Глен Кук
Бялата роза (27)

26.
На път

През следващите три дни с Ловеца се върнахме до мястото на приземяването, натоварихме каруцата и после поехме на север по пътя към Клина. Започвах да се чудя дали пък не съм сбъркал. Все още нямаше следа от Едноокия или Гоблин.

Но не е имало нужда да се притеснявам. Те ни догониха близо до твърдината Мей — крепост в Клина, която Отрядът навремето завзе в името на Господарката. Бяхме навлезли навътре в гората и се готвехме за вечеря, когато откъм пътя чухме караница.

Глас, който със сигурност принадлежеше на Гоблин, изкрещя:

— Твърдя, че е твоя вината, червеевоуста имитация на стръв за риба! Бих ти превърнал мозъка на пихтия, задето ме вкара в бъркотията, само че ти и мозък нямаш!

— Моя била вината, да бе! Богове, ти дори сам себе си лъжеш! Трябвало да го уговарям да участва в нещо, което е негова собствена идея! Виж сега, смрадлив дъх! Твърдината Мей е тъкмо зад онзи хълм. Там ще ни помнят по-добре, отколкото в Розоград. Така че ще те питам само веднъж! Как според теб ще минем, без да ни прережат гърлата?

След първоначалния прилив на облекчение, спрях, както се бях засилил към пътя. Казах на Ловеца:

— Те яздят! Откъде, мислиш, са взели конете? — и се опитах да открия веселата страна на ужасното предположение. — Може би са участвали в игра и са се измъкнали с измама… Ако Едноокия е допуснал Гоблин да направи това…

Чернокожия дребосък го биваше да мами, колкото го бива и на хазартните игри, с други думи — никак. Понякога си мисля, че страда от скрит стремеж да си слага врата под брадвата.

— Ти и проклетите ти амулети! — изписука Гоблин. — Страхотно е, че Господарката не може да го намери, ама и ние не можем!

— Мои амулети ли? Мои значи! Че кой, по дяволите, му ги даде още от самото начало?

— Да, ама кой измисли заклинанието, което е в тях сега?

— А кой го направи? Това ми кажи, жабешка мутро! Това ми кажи!

Прокраднах се към последните дървета. Двамата вече ни бяха подминали. Ловеца застана до мен. Дори Псето Жабоубиец се приближи да погледне.

— Стой на място! Бунтовници! — извиках. — Първият който мръдне, е мъртвец!

Глупаво, Знахар! Наистина глупаво! Отговорът им беше незабавен и гнусен. За малко да ми видят сметката.

Те изчезнаха в бляскави облаци, а насекомите около мен и Ловеца направо избухнаха. Бяха повече видове, отколкото съм си представял, че има — и всяко едно се интересуваше само да ме хапне за вечеря.

Псето Жабоубиец се зъбеше и ръмжеше.

— Я спрете веднага, клоуни такива! — изкрещях. — Аз съм, Знахаря!

— Кой знахар? — обърна се Едноокия към Гоблин. — Да познаваш някой с такава професия?

— Аха, но не смятам, че трябва да спираме — отвърна Гоблин, след като подаде глава от сиянието, за да провери аз ли съм наистина. — Той си го заслужава!

— Вярно си е — съгласи се Едноокия. — Но Ловеца е невинен, а не мога да се прицеля толкова фино, че да засегна само Знахаря.

Насекомите се върнаха към обичайните си насекомски занятия. Да се ядат едно друго, предполагам. Сдържах гнева си и приветствах магьосниците, които на свой ред си бяха надянали невинни и разкаяни изражения.

— Какво ще кажете в своя защита, момчета? Хубави коне. Смятате ли, че хората, на които са, ще дойдат да си ги търсят?

— Чакай, чакай! — изписука Гоблин. — Не ни обвинявай в…

— Добре ви познавам, приятели! Я слизайте от седлата и елате да хапнем! Утре ще решим какво да правим с четирикракия ви превоз!

Обърнах гръб и на двамата. Ловеца вече се бе върнал при вечерята. Раздаде порциите. Заех се с моята, макар че още кипях от гняв. Глупав ход — да крадат коне! При цялата шумотевица, която и бездруго се беше вдигнала… Господарката имаше шпиони навсякъде. Може да не сме кой знае какви врагове, но навремето бяхме нейна собственост. Все някой щеше да се сети, че Черният отряд се е върнал на север…

Заспах, след като дълго се изкушавах да обърна назад. Най-слабо вероятната посока, в която ловците на глави биха ни потърсили, щеше да е пътят към Равнината на страха. Но не можех да не изпълня заповедта — твърде много зависеше от нас. Макар че първоначалният ми оптимизъм вече бе сериозно подкопан.

Проклети безотговорни клоуни!

Много, много отдавна Капитана, който загина в Хвойноград, сигурно се е чувствал по същия начин. Всички ние му причинявахме тревоги.

Бях се стегнал в очакване на златен сън. Спах неспокойно и не сънувах нищо. На следващата сутрин натоварих Гоблин и Едноокия в каруцата под всичките боклуци, които бяхме счели за необходими за експедицията, изоставихме конете и прекарахме впряга край твърдината Мей. Псето Жабоубиец припкаше пред нас. Ловеца крачеше отзад, а аз карах. Под товара магьосниците мрънкаха и се дърлеха. Гарнизонът в твърдината само ни попита накъде сме се запътили с такова отегчено изражение, че вече знаех — не ги интересуваше.

Населението в земите пред нас беше значително по-опитомено, отколкото при последното ми преминаване. Гарнизонът не би могъл и да си представи, че в тези краища ще плъпнат неприятности.

Облекчен, завих по пътя, който водеше към Брестоград и Веслоград. И към Великата гора отвъд.