Глен Кук
Бялата роза (17)

16.
Равнината на Страха

Ако се ядосаш и напуснеш в присъствието на Глезанка, пропускаш доста неща. Брестака, Едноокия, Гоблин, Масльо… всички те обичат да се заяждат с мен и нямаха намерение да ме осветлят за събитията. Бяха накарали и останалите да им играят по свирката. Дори Ловеца, който като че ли ме харесваше и приказваше с мен повече, отколкото с всички останали взети заедно, не изтърва нито една думица. Така че, когато денят настъпи, се качих горе, напълно неосведомен.

Бях опаковал обичайното полево снаряжение. По традиция ние сме тежка пехота, макар че напоследък най-често яздим. Всички сме прекалено остарели, за да влачим по близо петдесет килограма снаряжение. Домъкнах моето до пещерата, която служеше за конюшня и смърдеше като прадядото на всички обори — и открих, че не са оседлали нито един кон. Добре де, имаше един — този на Глезанка.

Конярчето се ухили, когато го попитах какво става.

— Качвай се горе — отвърна то. — Сър!

— Аха? Проклети копелета. Играете си игрички с мен, така ли? Ще ви спипам! И най-добре ще е да започнете да си припомнят кой тук води Аналите! — ругах и мрънках по целия път през безлунния здрач, който витае във входа на тунела. Там открих останалите от братството, вече готови и с леко снаряжение. Мъжете носеха само оръжията си и по една торба сушена храна.

— Какво правиш, Знахар? — попита Едноокия с едва сдържан смях. — Струва ми се, че си помъкнал всичките си вещи. Да не си костенурка? Носиш си къщата на гърба, а?

И Брестака се включи:

— Не се местим, човече! Просто отиваме на малък набег!

— Вие сте отряд садисти, нали го знаете?

Излязох в мъжделивия здрач. На луната й оставаше половин час до залез. В далечината Покорените се рееха в нощта. Тези кучи синове бяха твърдо решени да ни следят отблизо. Още по-наблизо се беше събрала цяла орда говорещи камъни. Изглеждаха точно като гробище насред пустинята — толкова много бяха. Имаше и сума ти ходещи дървета.

Въпреки че не духаше вятър, чувах ясно и подрънкването на листата на Старото бащинско дърво. Без съмнение, това означаваше нещо — някой от камъните би могъл да ми обясни, ако упорито не си затваряха устите както за себе си, така и за сродните си видове. Особено за Бащинското дърво. Повечето от тях дори не признаваха, че съществува.

— Най-добре разтовари багажа си, Знахар — обади се Лейтенанта. Той също нямаше намерение да ми дава обяснения.

— И ти ли тръгваш? — попитах, изненадан.

— Аха. Мърдай, нямаме много време. Оръжията и полевата аптечка ще ти бъдат достатъчни. Изчезвай!

По обратния път надолу срещнах Глезанка. Тя се усмихна и, колкото и да бях вбесен, не се сдържах и й отвърнах. Не мога да съм й ядосан дълго време. Познавам я от ей толчава, откакто Гарвана я спаси от мародерите на Хромия — по времето на кампанията в Защитника. Не мога да погледна тази жена, без да си спомня какво дете беше. Станал съм сантиментален и съм се размекнал.

Казват ми, че страдам от романтично изкривяване на представите. Почти съм склонен да се съглася, когато се вгледам в миналото. А и онези глупави истории, които писах за Господарката…

Когато се върнах в горния свят, луната беше на ръба на хоризонта. Сред братята се разнесе възбуден шепот. Глезанка беше с тях, яхнала впечатляващата си бяла кобила. Обикаляше наоколо и подаваше знаци на онези, които разбираха езика на пръстите. Над нас типичните за пипалата на вятърните китове петна луминесценция се рееха по-ниско, отколкото някога бях чувал. Като изключим, разбира се, страховитите разкази за умиращи от глад китове, които слизат да провлачат пипала по земята, изкоренявайки всяко растение и награбвайки всяко животно по пътя си.

— Хей! — подвикнах. — Най-добре внимавайте! Копелето се снижава!

Огромна сянка затъмняваше хиляди от звездите. И нарастваше. Около нея гъмжеше от скатове. Бяха големи и малки, и средни по размер — повече, отколкото съм виждал досега.

Предупреждението ми беше посрещнато със смях. Вкиснат, се извърнах и се разходих между братята. Подпитвах ги за медицинските пакети, които се изискваше да носят по време на мисия. Бях в доста по-добро настроение, когато приключих — всички ги бяха сложили в багажа си.

Вятърният кит продължаваше да се снижава.

Луната изчезна. В същия миг и говорещите камъни се размърдаха. Секунди по-късно вътрешностите им засияха пред нас, от срещуположната на Покорените страна.

Глезанка препусна по пътеката, която бележеха. Когато подминаваше някой камък, светлината угасваше. Подозирам, че просто менхирът^[1] се местеше в края на редицата.

Нямах време да проверя. Брестака и Лейтенанта ни подкараха в собствената ни пътека от светлинки. Над нас нощта бе изпълнена с писъците и шумоленето на скатовете, които се бореха за свободно пространство.

Вятърният кит се отпусна върху потока.

Боже Господи, колко голям беше! Огромен! И представа си нямах… Простираше се от корала над потока и двеста метра по-надолу. Беше поне четири или петстотин метра дълъг и широк поне седемдесет или сто метра.

Един от говорещите камъни се обади, така и не разбрах какво точно каза, но нашите тръгнаха решително напред.

След минута най-лошите ми подозрения се потвърдиха. Братята ни се катереха по хълбока на тварта и минаваха на гърба му, където по принцип гнездяха скатовете.

Смрадта беше невероятна. Подобна гадост не бях подушвал досега, а и бе силна. Богата, би могло да се каже. Не точно неприятна миризма, но всепоглъщаща.

И на допир китът се оказа странен — не мъхест, а люспест и ръбест. Не беше точно хлъзгав, а по-скоро гъбест и мазен — досущ като препълнено черво, извадено на открито. Имаше предостатъчно места за хващане. Пръстите и обувките ни не го притесняваха.

Говорещият камък мърмореше и ръмжеше — подобно на стар главен сержант, — като едновременно издаваше заповеди и ни предаваше оплакванията на вятърния кит. Останах с впечатлението, че китът по принцип обича да се оплаква. Не харесваше това, което му се случваше… но пък и на мен не ми допадаше, така че не го виня.

Върху гърба му имаше още няколко камъка, всички внимателно уравновесени. Когато пристигнах, един от тях ми каза да ида при друг от вида му. Той пък ме напъти да седна на около двадесет крачки от него. И последните ни братя се покатериха горе само след секунди.

Камъните изчезнаха.

Започнах да се чувствам странно. При първото полюляване предположих, че причината е в излитането на кита. Когато летях с Господарката или Ловеца на души и Приносителя на бури, стомахът ми постоянно се бунтуваше. Но сега ми прилошаваше по друг начин. Отне ми известно време да осъзная, че причината е липсата на привична сила — зануляването на Глезанка отслабваше. Бях прекарал в обхвата му толкова време, че ме бе пропило до мозъка на костите…

Какво точно се случваше с нас?

Ами, издигахме се. Усетих полъха на вятъра, а звездите заблестяха мощно. И после целият северен хоризонт внезапно пламна.

Скатовете атакуваха Покорените. Бяха цяло ято и нанесоха напълно изненадващ удар. Без съмнение враговете ни бяха усетили присъствието им, но знаеха, че тварите просто не действат по този начин…

О, по дяволите! — помислих си. — Те ги гонят точно на пътя ни…

И се ухилих. Не на нашия път, а към Глезанка и зануляването й, които междувременно се бяха преместили там, където враговете не очакваха…

Докато ми хрумне тази мисъл, вече бях забелязал проблясъци на отслабващи заклинания, а видях и килимче да се залюлява и да залита в източна посока. Над него гъмжеше от скатове.

Може би Глезанка не беше толкова глупава, колкото предполагах. Тези Покорени можеха да бъдат… покорени в крайна сметка. Дори нищо друго да не станеше както е по план, поне щяхме да сме спечелили по точки.

Да, но какъв всъщност беше планът? Светкавиците осветяваха спътниците ми. Най-близо до мен се намираха Ловеца и Псето Жабоубиец. Куриерът ми се стори отегчен. Но кучето бе нащрек, както не го бях виждал досега — седеше и съзерцаваше пейзажа. Иначе съм го виждал изправено само по време на храна.

Дишаше тежко, изплезило език. Ако беше човек, щях да се закълна, че се хилеше.

Вторият Покорен се опита да впечатли скатовете с мощта си. Те обаче го надминаваха многократно по брой. Пък и под него се движеше Глезанка. Той внезапно влезе в зануляването и падна стремително. Ятото твари се понесе след него.

И двамата Покорени щяха да оцелеят при кацането. Само дето щяха да се озоват насред Равнината, която тази нощ бе готова да хапе. Шансът им да излязат оттам не беше много голям.

Вятърният кит вече се намираше на няколко хиляди стъпки височина и се движеше на север, набирайки скорост. Колко ли път имаше до края на Равнината откъм Ръждоград? Четиристотин километра, вероятно? Прекрасно. Може и да успеем да ги изминем преди зазоряване, но какво ще правим с онези шестдесет, които ни остават отвъд Равнината?

Ловеца подхвана, съвсем тихо отначало, стара песен, пята от поколения войници от северните области. Беше погребална песен, с която се приготвяш за смъртта. Изпълняваха я в памет на онези, които скоро ще загинат. Бях я чувал в Защитника, в бойния строй и от двете страни. Друг глас я поде. После още един и още един… Знаеха я може би петнадесетина от общо четиридесетте ни братя.

Вятърният кит се носеше на север. Далеч под нас Равнината на страха се таеше напълно невидима.

Започнах да се потя, макар че нависоко въздухът беше студен.