Глен Кук
Бялата роза (21)

20.
Могилните земи

Дъждът така и не спря. През повечето време просто ръмеше, а когато денят се очертаваше особено добър, ръмежът се свеждаше до лека мъгла. Но винаги имаше влага. Въпреки това Гаргата излезе от къщи, макар че често се оплакваше от болките в крака си.

— Ако времето те притеснява, защо стоиш тук? — попита Чудака. — Ти каза, че според теб децата ти живеят в Опал. Защо не идеш там и не ги потърсиш лично? Най-малкото климатът ще е по-поносим!

Въпросът изглеждаше напълно разумен и сега дойде ред на Гаргата да измисли убедителен отговор. Още не беше намерил такъв, който да задоволява него самия, да не говорим за враговете, които биха могли да го подпитат.

Не съществуваше каквото и да е, от което да се бои. В един друг живот, като различен човек, бе предизвикал самите адски страшилища, без да се уплаши. Мечове и магии, и смърт — нищо не можеше да го трогне. Само хората и любовта го ужасяваха.

— Навик ми е, предполагам — отвърна. Слабо, доста слабо! — Може би бих могъл да живея във Веслоград. Може би. Не се оправям добре с хората, Чудак! Не ги харесвам особено. Не бих понесъл Градовете на скъпоценните камъни. Казвал ли съм ти, че съм ходил там?

Чудака беше чувал този разказ вече няколко пъти. Подозираше, че Гаргата е бил там повече от веднъж. Предполагаше дори, че някой от Градовете на скъпоценните камъни е истинският дом на странния му приятел.

— Аха. Когато започнала голямата Бунтовническа кампания в Защитника. Каза ми, че си видял Кулата по пътя натам.

— Точно така. Вярно, разказвал съм ти! Спомените ми убягват. Та, за градовете — не ги харесвам, хлапе, не ми допадат. Твърде много хора има. Понякога и тук са прекалено много. Например, когато дойдох в началото… Но напоследък е добре. Почти добре. Може би без мярка се шуми и говори за немъртвия, който лежи там… — Той обърна глава към Великата могила. — Но иначе е горе-долу добре. Мога да разговарям с неколцина от вас, момчета. Никой друг не ми трябва.

Чудака кимна. Мислеше, че разбира, без същевременно да го разбираше. Познаваше и други стари ветерани — почти всички си имаха странности.

— Хей! Гарга! А докато беше там, попадал ли си на Черния отряд?

Гаргата замръзна, стреснат до такава степен, че младият войник се изчерви.

— Ъъъ… Какво има, Гарга? Нещо лошо ли казах?

Старецът продължи устремно напред. Накуцването не забавяше гневно ускорената му крачка.

— Странно, все едно ми четеш мислите! Да, попаднах на тях. Много лоши хора са. Много, много лоши!

— Баща ми ми е разказвал за тях. Вървял е с тях по време на дългото отстъпление към Чар. Мъжеград, Вятърния окръг, Стълбата на сълзите, всичките онези битки. Когато го пуснаха в отпуска след сблъсъка в Чара, се прибра у дома. Разказваше ужасни неща за онези момчета.

— Тази част съм я пропуснал. Изоставиха ме в Розоград, когато Видоменителя и Хромия изгубиха сражението. С кого е бил баща ти всъщност? Не си ми разказвал особено много за него!

— С Нощна сянка. А за татко не говоря, понеже не се разбираме.

Гаргата се усмихна:

— Синовете рядко се разбират с бащите си. А всъщност им говори гласът на опита.

— Твоят пък какво е направил?

Гаргата се разсмя:

— Беше фермер… Поне нещо такова. Но предпочитам да не говоря за това.

— Какво правим двамата тук, Гарга?

Препроверяваме проучванията на Боманц. Само че не би могъл да каже това на хлапето, нито пък се сещаше за смислена лъжа.

— Разхождаме се в дъжда.

— Гарга…

— Не може ли да млъкнеш за малко, Чудак? Моля те!

— Ами добре.

Гаргата с куцукане измина целия път около Могилните земи, като запазваше почтително разстояние и никога не се държеше очебийно странно. Не използваше оборудване — това би докарало Полковник Сладкиша на бегом. Вместо това правеше справки с картата на магьосника в главата си. Чудото сияеше там със собствен живот — всички тези странни телекурски символи, които блестяха, диви и опасни… Изучавайки останките от Могилните земи, той намери само една трета от отбелязаното на картата. Останалите елементи бяха разрушени от времето и климата.

Гаргата не беше човек, който допускаше тревогите да го смутят. Но сега бе уплашен. В края на разходката им заяви:

— Чудак, нуждая се от услуга! Може би доста голяма…

— Сър?

— Сър ли? Наричай ме Гаргата!

— Прозвуча толкова сериозно…

— Сериозно си е.

— Кажи тогава!

— Може ли да ти вярвам, че ще си държиш езика зад зъбите? Искам да ми дадеш обет за мълчание по определен въпрос.

— Не те разбирам!

— Виж, Чудак, ще ти кажа едно нещо — за в случай, че ме сполети неприятност.

— Гарга!

— Вече не съм млад, Чудак. Пък и много болежки имам. Минал съм през какво ли не и чувствам, че вече изплащам цената си. Не очаквам да умра скоро, но винаги може да се случи! Ако стане нещо, има една вещ, която не бива да умре заедно с мен!

— Добре, Гарга!

— Та значи, ако го споделя с теб, можеш ли да го запазиш в тайна? Дори ако сметнеш, че вероятно не би трябвало? Можеш ли да сториш подобно нещо заради мен?

— Като не ми казваш какво е, не става по-лесно!

— Знам. Не е честно. Но единственият друг, на когото вярвам, е полковник Сладкиша. А постът няма да му позволи да удържи подобно обещание.

— Не е незаконно, нали?

— Не и в тесния смисъл.

— Ами, предполагам…

— Не искам предположения, а решението ти, Чудак!

— Добре. Давам ти думата си!

— Благодаря ти. Оценявам жеста, не се съмнявай! Две неща са. Първо, ако пострадам, иди в къщата ми, в стаята на втория етаж. Ако на масата има пакет, опакован в намаслена кожа, погрижи се да стигне до Веслоград, до ковача на име Пясъка.

Чудака изглеждаше доста озадачен и изпълнен със съмнения.

— Второ, след като изпълниш това — но едва след като го изпълниш! — кажи на Полковника, че немъртвите се раздвижват!

Младежът спря в крачка.

— И, Чудак… — в тона на Гаргата се долавяше заповедническа нотка, която спътникът му не бе чувал досега.

— Да, да, добре!

— Това е.

— Гарга…

— Никакви въпроси засега! След няколко седмици може би ще съм в състояние да ти обясня всичко. Става ли?

— Добре.

— Но сега нито дума! И не забравяй: пакетът заминава при ковача Пясъка, а после предаваш на полковника онова, което ти казах. Знаеш ли какво? Ще направя и още нещо — ако мога, ще оставя писмо и на Сладкиша!

Чудака само кимна.

 

 

Гаргата си пое дълбоко дъх. Бяха минали двадесет години, откакто бе опитал и най-простото „божествено“ заклинание. И никога не бе изпробвал нещо с обхвата на онова, с което се сблъскваше сега. Навремето, преди години, когато беше съвсем друг човек — или по-скоро хлапе — магията бе развлечение за богатите младежи, които предпочитаха да си играят на магьосници, вместо да се обучават на този занаят както следва.

Всичко беше готово. Магьосническите инструменти, необходими за случая, лежаха на масата в стаята на втория етаж в построената от Боманц къща. Напълно логично беше да последва пътя на предшественика си.

Докосна обвития в намаслена кожа пакет за Пясъка и запечатаното писмо за Полковника, като се помоли нито едно от тях да не стигне в ръцете на Чудака. Но ако онова, което подозираше, се окажеше истина, по-добре врагът да знае, отколкото светът да бъде заварен неподготвен.

Не беше останало нищо друго, освен да действа. Гаврътна половин чаша студен чай и зае мястото си. Затвори очи и поде напева, който бе заучил още като хлапе, по-жълтоусто и от Чудака. Не използваше приложения от Боманц метод, но и така щеше да стане.

Тялото му не искаше да се отпусне и да престане да го безпокои.

Но накрая все пак изпадна в пълна летаргия. Неговата ка^[1] отхлаби десетте хиляди котви в плътта му. Дълбоко в съзнанието му глухо гласче настояваше, че постъпва като глупак, като се захваща с тази работа без майсторски умения. Но нямаше време за обучението, което Боманц бе преминал. Беше научил каквото можеше по време на отсъствието си от Старата гора.

Освободи се от плътта, но все още беше свързан с невидими нишки с тялото си и можеше да се завърне в него… Ако имаше късмет. Движеше се предпазливо и напълно се придържаше към правилата на физическите тела. Използва стълбището, вратата и тротоарите, построени от Стражата. Запази усещането на плътта и тя много по-трудно ще се забрави.

Светът изглеждаше различно, а всеки предмет имаше своя уникална аура. Стори му се трудно да се съсредоточи върху основната си задача.

Достигна до границата на Могилните земи. Потрепери под удара на старите накъсани заклинания, които крепяха оковани Властелина и няколко от по-незначителните му подчинени. Каква мощ само! Внимателно обиколи периметъра и откри отворената от Боманц пътека, все още незаличена напълно.

Прекрачи границата.

Веднага привлече вниманието на всички духове — добри и лоши — оковани в Могилните земи. Бяха много повече от очакваното. Много повече, отколкото картата на магьосника показваше. Тези символи на войници, заобикалящи Великата могила… Те не бяха статуи. Бяха мъже, воини на Бялата роза, които са били поставени като отвъдна стража, вечно на пост между света и чудовището, което се готви да го погълне. Колко ли са били жертвоготовни, за да се посветят на тази кауза!

Пътят криволичеше между някогашните гробници на Покорените, външния кръг, вътрешния кръг… обикаляше.

В рамките на вътрешния кръг Гаргата видя истинските форми на няколко от по-дребните чудовища, служили на Властелина. Пътеката се простираше като следа от бледа сребърна омара. Зад него омарата се сгъстяваше — преминаването му подсилваше самия път.

Напред го очакваха по-силни заклинания. И всички онези, които бяха легнали в земята, за да обсадят Властелина. А след тях беше и най-големият кошмар — драконовата твар, която на картата на Боманц се бе свила около криптата в сърцевината на Великата могила.

Духовете му крещяха на телекуре, учикуре и на езици, които той не познаваше, и на диалекти, подобни на някои днешни наречия. И всички до един го проклинаха. Той ги подмина. Там, в криптата под най-голямата могила, се намираше една твар. Трябваше да провери дали лежи неспокойно, както подозираше.

Драконът. О, в името на всички несъществували богове, драконът беше истински! Истински, жив, от плът… но все пак усети призрачния нашественик и го видя. Сребърната следа криволичеше покрай челюстите му, през една цепнатина между зъбите и опашката. Драконът посегна на Гаргата с осезаема мощ, но това не можа да го спре.

Нямаше повече пазачи. Оставаше само криптата. И чудовището човек в нея бе оковано. Беше преживял най-страшното…

Старият дявол би трябвало да спи. Та нали Господарката го бе победила при опита му да избяга през Хвойноград? Нали го бе върнала в гроба?

Гробницата изглеждаше досущ като стотици други по света — е, може би малко по-богаташка. Бялата роза беше положила противниците си в гроба с вкус. Нямаше саркофази обаче. Ето. Онази празна маса бе смъртното ложе на Господарката.

На другата лежеше спящ мъж. Грамаден мъжага, а и красавец, но носеше знака на звяра в себе си дори и в полусмъртта. На лицето му бяха изписани гореща омраза и ярост от поражението.

Така значи. Подозренията му бяха безпочвени. Чудовището наистина спеше…

Властелинът се надигна. Усмихна се. Усмивката му беше най-кошмарното нещо, което Гаргата бе виждал някога. После немъртвият протегна ръка за приветствие и старецът побягна.

По петите му се понесе подигравателен смях.

За Гаргата паниката беше почти непозната емоция. Рядко я бе изпитвал и не можа да я овладее. Само смътно осъзнаваше, че подминава дракона и изпълнените с омраза духове на войниците на Бялата роза. Смътно усещаше присъствието на тварите на Властелина зад гърба си, до една виещи от наслада.

Но дори в сляпата си паника той се придържаше към едва видимата пътека. Само една грешка направи…

Но тя беше достатъчна.

Над Могилните земи се развихри буря. Беше най-страшната в историята досега. Светкавици се сблъскваха с яростта на небесни армии, въоръжени с боздугани, копия и мечове от огън, с които ковяха небето и земята. Пороят беше непрестанен и неустоим.

Мощна светкавица порази Могилните земи. Пръст и храсталаци полетяха на стотици метри във въздуха. Земята потрепери. Вечната стража награби ужасена оръжията си — всички мислеха, че старият дявол е разбил оковите си.

В Могилните земи две грамадни сенки — едната четирикрака, а другата двукрака — се оформиха в остатъчното сияние от удара на светкавицата. След миг и двете се понесоха по криволичеща пътека, без да оставят следи по водата или калта. Подминаха края на Могилните земи и побягнаха към гората.

Никой не ги видя. Когато Стражата стигна Могилните земи, понесла оръжия и фенери, пък и страха си като огромен оловен блок, бурята беше отслабнала. Светкавиците бяха прекратили неудържимата си борба и дъждът бе стихнал до нормалното.

Полковник Сладкиша и хората му прекараха часове, обикаляйки границите на Могилните земи, но никой не откри нищо необичайно. Вечната стража се върна в казармите си, проклинайки боговете и климата.

На втория етаж на къщата на Гаргата тялото на мъжа продължи да диша по веднъж на всеки пет минути. Сърцето му биеше едва-едва. Лишен от духа си, щеше да умира много дълго.