Глен Кук
Бялата роза (22)

21.
Равнината на Страха

Поисках да видя Глезанка и тя веднага ме прие. Очевидно очакваше да нахлуя при нея и да вдигна голяма патърдия заради зле организираната военна акция на отряд, който не може да си позволи загуби. Очакваше конско на тема колко е важно да запазим кадрите си и нашата сила. Изненадах я, като не подех подобно словоизлияние. Ето я, готова да понесе и най-лошото, да приключи с него, така че да може да се върне към делата си… Разочаровах я в очакванията й.

Вместо да се караме, аз й връчих писмата от Веслоград, за които не бях говорил все още с никого. Тя изрази любопитство. Подадох й знак:

Прочети ги!

Отне й известно време. Лейтенанта надничаше и излизаше, като всеки път изглеждаше все по-нетърпелив. Тя приключи и ме погледна.

Е? — каза с пръсти.

— Тази история идва точно от документите, които ми липсват. Нея — и още няколко подробности — търсех през цялото време. Ловеца на души ме накара да повярвам, че оръжието, което ни трябва, е скрито именно в този разказ.

Не е пълен.

— Не е. Но не те ли кара да се замислиш?

Нямаш представа кой е авторът, нали?

— Не, а и не знам начин да го издиря, нито да отгатна кой е. Или коя…

Всъщност имах някои подозрения, но всяко от тях изглеждаше по-невероятно от предишното.

Писмата пристигат изключително редовно — отбеляза Глезанка. — След всичкото това време…

Точно с това ме накара да заподозра, че и тя споделя съмненията ми. С израза „всичкото време“.

— Куриерите смятат, че са били препращани през по-продължителни периоди.

Много интересно, но засега не е от полза. Трябва да изчакаме още пратки!

— Няма да навреди да размислим върху значението им. Пък и не разбирам какво представляват ето тези няколко реда в последната част. Ще трябва да поработя върху това. Може да се окаже жизненоважно. Освен ако драскулките не са предназначени да озадачат човек, който прихване само фрагменти от кореспонденцията…

Глезанка прехвърли последния лист и се втренчи в него. Внезапно лицето й се просветли.

Това е езикът на знаците, Знахар! — размърда пръсти. — Буквите. Виждаш ли? Говорещата ръка, както оформя азбуката!

Заобиколих зад гърба й. Сега и аз го видях и се почувствах като пълен глупак, задето не разпознах смисъла още преди това. След като веднъж го схванеш, четенето става лесно — ако знаеш азбуката, разбира се. В послеслова се казваше:

„Това вероятно е последното писмо, Знахар. Има нещо, което трябва да сторя. Рисковете са страхотни. Шансът не е на моя страна, но все пак трябва да продължа. Ако не получиш последната част — за края на Боманц — ще трябва да дойдеш сам да го вземеш. Ще скрия едно копие в къщата на магьосника, както е описано в разказа ми. Друго ще намериш във Веслоград, у ковача на име Пясъка.

Пожелай ми успех. Досега вече трябва да сте намерили безопасно място. Няма да ви издам, освен ако съдбата на света не зависи от това.“

И в този послепис липсваше подпис.

Двамата с Глезанка се втренчихме един в друг. Попитах:

— Как мислиш, какво трябва да сторя?

Ще чакаш.

— А ако не пристигнат други писма?

Тогава трябва да идеш да ги потърсиш.

Страхувах се. Светът беше тръгнал на война срещу нас. Нападението в Ръждоград сигурно бе подлудило Покорените.

Може в това да се таи надеждата ни, Знахар!

— За Могилните земи говорим, Глезанке! Само Кулата Й може да бъде по-опасна!

Вероятно ще е добре да те съпроводя.

— Не! Не бива да рискуваме живота ти при никакви обстоятелства! Бунтът може да оцелее и при загубата на един смазан от живота, изтощен стар лечител. Но не би оцелял без Бялата роза.

Тя ме прегърна силно, отстъпи и подаде знак:

Аз не съм Бялата роза, Знахар. Тя е мъртва от четири века. Аз съм Глезанка.

— Враговете ни те наричат Бялата роза, а също и приятелите ни. В това име се крие сила… — Размахах писмата. — Ето за това става дума. За едно име. Както са те нарекли, такъв ставаш!

Аз съм Глезанка! — настоя тя.

— За мен — вероятно да. За Мълчаливия и за неколцина други. Но за целия свят ти си Бялата роза, надеждата и спасението!

Тогава ми хрумна, че едно име липсва. Онова, което бе носила Глезанка, преди да се превърне в дете на Отряда. Винаги я бяхме наричали по прякор, защото така й казваше Гарвана. А дали той знаеше рожденото й име? Дори и така да е, това вече нямаше значение. Ако Глезанка изобщо помнеше как всъщност се казва, то беше последният жив човек, въоръжен с това опасно познание — и беше в безопасност. Селото, където я намерихме изнасилвана от войниците на Хромия, не бе от онези, които пазят писмени сведения.

Върви! — даде ми знак тя. — Търси. Мисли. И вярвай! Скоро все някъде ще откриеш търсеното!