Глен Кук
Бялата роза (20)

19.
Легенда за Боманц

Знахаря:

В сънищата си Боманц крачеше с жена, която не успяваше да го накара да разбере словата й. Зелената пътека на обещанията минаваше покрай поглъщащи луната кучета, бесилки с увиснали на тях мъже и покрай стражи без лица. През процепи в листака той зърна разрязалата небето комета.

Не спеше добре. Щом затвореше очи, сънят неизменно го очакваше. Нямаше представа защо не може да заспи наистина дълбоко. Както често става при кошмарите, винаги се носеше на повърхността.

По-голямата част от символиката беше очевидна и той отказваше да повярва на повечето от предзнаменованията.

Нощта вече беше паднала, когато Жасмин донесе чай и попита:

— Смяташ да стоиш тук цялата седмица ли?

— Може и да смятам.

— И кога ще спиш?

— Вероятно ще си легна доста късно. Възнамерявам да поработя в магазина. С какво се занимава Стенс?

— Дремна малко, излезе и донесе един товар от разкопките. После се помота в магазина, яде и тръгна обратно, след като някой му обади, че Мен Фу бил там отново.

— А Бесанд?

— Целият град за това говори. Новият Наблюдател е бесен, понеже бившият не си е тръгнал. Казва, че няма и пръста да си мръдне. Стражата го нарича „конски задник“ и не иска да се подчинява на заповедите му. Така че горкият побеснява все повече и повече…

— Току-виж научи нещо полезно. Благодаря за чая! Какво има за ядене?

— Остатъци от пилето. Обслужи се сам. Аз си лягам!

Мърморейки, Боманц изяде студените, мазни пилешки крилца, като ги преглъщаше с топла бира. Доста мислеше върху съня си, язвата му пак се обаждаше, а и главата започваше да го боли.

— Ето пак се повтаря… — промърмори той и се помъкна към горния етаж.

Прекара няколко часа, преглеждайки ритуалите, които щеше да използва, за да напусне собственото си тяло и да проникне през опасностите на Могилните земи… Дали драконът ще се окаже проблем? Според указанията е бил предназначен да спира физически натрапници. Но най-сетне заяви:

— Ще стане. Стига, разбира се, последната могила да е на Лунното куче!

Въздъхна, облегна се на стола и затвори очи.

Сънят започна незабавно. И някъде в средата му той се озова изправен срещу зелени змийски очи. Мъдри, жестоки и подигравателни очи. Стреснат, се събуди.

— Татко, тук ли си?

— Аха. Качвай се!

Стенсил се намърда в стаята. Изглеждаше ужасно.

— Какво е станало?

— Могилните земи… Призраците крачат!

— Така правят, когато кометата се приближи. Но не очаквах да започне толкова рано. Сигурно този път е много силна, което обаче не е причина да се стряскаш!

— Не е заради това, очаквах го и мога да се справя. Не. Заради Бесанд и Мен Фу е.

— Какво за тях?

— Ами, Мен Фу се опита да влезе в Могилните земи с амулета на Стражата.

— Прав бях значи! Това малко… Продължавай!

— Той беше на разкопките, носеше амулета и изглеждаше изплашен до смърт. Видя ме да идвам и хукна по склона. Когато стигна там, където навремето е бил ровът, Бесанд изникна от нищото. Крещеше и размахваше меч. Мен Фу побягна отново. Наблюд… бившият Наблюдател се затича наравно с него. Там е доста светло, но им изгубих следата, когато заобиколиха могилата на Оплаквача. Бесанд сигурно го е хванал, защото ги чух да крещят и да се търкалят в храстите. После започнаха писъците…

Стенсил млъкна. Боманц търпеливо го изчака да продължи.

— Не знам как да го опиша, тате! Никога не съм чувал такива звуци, а призраците се струпаха на могилата на Оплаквача. Доста време продължи. После писъците започнаха да се приближават…

Синът му, заключи антикварят, беше много стреснат. Държеше се като човек, видял изтръгнати от корен основните си вярвания. Странно.

— Продължавай!

— Видях Бесанд. Носеше амулета, но той не му помогна. Не успя да мине през рова. Изтърва го и призраците му се нахвърлиха. Мъртъв е, тате! Стражата вече е там до последния човек… но нищо не могат да направят, само зяпат. Наблюдателят не им е дал амулети, така че да го приберат…

Боманц скръсти ръце на масата и се взря в дланите си.

— Значи сега разполагаме с двама мъртъвци. Трима, като броим онзи от снощи. Колко ли ще имаме до утре вечер? Ще ми се наложи ли да се сблъскам с цял отряд нови призраци?

— Утре през нощта ли смяташ да го направиш?

— Точно така. След като Бесанд вече го няма, няма и причина да отлагаме. Или има?

— Тате… може би не бива. Може би познанията за тях трябва да си останат заровени в земята…

— Какво става? Синът ми преповтаря собствените ми колебания?

— Тате, нека не се караме! Май бях прекалено настоятелен, а сгреших. Знаеш за Могилните земи повече от мен!

Боманц се взря в Стенсил. Заяви доста по-гордо, отколкото се чувстваше:

— Ще го направя. Време е да премахнем съмненията и да се захванем за работа. Ето го списъка. Виж дали има изисквания, които да съм пропуснал!

— Тате…

— Не спори с мен, синко!

Беше му отнело цяла вечер да свали маската на мизерния Боманц и да извади на повърхността магьосника, когото бе скрил тъй отдавна и толкова умело. Но сега бе облякъл мантията му.

Отиде до полицата, където стояха няколко привидно незабележителни предмета. Крачеше по-изправен от обикновено, движеше се по-пестеливо и по-бързо. Започна да струпва вещите на масата.

— Когато се върнеш във Веслоград, кажи на старите ми съученици какво е станало с мен! — и се усмихна загадъчно.

Спомняше си неколцина, които биха се разтреперили дори сега, ако разберат, че е седял на коляното на Господарката. Той никога не забравяше и не прощаваше. А те го познаваха прекрасно.

Бледността на Стенсил бе отминала. Сега изглеждаше несигурен. Баща му не бе показвал истинското си лице още отпреди раждането му и той никога не го беше виждал такъв.

— Смяташ да отидеш там ли, тате?

— Ти донесе най-важните новини: Бесанд е мъртъв, Мен Фу — също. Стражата няма да има време за нас.

— Но… Мислех си, че той ти е приятел!

— Бесанд ли? Той нямаше приятели. Имаше само мисия… Какво зяпаш?

— Мисия ли?

— Може би. Та нали нещо го задържаше тук? Сега занеси всичко това долу, ще го направим в магазина.

— Къде да ги сложа?

— Няма значение. Бесанд единствен можеше да ги различи от безполезните дреболии.

Стенсил излезе. По-късно Боманц изпълни серия умствени упражнения и се запита какво ли е станало с хлапето. Синът му така и не се върна горе. Накрая сви рамене и продължи заниманието си.

Усмихна се. Бе готов и щеше да се окаже просто.

 

 

Градът беше в паника. Стражата се опитала да убие новия Наблюдател, който останал толкова изумен и ужасен от развоя на събитията, че се заключил в щаба си. Изобилстваше от налудничави слухове.

Боманц крачеше през града с такова спокойно величие, че стряскаше хората, които го познаваха от години. Отиде до ръба на Могилните земи и огледа дълговечния си противник. Бесанд лежеше, където беше паднал, и по него се трупаха мухи. Антикварят хвърли шепа пръст и насекомите се пръснаха. Той кимна замислено. Амулетът на Стражата отново беше изчезнал.

Боманц потърси ефрейтор Здравеняка и заяви:

— Ако не можете по никакъв начин да извадите Бесанд оттам, тогава поне го затрупайте с пръст. До ямата ми има колкото искате!

— Да, сър! — откликна ефрейторът и едва по-късно се смая колко лесно се е предал.

Антикварят обиколи периметъра на Могилните земи. Слънцето сияеше малко странно през опашката на кометата — цветовете му бяха леко изкривени. Но поне засега не се забелязваха гладни призраци и нямаше причина да не започне с опита си да осъществи връзка. Прибра се в града.

Пред магазина бяха спрени каруци и товарачите трескаво ги пълнеха. Жасмин пърхаше вътре, ругаейки някого, че взима неща, които не бива.

— Проклет да си, Побойник! — промърмори Боманц. — Защо днес? Трябваше да почакаш да приключим с това!

Потръпна от притеснение. Не можеше да разчита на Стенс, ако вниманието на момчето е отвлечено. Забърза към магазина.

— Страхотно! — възкликна Побойника по повод коня. — Абсолютно величествено! Ти си гений, Бо!

— А ти си трън в задника. Какво става тук? Кои, по дяволите, са всички тези хора?

— Коларите ми, брат ми Клит, сестра ми Слава — годеницата на Стенс. И малката ми сестра Любопитка. Наричаме я така, защото винаги ни шпионира!

— Радвам се да се запозная с всички ви. Къде е Стенс?

Жасмин се обади:

— Пратих го да купи нещо за вечеря. Трябва да започна да готвя рано, ако ще храня цялата тази тълпа!

Боманц въздъхна. Точно каквото му трябваше в тази най-важна в живота му нощ — къща, пълна с гости.

— Ти! Върни това там, откъдето го взе. Ти! Любопитка ли беше? Не пипай нищо в магазина!

Побойника попита:

— Какво ти става, Бо?!

Антикварят вдигна вежди, срещна погледа на търговеца и не му отговори.

— Къде е коларят с големите рамене?

— Вече не работи при мен — намръщи се Побойника.

— И аз така си помислих. Ще съм на горния етаж, ако изникне нещо важно!

Боманц излезе гордо от магазина, качи се горе, настани се в креслото си и се помъчи да заспи. Сънищата му отново бяха прорицателски и този път като че ли чуваше гласа, но не можа да си спомни какво му е било разкрито…

 

 

Стенсил влезе в стаята на горния етаж. Боманц го попита:

— Какво ще правим сега? Тази тълпа ще ни провали намеренията!

— Колко време ще ти трябва, тате?

— Възможно е и цяла нощ да продължи, че и нощи наред в течение на седмици, докато изчерпим източника! — Беше доволен, че Стенсил явно си е възвърнал смелостта.

— Надали можем да ги изгоним…

— А и няма къде другаде да отидем!

Стражите напоследък бяха в неприятно, кисело настроение.

— Колко шум ще се вдига, тате? Няма ли как да го извършим тук, тихомълком?

— Предполагам, ще се наложи да опитаме. Малко ще ни е тесничко, но… Донеси нещата от магазина, ще им направя място!

Раменете на Боманц увиснаха, когато Стенсил излезе. Започваше да се притеснява — не заради онова, с което щеше да се сблъска, а заради собствените си мрачни предчувствия. Продължаваше да му се струва, че е забравил нещо. Вярно, четири десетилетия наред беше преравял ръкописите, без да открие нито една грешка в подбрания от него подход. Дори и сравнително добре подготвен чирак би успял да изпълни формулите му! Плю в ъгъла и промърмори:

— Страхът на антикваря! Старомоден страх от неизвестното!

Стенсил се върна.

— Мама ги е накарала да играят на хвърлянка.

— Чудех се защо Любопитка крещи толкова силно! Всичко ли взе?

— Да.

— Добре. Слез долу и ги наблюдавай. Аз ще дойда, след като подредя нещата. Ще го направим, когато гостите си легнат.

— Добре.

— Стенс? Ти готов ли си?

— Наред съм, тате! Просто снощи се подмокрих от ужас. Не всеки ден виждам как призраци убиват някого!

— Свиквай с тези работи. Случва се!

Стенсил го погледна неразбиращо.

— Присъствал си на занятия в Черния кампус, нали?

Черният кампус беше скритата катедра на университета, където магьосниците учеха занаята си. Официално той не съществуваше. Беше забранен от закона. Но все пак катедрата работеше с пълна сила. Боманц например беше завършил занятията там с отличие.

Стенсил му кимна сковано и си тръгна.

— И аз така мислех! — прошепна антикварят и се почуди: Колко черен си станал, сине?

Продължи да се мотае из кабинета, докато трикратно се увери, че е направил всичко както трябва и осъзна, че използва свръхпредпазливостта си като извинение да не общува с гостите.

— Ти си голям глупак! — промърмори на себе си.

Последен оглед. Картата е разтворена. Свещите. Купата с живак. Сребърният кинжал. Билките. Кадилниците. Все още нещо му убягваше.

— Какво, по дяволите, може да съм пропуснал?

Хвърляницата, като цяло, бе шах за четирима. Дъската беше четири пъти по-голяма от обикновената и всеки играч си имаше своя страна. Чрез хвърлянето на зар преди всеки ход бе добавен и елемент на случайност. Ако играчът улучеше шестица, можеше да мести произволна комбинация за шест хода наведнъж. Като цяло се прилагаха правилата на шаха, но в тази игра можеше да се съюзиш с някой от противниците и да не взимаш неговите фигури.

Любопитка се лепна за Боманц в мига, в който той се появи.

— Те се наговарят срещу мен!

Тя играеше срещу Жасмин. Слава и Побойника бяха от двете й страни. Антикварят погледа няколко хода. Търговецът и по-голямата му сестра очевидно бяха в съюз — типичната тактика за елиминиране.

Боманц автоматично овладя падането на заровете, когато дойде ред на Любопитка. Тя хвърли шестица, изписка възторжено и изпозаплаши фигурите на всички останали. Антикварят се запита дали навремето също тъй е преливал от детински ентусиазъм и оптимизъм. Огледа момичето. На колко ли беше — четиринадесет?

Накара Побойника да хвърли единица, а Жасмин и Слава получиха каквото съдбата е предрешила, след което даде на Любопитка още една шестица и на Побойника — втора единица. След третия път гостът му изръмжа:

— Направо идиотски шанс!

Балансът на играта се беше променил. Слава се канеше да го изостави и да се съюзи със сестра си срещу Жасмин.

Следващата шестица на Любопитка накара съпругата на Боманц да го погледне подозрително. Той й смигна и пусна Побойника да хвърля без намеса. Двойка. Търговецът изсумтя:

— Сега май аз съм на опашката!

Боманц се залута в кухнята и си наля халба бира. Върна се, за да открие, че Любопитка отново е на ръба на катастрофата. Играеше толкова хаотично, че трябваше да й се падне поне четворка или по-високо, за да се задържи на повърхността.

Побойника, от друга страна, играеше щателно консервативно, напредваше в ешелон и се опитваше да окупира фланговете на съседите си. Той е досущ като мен, помисли си Боманц. В началото играе така, че да се увери, че няма да загуби; чак след това се притеснява дали ще победи.

Проследи как Побойника хвърля шестица и праща една фигура на екстравагантна обиколка, по време на която отне три пешки на доскорошния си съюзник, Слава.

Освен това е и предател, помисли си Боманц. Това си струваше да се има предвид. Попита Стенсил:

— Къде е Клит?

Отговори му Побойника:

— Реши да остане с коларите. Сметна, че и бездруго сме ти много хора на главата!

— Ясно!

Жасмин спечели тази игра, а Побойника — следващата, след което търговецът с антики заяви:

— На мен ми стига толкова. Заеми мястото ми, Бо! Ще се видим на сутринта!

Слава се обади:

— И аз се оттеглям. Може ли да се поразходим, Стенс?

Стенсил се спогледа с баща си и Боманц кимна.

— Не се отдалечавайте обаче! Стражата е в лошо настроение!

— Няма — обеща младежът.

Баща му се усмихна, като го видя колко ентусиазиран тръгва. Същото беше и при тях, с Жасмин, макар и преди много време.

Като продължение на неговата мисъл, жена му отбеляза:

— Прелестно момиче! Стенс е късметлия!

— Благодаря! — обади се Побойника. — И ние мислим, че тя е късметлийка!

Любопитка се намръщи. Боманц си позволи крива усмивка. Малката май харесваше Стенсил.

— Тристранна игра? — предложи. — Ще се редуваме да играем с липсващата страна, докато някой отпадне!

Той остави шансът да си пробие път със заровете на играчите, но за „липсващия“ вадеше само петици и шестици. Любопитка загуби първа и пое тази страна. Жасмин, изглежда, се забавляваше, а момиченцето се разписка радостно, когато победи.

— Слава, спечелих! — възкликна щастливо, щом сестра й и Стенсил се върнаха. — Победих ги!

Младежът погледна към дъската, а после и към баща си.

— Не се дадох без съпротива! — побърза да уточни Боманц. — Тя просто имаше късмет със заровете!

Стенсил се усмихна недоверчиво, а Слава заяви:

— Стига толкова, Любопитке! Време е за сън. Това не ти е големият град. Тук хората си лягат рано-рано!

— О-о… — момиченцето не беше доволно, но си тръгна.

Боманц въздъхна. Да общуваш с хората, си беше тежка работа.

Сърцебиенето му се ускори в предвкусване на нощното му занимание.

 

 

Стенсил приключи с третия прочит на писмените му инструкции.

— Схвана ли? — попита го Боманц.

— Така мисля.

— Точното определяне на времето не е особено важно, стига да закъснееш, а не да подраниш. Ако смятахме да призовем някой проклет демон, щеше да учиш наизуст репликите си цяла седмица!

— Реплики ли? — Стенсил нямаше друга работа, освен да внимава за свещите и да наблюдава положението. Беше тук да помага на баща си да се забърка в неприятности.

Боманц прекара последните два часа в неутрализиране на заклинанията по пътеката, която смяташе да извърви. Името на Лунното куче беше попадение в десетката.

— Отворена ли е? — поинтересува се Стенсил.

— И то широко. Направо те привлича! По-нататък ще те оставя и ти да я извървиш!

Боманц си пое дълбоко дъх и издиша. Огледа стаята. Все още го гризеше усещането, че е забравил нещо важно, но нямаше и смътна идея какво може да е то.

— Добре! — Настани се в стола си и затвори очи. Промърмори: — Дъмни. Ъм мюджи дъмни. Хайкон. Дъмни. Ъм мюджи дъмни…

Стенсил нарони билки в димящия мангал с въглища и стаята се изпълни със смрадлив дим. Боманц се отпусна и остави летаргията да го обладае изцяло. Постигна бързо отделяне, зарея се и се понесе под гредите на тавана. Наблюдаваше Стенсил. Момчето му се стори обещаващо.

След това провери връзките си с тялото — бяха отлични. Чудесно! Чуваше и с духовните си, и с физическите си уши. Изпробва двойствеността още малко, докато се рееше надолу по стълбите. Долавяше съвсем ясно всеки звук, издаван от Стенс.

Поспря в магазина да погледа Слава и Любопитка. Завиждаше им за младостта и невинността.

Навън сиянието на кометата изпълваше нощта. Боманц ясно усети силата й да се лее над земята. Колко ли по-забележително щеше да стане зрелището по времето, когато тя навлезеше в пика на захода си?

И, внезапно тя се озова пред него. Примамваше го. Той отново прегледа връзките си с плътта. Да, все още беше в транс. Не сънуваше и дори смътно му призляваше.

Тя го поведе към Могилните земи, следвайки отворената от него пътека. Той се рееше над значителната сила, заровена там, но далеч от мощта, излъчвана от побитите камъни и фетишите. Гледани от духовната му същност, те приемаха формата на зловещи, ужасяващи чудовища, вързани на къси вериги.

В Могилните земи гъмжеше от Призраци, които виеха покрай Боманц и се опитваха да разрушат заклинанието му. Силата на кометата и мощта на предпазните заклинания се обединяваха в буря, която направо го смазваше. Колко ли са били могъщи древните, запита се той, та всичко това да оцелее чак до днес?

Заедно с водачката му се приближиха до мъртвите войници, представяни от пешките на картата му. Стори му се, че долавя стъпки зад гърба си… Погледна назад, не видя нищо и осъзна, че чува Стенсил да ходи из къщи.

Предизвика го призракът на един крал. Омразата му беше вековна и неспирна като пулсиращия прилив върху студен, черен бряг. Той го заобиколи внимателно.

В лицето му се взираха разкошни зелени очи. Древни, мъдри, безмилостни очи — арогантни, подигравателни и съблазнителни. Драконът оголи зъби в ръмжене.

Това е то, помисли си Боманц. Нещото, което пропуснах… Но не. Драконът не би могъл да го докосне. Той усещаше раздразнението му и убеждението му, че ще представлява вкусна хапка, ако беше в плът. Побърза след жената.

Никакви съмнения за това коя е — Господарката, разбира се. Тя също се бе опитвала да го достигне, тъй че най-добре беше да внимава. Тя искаше да получи нещо повече от един благодарен ученик.

Влязоха в криптата. Беше масивна и просторна, изпълнена с най-разнообразни дреболии, съставяли живота на Властелина. Съвсем очевидно не бе живял спартански.

Боманц последва жената около купчина мебели и откри, че е изчезнала.

— Къде…

И тогава ги видя. Един до друг, на отделни каменни постаменти. Покрити. Обвити от припукващи, бучащи енергии. Недишащи, но не и предадени на разложението на плътта. Изглеждаха застинали, изпълнени с пренебрежение към времето.

Легендите преувеличаваха съвсем леко. Дори в това състояние Господарката оставяше незабравимо впечатление!

Скастри се сам:

— Бо, синът ти е пораснал!

Но въпреки това му се искаше да се изправи на задни крака и да вие като разтреперано от страст и лъст пале.

Отново чу стъпки.

Проклет да е Стенсил! Не може ли да стои на едно място? Вдига шум като за трима души!

Жената отвори очи. На устните й се изписа прелестна усмивка и Боманц забрави за сина си.

Добре дошъл — обади се глас в главата му. — Дълго време чакахме, не е ли така?

Вцепенен до оглупяване, той просто кимна.

Следяхме те. Да, виждам всичко в тази забравена от бога пустош. Опитах се да ти помогна, но препятствията бяха твърде много и твърде силни. Тази проклета Бяла роза! Тя не беше глупачка!

Боманц погледна към Властелина. Този огромен, прекрасен войн император продължаваше да спи. Завидя му за физическата красота.

Спи дълбок сън.

Подигравка ли долавяше? Не можеше да разбере какво е изписано на лицето Й. Сиянието беше твърде силно, за да различи изражението Й. Подозираше, че същото е важало и за мнозина мъже, и че е истина, че Тя е била реалната движеща сила в основата на Владичеството.

Бях. И следващия път…

— Следващия път ли?

Смях го заля като песента на вятърни чанове на лек бриз.

Ти дойде да се учиш, магьоснико! Как ще се отплатиш на учителката си?

Ето за този миг бе копнял цял живот. Триумфът му се разстла пред него. Само още едно оставаше…

Ти си умел. Беше толкова предпазлив и толкова много време ти отне, че дори онзи Наблюдател те подцени. Възхищавам ти се, магьоснико!

Трудната част. Да подчини тази твар на волята си.

Отново смехът като звън на вятърни чанове.

Не смяташ да сключваме сделка ли? Имаш намерение да ме заставиш ли?

— Ако се наложи.

И няма да ми дадеш нищо в замяна?

— Не мога да ти дам онова, което искаш!

Отново смях. Смях като звън на сребърни камбанки.

Не можеш да ме заставиш.

Боманц вдигна въображаемите си рамене. Тя грешеше, защото той разполагаше с начин. Беше попаднал на него в младостта си, незабавно бе разпознал значението му и бе тръгнал по дългата пътека, която го отведе до този миг.

Беше открил ключ. Разгада кода и това му даде бащиното име на Господарката — име, често срещано в историята на предвладическите времена. Обстоятелствата посочваха, че една от няколкото дъщери в семейството се е превърнала в съпругата на Властелина. Малко историческа детективска работа помогна да се уточни коя точно.

Така че той беше разгадал тайна, озадачавала хиляди в течение на стотици години.

Като знаеше истинското Й име, притежаваше и властта да подчини Господарката на волята си. В магьосническия занаят истинското име е идентично със самата вещ…

 

 

Идваше ми да крещя от разочарование. Очевидно кореспондентът ми беше привършил писмото точно на ръба на онова същото откровение, което търсех през всичките изминали години. Проклето да е черното му сърце!

Този път имаше и послепис, малка добавка към самата история. Авторът на писмото беше надраскал нещо, подобно на пилешки следи. Нямах съмнение, че са някакъв опит да осъществи връзка с мен, но не успях да ги разгадая.

Както винаги в края на писмото липсваше подпис или име на изпращача.