Глен Кук
Бялата роза (32)

31.
Нощ в могилните земи

Бурята и светкавиците продължиха да се вихрят. Гърмежите и проблясъците преминаваха през стените, сякаш бяха от хартия. Спах неспокойно, с много по-обтегнати, отколкото би трябвало нерви. Спътниците ми оставаха глухи за света. Защо и аз не можех да заспя като пън?

Започна се като светулка в ъгъла — искрица златна светлина, която постепенно нарасна. Искаше ми се да скоча, да разблъскам Гоблин или Едноокия и да ги нарека лъжци. Според идеята амулетът трябваше да ме направи невидим…

Гласът Й беше тих като призрак на самия шепот, като стон на привидение в дъното на дълга, ледена пещера:

— Лечителю, къде си?

Не отговорих. Исках да се завия презглава с одеялото, но не можех да помръдна.

Тя остана разсеяна, треперлива и несигурна. Може би наистина Й беше трудно да ме забележи. Когато лицето Й за миг доби плътност, Тя не погледна към мен, а очите Й ми изглеждаха слепи.

— Напуснал си Равнината на страха — обади се Тя с онзи далечен гласец. — Намираш се някъде на север, оставил си широка следа. Ти си глупак, приятелю мой! Ще те намеря! Не го ли знаеш? Не можеш да се скриеш. Дори празнотата може да бъде видяна.

Тя нямаше представа къде се намирам. Постъпих добре, като не Й отговорих, защото Господарката се мъчеше да ме накара да се самоиздам.

— Търпението ми не е безкрайно, Знахарю! Но все още можеш да дойдеш в Кулата. Побързай обаче. На твоята Бяла роза не й остава много време!

Най-сетне успях да придърпам одеялото до брадичката си. Кой знае каква гледка съм представлявал. Най-вероятно, като се замисля, съм бил смешен — досущ като детенце, което се бои от призраци.

Сиянието бавно отслабна. Заедно с него изчезна и нервността, която ме беше преследвала откакто се върнахме от къщата на Боманц.

Щом се успокоих, погледнах към Псето Жабоубиец. Долових отблясък от светкавица в единственото му отворено око.

Тъй значи. За пръв път имах свидетел на едно от посещенията. Да, ама беше куче.

Не мисля, че някой изобщо ми е вярвал за тези визити, като изключим, че онова, което докладвах, винаги се оказваше истина.

Заспах.

Гоблин ме събуди, за да ме повика за закуска.

Похапнахме и изнесохме великолепно представление как търсим пазар за стоките си, а също и по-дълготрайни връзки за бъдеща търговия. Бизнесът не вървеше добре, като изключим, че нашият домакин предложи да купува редовно алкохолни напитки. Сред Вечната стража също имаше известно търсене. Стражниците нямаха друга работа, освен да се напиват.

Обядът. И докато се хранехме и подготвяхме мислите си за предстоящата сесия по главоблъскане, в хана влязоха войници. Попитаха собственика, дали миналата вечер някой от гостите му е излизал. Добрият стар съдържател отрече вероятността, закле се, че спи по-леко и от заек и щял да усети, ако някой влезе или излезе.

На войниците това им стигаше. Заминаха си.

— Какви бяха пък тези? — попитах, когато домакинът ни отново мина покрай нас.

— Някой нахлул в къщата на Гаргата снощи — отвърна той.

После присви очи — беше си спомнил предишните ни въпроси. Моя грешка.

— Интересно — отбелязах. — Че защо да го правят?

— Именно — защо ли? — и той продължи с работата си, но остана дълбоко замислен.

Аз също се замислих сериозно. Как бяха забелязали посещението ни? Много внимавахме да не оставяме следи.

Гоблин и Едноокия също бяха притеснени, само Ловеца ми се стори спокоен. Тревожеше го единствено това, че се намира тук — близо до Могилните земи.

— Какво бихме могли да предприемем? — попитах. — Обградени сме и врагът ни надминава по брой, а сега вероятно станахме и заподозрени. Как да докопаме тази Гарга в ръчичките си?

— Това не е проблем — обади се Едноокия. — Истинският проблем е как да се измъкнем, след като го сторим. Ако можем да извикаме вятърен кит в подходящия момент…

— Кажи ми, защо не е толкова трудно да го пипнем.

— Е, посреднощ отиваме в казармите на Стражата, използваме приспиващото заклинание, вземаме нашия човек и документите му, призоваваме духа му обратно и го измъкваме. Но след това какво ще правим? А, Знахар? После какво?

— Къде да избягаме? — полюбопитствах. — И как ли?

— Има един отговор… — неохотно се обади Ловеца. — Да идем в гората. Стражата няма да ни намери там. Ако успеем да прекосим Трагика, ще сме на сигурно място. Не разполагат с нужния брой хора, за да организират сериозно издирване.

Задъвках ъгълчето на нокътя си. Имаше нещо в думите на Ловеца. Приех, че познава гористите области и племената достатъчно добре, за да оцелеем даже и в компанията на полу-бездиханния си пленник. Но дори да изберем подобен вариант, това само щеше да доведе до други проблеми… Оставаха още поне две хиляди километра път до Равнината на страха. И империята щеше да е нащрек.

— Почакайте тук! — наредих на всички и излязох.

Забързах към щаба на Стражата, влязох в приемната, която бях посетил и преди, отърсих водата от дрехите си и огледах картата на стената. Приближи се хлапето, което ни беше проверявало за контрабанда.

— Мога ли да ви помогна?

— Не мисля. Просто исках да погледна картата. Точна ли е?

— Вече не. Реката се е преместила поне с два километра насам. Пък и по-голямата част от наносната равнина вече не е покрита с дървета. Отми ги всичките…

— Хм… — Разперих пръсти и се помъчих да пресметна.

— За какво ви трябва да знаете това?

— Заради работата — излъгах. — Дочух, че би могло да установим връзка с едно от по-големите племена около някакво място на име Орловия камък.

— На близо деветдесет километра оттук е. Няма да успеете — ще ви убият и ще вземат стоките ви. Единствената причина племената да не безпокоят Стражата и пътя е, че те са под защитата на Господарката. Ако и следващата зима е лоша като предишните няколко, това също няма да ги спре…

— Ахм. Е, беше просто една идея. Теб ли наричат Чудака?

— Да! — Той присви подозрително очи.

— Чух, че се грижиш за някакъв там… — и преднамерено не довърших изречението, но той не реагира по очаквания от мен начин. — Е, поне така се говори из града. Благодаря за съвета! — И излязох.

Но се боях, че съм сглупил.

А съвсем скоро разбрах, че наистина съм постъпил глупаво.

Един ескадрон, командван от майор, изникна в хана само минути след завръщането ми там. Арестуваха цялата ни група, преди да разберем какво точно става. Гоблин и Едноокия едва имаха време да хвърлят заклинания, с които да скрият оборудването си.

Престорихме се, че нищо не разбираме — ругахме, мрънкахме и се оплаквахме, но не ни беше от полза. Май знаехме защо ни прибират по-добре от изпратените да ни арестуват стражници: те просто следваха заповедите.

Съдържателят ни гледаше с изражение, което ме убеди, че именно той е докладвал, че сме подозрителни елементи. Предполагам, че и Чудака е казал нещо по повод посещението ми, което е наклонило везните в наша вреда. Тъй или иначе, бяхме на път към килиите.

Десет минути след като вратата се затвори зад нас, дойде да ни посети самият командир на Вечната стража. Въздъхнах облекчено — поне той не ни беше виждал преди или, най-малкото, не беше сред моите познати. Не би трябвало да се сети кои сме.

Бяхме имали време да поговорим, използвайки езика на глухонемите. Е, всички освен Ловеца, но той ми се стори вглъбен в себе си. Не позволиха на псето му да го съпроводи в затвора и се ядоса изключително много. Изкара акъла на момчетата, които ни арестуваха. За момент си помислиха, че ще се наложи да се бият с него.

Командирът ни огледа, след което се представи.

— Аз съм полковник Сладкиша. Вечната стража е под мое нареждане… — Зад гърба му се въртеше нетърпеливия Чудак. — Настоях да ви доведат тук, защото някои страни на поведението ви са необичайни.

— Да не би случайно да сме нарушили правило, което не е изложено на публично обозрение? — поинтересувах се аз.

— Не, нищо подобно, нищо подобно! Проблемът е изцяло, тъй да се каже, косвен. Наречете го въпрос на недекларирано намерение.

— Не ви разбрах, сър!

Той започна да обикаля нагоре-надолу по коридора пред килията ни. Напред и назад.

— Според една стара поговорка, делата говорят по-високо от думите. Имам доноси за вас от няколко източника. Касаят изключителното ви любопитство по въпроси, които не са свързани с работата ви.

Направих всичко възможно да изиграя озадачение.

— Какво му е необичайното на това да задаваш въпроси на ново място? Спътниците ми не са идвали тук преди. Пък и са минали години откакто аз самият бях по тези места. Времената се менят. Пък и бездруго това е едно от най-интересните кътчета в империята!

— Също и едно от най-опасните, търговецо. Свещаря, нали така те наричаха? Е, господин Свещар, бил си разквартируван тук по служба. В кой отряд?

На това можех да отговоря без никакво колебание:

— „Тъмния кръст“. Полковник Парцела. Втори батальон.

В крайна сметка, бил съм тук, нали?

— Аха, наемническата бригада от Розоград. И какво беше любимото питие на полковника?

О, да му се невиди!

— Бях пиконосец, полковник! Не съм запивал с бригадира!

— Вярно си е… — Той продължи да крачи.

Не можех да разбера дали отговорът ми е го е задоволил или не. „Тъмният кръст“ не бяха нафукани и прославени като Черния отряд. Кой, по дяволите, би могъл да си спомни каквото и да е за тях? Особено след толкова време…

— Сигурно разбирате в какво положение съм. С това чудовище, заровено ей там, параноята се превръща в постоянно занятие… — Той махна в посока, където вероятно се намираше Великата могила… и си замина.

— Това пък какво беше, да му се невиди? — попита Гоблин.

— Знам ли? Не съм сигурен дори дали ще узнаем. Неясно как, но сме се забъркали в голяма неприятност!

Последното го казах, защото и стените имат уши.

Жаболикият магьосник прие подхвърлената ръкавица.

— Проклятие, Свещар! Казах ти, че не бива да идваме тук! Казах ти, че хората от Веслоград си имат споразумение със Стражата!

В този момент в играта встъпи Едноокия. Двамата направо ме подлудяват. Междувременно говорехме с езика на пръстите, твърдо решени да изведем полковника на светло.

Е, и бездруго нямахме особен избор, освен да размахваме ръце…