стигаха силите. Когато се строполи, Ловеца спря и раздразнено се озърна. Псето Жабоубиец легна в мокрите листа и заръмжа. Водачът ни сви рамене и пусна своя край на носилката.

Възприех го като знак да падна и аз — като камък.

Да вървят по дяволите дъждът и калта! По-добре нямаше да ми стане!

Богове, ръцете и раменете ми се късаха от болка. Там, където мускулите преминаваха във врата, чувствах поток от огнени иглички.

— Така няма да стане — заявих, след като успях да си поема дъх. — Прекалено сме остарели и изнемощели!

Ловеца огледа гората. Псето Жабоубиец се надигна и подуши влажния ветрец. Положих куп усилия да се обърна натам, откъдето бяхме дошли, опитвайки се да отгатна в каква посока побягнахме.

На юг, разбира се. На север нямаше смисъл, а изтокът или западът биха ни извели съответно в Могилните земи и при реката. Но ако продължавахме да вървим на юг, щяхме да излезем на пътя за Веслоград, там където завиваше покрай Великия Трагик. А тази отсечка със сигурност щеше да бъде патрулирана.

След като поне отчасти си успокоих дишането и сърцето ми спря да гърми като тъпан в ушите, вече чух и реката. Намираше се на не повече от сто метра, разпенена и тътнеща както винаги.

Ловеца се отърси от съзерцанието си.

— Тогава ще опитаме с измама…

— Гладен съм — обади се Едноокия и аз осъзнах, че и моите черва стържат.

— Е, предполагам, че и още ще огладнеем!

Той се усмихна вяло. Вече имаше достатъчно сили да прегледа Гоблин.

— Знахар! Искаш ли да го видиш как е?

Странно как враждата им се изпарява, когато настъпят трудните мигове!