Глен Кук
Бялата роза (31)

30.
Могилните земи нощем

На Гоблин и Едноокия им отне само няколко минути да огледат къщата.

— Няма капани! — обяви чернокожият магьосник. — И призраци няма. Само някои по-стари резонанси на магия са полузамазани от по-скорошни на горния етаж.

Извадих парчето хартия, на което бях нанесъл бележките си от писмата на Боманц. Качихме се на горния етаж. Все едно какво твърдяха за капаните, Гоблин и Едноокия ме оставиха да мина пръв. Големи приятели, няма що!

Преди да позволя да внесат лампа, проверих дали има капаци на прозореца. После заявих:

— Вие си вършете работата, а аз ще позяпам наоколо!

Ловеца и Псето Жабоубиец останаха на прага. Стаята не беше особено голяма.

Позагледах се в заглавията на книгите, преди да се заема със сериозния обиск. Този човек бе имал хаотични вкусове. Или пък беше събирал най-евтиното налично?

Не намерих ръкописи, а не ми изглеждаше помещението да е било претърсвано преди мен.

— Едноок, дали ще разпознаеш, ако са преравяли къщата?

— Вероятно не. Защо?

— Ръкописите липсват.

— Потърси ли там, където е скрил нещата? Както пишеше?

— Навсякъде, само едно скривалище ми остана…

В ъгъла стоеше копие. И, съвсем естествено, когато го завъртях, връхчето му се откачи и разкри кухата дръжка. В нея намерих картата, спомената в разказа. Разгърнахме я на масата.

По гърба ми полазиха тръпки.

Историята беше истинска и тази карта го потвърждаваше съвсем ясно. При все ограничените ми познания по телекуре и дори още по-слабите за магическата символика, чувствах картографираната там мощ. Поне за мен парчето коприна излъчваше смес от притеснение, безпокойство и болка. Разтреперих се.

Гоблин и Едноокия или не го усетиха, или бяха твърде заинтригувани от изобразеното. Сбраха глави и огледаха пътя, който Боманц бе използвал, за да стигне до Господарката.

— Тридесет и седем години труд — подметнах им аз.

— Какво?

— Отнело му е тридесет и седем години да събере тази информация… — Забелязах нещо необичайно. — А това какво е? — Стори ми се, че на конкретния символ не му е там мястото, поне доколкото си спомнях от писмата. — Аха! Нашият кореспондент е добавял собствени бележки.

Едноокия ме погледна странно, обърна се към картата и след това пак вдигна глава към мен. Накрая се наведе да провери и начертания път.

— Това ще да е, няма друг отговор…

— Какво?

— Знам какво се е случило!

Ловеца се размърда с неудобство.

— Е?

— Опитал се е да иде там по единствения възможен начин. И не е успял да се измъкне.

Неизвестният кореспондент ми беше писал с твърдението, че имал нещо за вършене и рисковете били високи. Дали Едноокия беше прав?

Голям смелчага.

Но ръкописите липсваха, освен ако не бяха скрити по-добре, отколкото предполагах. Трябваше да оставя Гоблин и Едноокия да ги потърсят. Накарах ги да навият картата и да я приберат в дръжката на копието, след което заявих:

— Очаквам предложения!

— За какво? — изписука Гоблин.

— За това как да измъкнем този тип от лапите на Вечната стража и как да върнем душата му обратно в тялото, за да можем да го разпитаме. Предложения от този род.

Магьосниците не ми се сториха особено ентусиазирани. Едноокия отбеляза:

— Все някой трябва да иде да провери какво се е объркало там, да го освободи и да изведе духа му навън.

— Ясно…

Даже прекалено ясно ми беше. Трябваше да се сдобием с живото тяло, преди да правим подобни опити.

— Огледайте хубавичко тук. Вижте какво скрито можете да намерите!

Отне им половин час. Направо се бях смазал от напрежение и не спирах да повтарям:

— Губим много време! Губим много време!

Добре че те двамата не ми обръщаха внимание.

Претърсването ни донесе само парче хартия — много старо, — на което имаше шифровъчен код. Беше сгънато и пъхнато в една от книгите, но не и точно скрито. Прибрах го за последващо проучване. Можеше да го използвам за документите у дома, в Дупката.

Измъкнахме се навън. Върнахме се в „Синия Уили“, без никой да ни забележи. До един въздъхнахме облекчено, когато стигнахме стаята си.

— А сега какво? — попита Гоблин.

— Ще преспим с този проблем под възглавниците. Утре е подходящ момент да започнем да се притесняваме.

Грешах, разбира се. Вече се притеснявах. С всяка следваща стъпка положението ставаше все по-сложно.