Глен Кук
Бялата роза (23)

22.
Равнината на Страха

В крайна сметка се завърнаха и нашите братя, които напуснаха Ръждоград при бягството на страхливия вятърен кит. Научихме, че Покорените са се измъкнали от Равнината и били изключително вбесени, тъй като оцеляло само едно от летящите килимчета. Нападението им щеше да бъде отложено, докато подменят транспортните им средства. А килимите са сред най-големите и най-трудни за изработване магически вещи. Подозирам, че Хромия имаше доста да се оправдава пред Господарката.

Привлякох Едноокия, Гоблин и Мълчаливия в разширения си проект. Аз превеждах, а те вадеха съответните имена и ги сглобяваха в таблици. Кабинетът ми заприлича на претъпкана заешка дупка, а докато помощниците ми се намираха при мен и дните ми се превърнаха в малък ад, понеже Гоблин и Едноокия си бяха изработили определен начин на живот извън зануляването на Глезанка. Постоянно се караха един с друг.

А аз започнах да сънувам кошмари.

Една вечер — отчасти в резултат от това, че не бяха пристигали следващи куриери и отчасти като странична тема за размисъл, та Едноокия и Гоблин да спрат да ме подлудяват — предизвикателно заявих:

— Вероятно ще се наложи да напусна Равнината. Можете ли да направите нещо, та да не привличам специално вниманието?

Те бяха пълни с въпроси и им отговорих колкото се може по-честно. Двамата магьосници също напираха да дойдат, сякаш пътуването на запад беше вече факт. Отвърнах:

— Няма начин да ви взема. Да се дърлите на главата ми две хиляди километра? Ще се самоубия още преди да излезем от Равнината! Или ще убия някой от вас, което и бездруго вече планирам.

Гоблин изписука, преструвайки се на ужасен до дън душа. Едноокия се обади:

— Само да ме приближиш и ще те превърна на гущер!

Изхилих се подигравателно:

— Ти едвам обръщаш храната на говно!

Гоблин се изкиска.

— Пилетата и кравите се справят по-добре от него. Техният тор поне е плодотворен!

— И на теб не съм ти дал правото да говориш, изтърсак! — прекъснах го.

— Май става докачлив на стари години — отбеляза Едноокия. — Сигурно е от ревматизма. Болят ли те кокалите, Знахар?

— Ако продължи в този дух, ревматизмът ще е най-малкият му проблем! — обеща жаболикият магьосник. — Предостатъчно ми е неприятно, че трябва да се разправям с теб. Но ти поне си предсказуем!

— Така ли?

— Досущ като времето.

Ето че пак започваха! Хвърлих на Мълчаливия умолителен поглед, но този кучи син не ми обърна внимание.

На следващия ден Гоблин нахлу с лукава усмивка.

— Взехме определено решение, Знахар! В случай че тръгнеш на поклонение.

— И какво е то?

— Ще ни трябват амулетите ти.

Имах два, които ми бяха дали още преди много години. Според идеята единият трябваше да ме предупреждава за приближаването на Покорен. Все още вършеше добра работа. Другият беше защитен, но и помагаше на братята ми магьосници да ме откриват на голямо разстояние. Мълчаливия го беше проследил онзи път, когато Ловеца на души ни прати с Гарвана да устроим засада на Хромия и Шепота в Гората на облака — тогава сакатият Покорен се опита да мине на страната на Бунтовниците.

Беше много отдавна и много далеч оттук. Спомени на един по-млад Знахар…

— Ще направим някои промени, та да не може да бъдеш откриван с магия. Хайде, дай ми ги! По-късно ще излезем навън да ги изпробваме!

Огледах го с присвити очи.

Той обясни:

— Ти също трябва да излезеш. Ще ги проверим, като се опитаме да те намерим.

— Така ли? Звучи ми като глупаво извинение, за да ме измъкнете извън зануляването.

— Може и тъй да е… — и се ухили.

Във всеки случай Глезанка хареса предложението. На следващата вечер тръгнахме нагоре по течението на потока, като подминахме Старото бащинско дърво.

— Изглежда ми малко напрегнат — отбелязах.

— Удари го крайчецът на заклинание на Покорен по време на бъркотията — обясни Едноокия. — Не мисля, че му е харесало!

Старото дърво подрънка с листа. Спрях и се загледах в него. Беше на хиляди години — дърветата в Равнината растат много бавно. Само какви тайни криеше!

— Хайде, Знахар! — повика ме Гоблин. — Старият бащица не говори! — и се ухили жабешката.

Познаваха ме твърде добре. Знаеха, че когато се изправя пред нещо старо, неизменно се чудя какви ли чудеса е виждало. Проклети да са и двамата!

Отклонихме се от руслото на около десет километра от Дупката и закрачихме на запад през пустинята, където коралите бяха особено гъсти и опасни. Предполагам, наброяваха към петстотин вида, израсли на рифове толкова сближени, че през тях почти не можеше да се мине. Изобилието от цветове беше невероятно. Пръстчета, гъбки, клонки от корал — всички те се извисяваха на близо тридесет стъпки във въздуха. Винаги се изумявам от това, че вятърът не ги прекършва.

На една малка пясъчна площадка, заобиколена от корал, Едноокия даде знак за спиране.

— Стига ни толкова. Тук ще сме в безопасност.

Не бях съвсем сигурен. Скатове и подобни на птици твари ни следваха през цялото време. Никога не бих им се доверил напълно.

Много, много отдавна — след битката при Чар — Отрядът прекоси Равнината по пътя си към новото назначение на изток. Видях да се случват кошмарни неща и не мога да забравя тези спомени.

Гоблин и Едноокия си играеха игрички, но се занимаваха и с работата си. Напомняха ми на жизнени деца: винаги се забъркват в нещо, просто за да си намират занимание. Легнах по гръб и се загледах в облаците. Много скоро заспах.

Събуди ме Гоблин и ми върна амулетите.

— Смятаме да поиграем на криеница — заяви. — Даваме ти малко преднина. Ако сме свършили всичко както трябва, няма да успеем да те намерим!

— Да, страхотно! — отвърнах. — Самичък, там някъде, да се скитам загубен…

Просто му се подигравах. Бях способен да намеря Дупката. Като гнусна практическа шегичка се изкушавах да се запътя право натам.

Но все пак ставаше дума за работа.

Насочих се към горите на югозапад. Прекосих пътеката за западните краища и се скрих сред кротките ходещи дървета. Едва след падането на мрака се отказах да чакам повече. Върнах се обратно до Дупката, като се питах какво ли е станало със спътниците ми. С пристигането си стреснах стражата.

— Гоблин и Едноокия дойдоха ли?

— Не. Мислех, че са с теб!

— Бяха… — Загрижен, слязох долу и потърсих за съвет Лейтенанта.

— Върви ги намери! — каза ми той.

— И как?

Погледна ме така, все едно съм малоумен.

— Ами остави глупавите си амулети, излез извън зануляването и чакай!

— Вярно! Добре!

Тъй че се върнах обратно навън и тръгнах по течението на потока, като си мърморех под нос. Краката ме боляха. Не бях свикнал да вървя толкова дълго пеша, но си казах, че е полезно. Трябва да съм във форма, ако в крайна сметка се стигне до пътуване до Веслоград.

Добрах се до края на кораловите рифове.

— Едноок! Гоблин! Тук ли сте?

Никакъв отговор.

Нямах обаче намерение да тръгна да ги търся. Коралите щяха да ме убият за едното нищо. Завих на север, като приех, че двамата ни магьосници са се отдалечавали от Дупката. На всеки няколко минути прикляках с надеждата да зърна силуета на някой говорещ камък. Те щяха да знаят какво е станало с партньорите ми.

За миг видях с ъгълчето на окото си проблясък и движение и, без да мисля, хукнах натам, като предположих, че Гоблин и Едноокия пак се дърлят. Но като се загледах, открих, че в далечината вилнее буря на промяната.

Незабавно спрях, припомняйки си със закъснение, че нощем в Равнината бърза само смъртта.

Имах късмет. На няколко крачки от мен пясъкът ставаше гъбест и рохкав. Приклекнах, загребах една шепа и го подуших. Все още миришеше на отдавнашна смърт. Предпазливо отстъпих назад. Кой знае какво лежи скрито под този пясък!

— По-добре се настани някъде и дочакай изгрева! — промърморих на себе си. Вече не бях сигурен къде се намирам.

Открих няколко канари, които да ме скрият от вятъра, забелязах и малко храсти за подпалки, така че вдигнах лагера си там. Огънят служеше по-скоро да обяви присъствието ми пред зверовете, отколкото да ме топли. Нощта не беше студена, но паленето на огън е символичен жест на открито.

Щом пламъците се издигнаха, видях, че това място е било използвано и преди. Камъните бяха потъмнели от дима. Местни аборигени най-вероятно — скитат се на малки групи. Пътищата ни рядко се пресичат с техните, пък и те не се интересуват от битките по света.

След около два часа клепачите ми натежаха и, колкото и да се опитвах да си държа очите отворени, неусетно заспах.

Кошмарите не ме пропуснаха — и ме намериха незащитен от амулетите и от зануляването.

Така че Тя дойде.

Бяха минали години. Последния път се яви да ми съобщи за поражението на съпруга си в аферата в Хвойноград.

Златист облак като танцуващи в слънчев лъч прашинки; всеобхватното усещане, че си буден, докато спиш; спокойствие и страх едновременно; неспособност да се движиш — всичките стари симптоми.

В облака се оформи прекрасна жена — бленувана красавица от сънищата, която се надяваш да срещнеш някой ден, но знаеш, че нямаш шанс. Не мога да опиша дрехите й, ако изобщо бе облечена. Цялата ми вселена се състоеше от лицето Й и от ужаса, който присъствието Й вдъхваше.

Усмивката Й изобщо не беше студена. Много отдавна, по определени причини, тя се бе заинтересувала от мен. Предполагам, че още пазеше част от доброто си отношение и старото привличане… Горе-долу същите чувства, каквито човек изпитва към отдавна умрял домашен любимец.

— Лечителю!

Бриз в тръстиките по брега на езерото на вечността. Шепот на ангели. Но нито веднъж звученето на гласа Й не бе успяло да ме накара да забравя реалността.

Нито пък Тя бе проявила прекомерна настоятелност в желанието си да ме съблазни както с обещания, така и със самата себе си. Това бе една от причините да смятам, че изпитва някаква привързаност. Когато ме използваше, го правеше безапелационно.

Не можех да Й отговоря.

— В безопасност си. Много отдавна — по твоето времеизмерване — казах, че ще поддържаме връзка. Но нямах възможност, защото ти ме отряза. Опитвам да стигна до теб от седмици!

Което обясняваше кошмарите.

— Защо? — изписуках като Гоблин.

— Ела при мен в Чар. Стани мой историк!

Както винаги, когато Тя се свързваше с мен, бях озадачен. Тя сякаш ме разглеждаше извън битката, но все пак като част от нея. Там, на Стълбата на сълзата, в навечерието на най-ужасната магическа схватка, която някога съм виждал, дойде да ми обещае, че няма да пострадам. Изглеждаше заинтригувана от по-незначителната ми роля като Хроникьор на Отряда. Тогава и настоя да записвам събитията както се случват, без да се старая да угодя някому. Така и бях направил, поне в рамките на собствената си субективност.

— Котелът скоро ще заври, лечителю! Твоята Бяла роза е умела. Атаката й зад гърба на Хромия беше страхотен удар, но незначителен в по-голям мащаб. Не си ли съгласен?

Как бих могъл да споря? Съгласих се.

— Както шпионите, без съмнение, са ви докладвали, пет армии са в готовност да прочистят Равнината на страха. Това са странни и непредсказуеми земи. Но няма да издържат, когато тръгнем срещу тях!

Отново не исках да споря, защото Й вярвах. Можех само да сторя онова, за което Глезанка говореше толкова често — да печеля време.

— Може да останеш изненадана!

— Може би. Но съм включила изненадите в плановете си. Излез от студения си затвор, Знахар! Ела в Кулата и стани мой хроникьор!

Беше най-близкото до съблазън нещо, което Тя си бе позволявала. Говореше на част от мен, която не разбирах — част, почти готова да предаде събратята, с които вървях от десетилетия. Ако поемех по този път, щях да науча толкова много! Толкова отговори щяха да ми се разкрият! И любопитството ми за безброй неща да бъде задоволено…

— Ти ни избяга при Кралския мост!

Започнах да се изчервявам. През годините, докато бягахме от армиите на Господарката, те ни бяха настигали няколко пъти. Кралският мост беше най-ужасният. Над сто братя паднаха там. И за мой срам на това място изоставих Аналите, заровени на речния бряг. Четиристотин години история на Отряда бяха изгубени…

Но просто не можехме да носим повече багаж. Документите, които сега държахме в Дупката, бяха жизненоважни за бъдещето ни. Предпочетох да взема тях вместо Аналите. Но съвестта често ме гризе — трябва да отговарям пред сенките на отдавна загинали братя. Тези Анали бяха самият Черен отряд. Докато съществуваха те, и Отрядът беше жив.

— Все бягаме и бягаме, и тъй ще продължи и занапред. Така е писано!

Тя се усмихна, развеселена.

— Прочетох твоите Анали, Знахар! И новите, и старите!

Заех се да хвърлям подпалки в жарта от огъня. Не сънувах.

— Взела си ги?

До този миг бях заглушавал гласа на вината с обещания да ги прибера отново.

— Намериха ги след битката. Така че стигнаха до мен и останах доволна. Ти си честен, като истински хроникьор!

— Благодаря. Опитвам се!

— Ела в Чар! Заделила съм за теб място в Кулата. Оттам ще можеш да виждаш плановете ми в цялост!

— Не мога.

— Не съм в състояние да те защитя там, където си. Ако останеш, ще трябва да се сблъскаш с всичко, което очаква приятелите ти Бунтовници. Хромия командва това нападение и няма да му се меся. А той не е какъвто беше. Ти го нарани, а и за да бъде спасен, понесе още повече болка. Не ти е простил, Знахар!

— Знам!

Колко пъти в сегашния ни разговор беше използвала името ми? При всичките ни връзки през годините, го бе споменала само веднъж.

— Не го оставяй да те хване!

Лека, извратена вълна от хумор се надигна в гърдите ми като стомашна киселина.

— Ти си истински провал, Господарке!

Хванах я неподготвена.

— Колкото съм глупав, записах романтичните си мисли в Аналите. Ти си ги прочела. Знаеш, че никога не съм те описвал като „черна“. Не. Мисля, че така бих описал съпруга ти. Подозирам, че подсъзнателно усещам истината, която лежи под глупостите в онези есета.

— Така ли?

— Не смятам, че си зла. Според мен само се опитваш да се държиш по подобаващ начин. Независимо от злините, които си сторила, част от онова дете е останала недокосната. Все още гори искрицата, която не можеш да угасиш! — Тя не ми противоречеше и се осмелих да кажа и още: — Мисля, че за теб съм благороден порив, с който да удавиш доброто в себе си. Прочела си Аналите и знаеш как приятелят ми Гарвана спаси дете, което се превърна в Бялата роза. Знаеш и до каква степен затъна той, след като посвети целия си живот под знамената на едничката си благородна цел^[1]. Извърши много повече злини, отколкото, според мен, щеше да стори, ако напълно бе лишен от добродетели. Хвойноград щеше още да съществува. А също и той…

— Хвойноград беше цирей, на който му е минало времето за пукане. Не съм дошла да ми се подиграваш, лечителю! Няма да ме накараш да изглеждам слаба дори и пред един-единствен свидетел.

Приготвих се да възразя.

— Защото знам, че и това ще влезе в Аналите ти.

Тя ме познаваше твърде добре — е, нали ме бе изправяла пред Окото.

— Ела в Кулата, Знахар! Не изисквам да полагаш клетва!

— Господарке…

— Дори Покорените са обвързани със смъртоносни клетви. А ти ще останеш свободен. Прави онова, в което си най-добър — лекувай и записвай истината. Както правиш и навсякъде другаде. Твърде си ценен, за да се похабяваш в пустошта!

Виж, с това бях готов да се съглася от все сърце. С удоволствие щях да натрия носовете на някои хора с това изказване.

— Я пак?

Тя послушно щеше да изпълни молбата ми, ако не бях вдигнал предупредително ръка. Бях говорил на себе си, не на нея. Стъпки ли чувах?

Да. Някакво едро същество се приближаваше бавно и предпазливо.

Тя също го усети. Едно примигване и вече Я нямаше, а заминаването Й изсмука нещо от съзнанието ми. Отново не бях сигурен дали не съм сънувал, макар че всяка дума оставаше запечатана неизтриваемо в главата ми като издълбана върху каменна плоча.

Метнах няколко клонки в огъня, отстъпих в една пукнатина и вдигнах кинжала, който беше единственото оръжие, взето от мен този път.

Съществото се приближи, после спря. Пак тръгна напред и сърцето ми се разтупка. Нечия сянка навлезе в светлината на огъня…

— Псето Жабоубиец! Ей, откъде се взе? Какво правиш? Я ела на топло, момче! — Направо се задавях в думите, които прогонваха страха. — Момче, Ловеца толкова ще ти се зарадва! Какво стана с теб?

Той пристъпи напред предпазливо. Изглеждаше поне два пъти по-кльощав от обикновено. Легна по корем, отпусна глава на предните си лапи и затвори едното си око.

— Нямам никаква храна, пък и малко се позагубих. Ти си голям късметлия, знаеш ли? Да стигнеш толкова далеч! Равнината не е място, където да се скиташ самичък!

Стори ми се, че старият помияр се съгласява с мнението ми. Ако щете, наречете го език на тялото. Беше оцелял, но не му се бе удало с лекота.

Уверих го:

— Щом изгрее слънцето, потегляме към къщи! Гоблин и Едноокия се запиляха някъде, но в крайна сметка проблемът си е лично техен!

След пристигането на Псето Жабоубиец си почивах по-спокойно. Предполагам, че вековечното приятелство с кучето е запечатано и у хората… Бях уверен, че той ще ме предупреди, ако се появят неприятности.

С настъпването на утрото открихме потока и поехме към Дупката. Както често правя, спрях в подножието на Старото бащинско дърво за кратък едностранен разговор на тема онова, което е видял по време на дългата си стража тук. Кучето не искаше да се приближи. Странно. Но какво пък? Странното е в реда на нещата тук, в Равнината.

Открих Едноокия и Гоблин да хъркат и да си отспиват. Бяха се върнали в Дупката само минути след като съм поел на път да ги търся. Копелета! Щях да променя нещата при първа възможност.

Подлудих ги, като не разказах нищичко за прекараната на открито нощ.

— Получи ли се? — поисках да зная.

Надолу в тунела Ловеца шумно се поздравяваше с псето си.

— Донякъде… — Гоблин не беше особено ентусиазиран.

— Донякъде ли? Каква е тази работа? Действа или не действа?

— Е, един вид си имаме проблем. Като цяло, можем да спрем Покорените да не те открият. Да не те фиксират, тъй да се каже…

Заобиколните изказвания при него са сигурен знак за проблеми.

— Но? Хайде, изплюй залъка, Гоблин!

— Ако излезеш от зануляването, няма начин да скрием, че си го напуснал.

— Страхотно. Наистина страхотно! Въобще бива ли ви за нещо, момчета?

— Не е толкова зле — обясни Едноокия. — Няма да привличаш внимание, докато не разберат от друг източник, че си излязъл. Искам да кажа, няма да търсят специално теб, нали? Нямат причина. Така че все едно сме изпълнили всичко, което поиска от нас!

— По дяволите! По-добре започвайте да се молите да пристигне и следващото писмо! Защото ако изляза и ме убият, познайте кой до дупка ще ви преследва от небитието!

— Глезанка няма да те прати навън!

— Искаш ли да се обзаложим? Тя ще размишлява три-четири дни, но все пак ще ме изпрати на път, защото последното писмо ще ни даде търсения ключ.

Внезапно ме обхвана страх. Дали Господарката бе претърсила съзнанието ми?

— Какво има, Знахар?

Пристигането на Ловеца ми спести лъжата. Той връхлетя и ми разтърси ръката така, сякаш беше полудял напълно.

— Благодаря ти, Знахар! Благодаря, задето го доведе вкъщи! — и изхвърча нанякъде.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Гоблин.

— Доведох кучето му.

— Странно!

Едноокия изсумтя:

— Присмял се хърбел на щърбел!

— Така ли? Гущерски сопол такъв, искаш ли да ти разкажа защо е странно?

— Я стига — обадих се. — Ако ме пратят навън, работата по разчитането на ръкописите трябва да продължи. Наложително е да разполагаме с хора, способни да четат тези боклуци!

— Може би ще съм от полза… — Ловеца се беше върнал.

Беше огромен тъп хулиган. Дявол с меч, но вероятно неспособен да напише и собственото си име.

— Как например?

— Мога да чета едно-друго и знам някои от старите езици. Баща ми ме научи… — и се ухили така, сякаш всичко бе огромна шега.

Избра си лист, изписан на телекуре. Прочете го на глас. Древният език се лееше от устата му естествено, както го бях чувал да се говори между старите Покорени. После го преведе. Беше бележка до кухнята на замъка, относно храна, която трябваше да се приготви за важните посетители. С натежало сърце го прегледах и аз. Преводът беше безпогрешен — дори по-добър, отколкото аз можех да направя. Една трета от думите не ми бяха познати.

— Прекрасно! Добре дошъл в отбора! Ще кажа на Глезанка — и се измъкнах, разменяйки си озадачени погледи с Едноокия зад гърба на Ловеца.

Все по-странно и по-странно. Що за човек беше той? Да оставим другите му странности настрана. При първата ни среща ми напомни за Гарвана и ролята много добре му отиваше. Когато започнах да го мисля за едър, бавен и тромав, се приспособи и към това. Дали не бе просто отражение от образа в мислите на… господаря си?

Но беше добър боец, признавам му го. Равен на десетима от момчетата, с които разполагаме.