Глен Кук
Бялата роза (15)

14.
Историята на Боманц

Знахаря:

Боманц и Побойника стояха в ъгъла на магазина.

— Какво мислиш? — попита Боманц. — Ще му вземеш ли добри пари?

Побойника се взираше в абсолютния хит на новата му телекурска колекция — идеално възстановен скелет с броня.

— Невероятно е, Бо! Как го постигна?

— Съединих костите с телчета. Виждаш ли украшението за глава? Не съм много запознат с хералдиката на Владичеството, но нима рубинът не подсказва, че това е била важна личност?

— Крал. Това сигурно е черепът на Разорения крал.

— И костите са си негови. И бронята също!

— Ти си богат, Бо! Пък аз ще се задоволя само с комисионната за това тук. Сватбен подарък за семейството. Май ме взе насериозно, когато казах да изкопаеш нещо добро…

— Наблюдателят конфискува най-доброто. Бяхме намерили бронята на Видоменителя.

Побойника си беше довел помощници при това пътуване — двойка грамадни горилоподобни биячи. Те пренасяха антиките до каруцата отвън. Сноването им назад-напред нервираше Боманц.

— Наистина ли? Проклятие! Бих си дал лявата ръка за такова нещо!

Антикварят извинително разпери ръце.

— Какво можех да сторя? Бесанд ми е затегнал каишката. Пък и бездруго знаеш правилото ми. И тъй го подлагам на сериозно изпитание, като сключвам сделки с теб, а сега се оказваш и брат на бъдещата ми снаха.

— Това пък защо?…

Е, сега си пъхнах крака в дупката… помисли си Боманц и се хвърли с рогата напред:

— Бесанд е чул, че си Възкресител. Със Стенс доста се поизмъчихме.

— Не, не, това е отвратително. Съжалявам, Бо! Възкресител, ха! Веднъж, преди години, си отворих устата да кажа, че дори Властелина би управлявал Веслоград по-добре от онзи клоун, Майора. Една глупава забележка! Но никога няма да ме оставят на мира. Не стига, че вкараха баща ми рано-рано в гроба, сега пък трябва да измъчват мен и приятелите ми!

Боманц нямаше представа за какво говори Побойника. Щеше да се наложи да пита Стенс. Но това го поуспокои; а всъщност точно успокоение търсеше.

— Побойник, задръж печалбата от този товар. За Стенс и Слава. Като мой сватбен подарък. Вече избрали ли са дата?

— Не е определена още. След годишната му почивка и след защитата. Като настъпи зимата, предполагам. Мислиш да дойдеш ли?

— Смятам да се преместя обратно във Веслоград. Не са ми останали достатъчно сили да се дърля и с нов Наблюдател.

Побойника се изкиска.

— Вероятно след това лято артефактите на Властелина няма да се търсят толкова. Ще видя дали мога да ти намеря къща. Ако извадиш още нещо като този крал, ще си живееш царски!

— Наистина ли ти харесва? Мислех да подготвя и коня му… — Боманц изпита внезапен прилив на гордост от майсторството си.

— Конят му? Наистина ли? Погребали са коня му с него?

— С бронята и всичко останало. Не знам кой е положил телекурците в земята, но те не са били обрани. Разполагам с цял сандък монети, бижута и значки!

— Монети от Владичеството? Това е направо „гореща“ стока! Повечето са били стопени. Монета от Владичеството в добро състояние може да струва петдесет пъти колкото метала, от който е отлята.

— Остави тук оня крал, какъвто там беше. Ще сглобя и коня му към него. Ще го прибереш на следващия тур.

— Няма да се забавя много. Разтоварвам и долитам обратно. Къде е Стенс между другото? Искам да му кажа здрасти! — и Побойника размаха голяма кожена кесия.

— От Слава ли?

— От нея я. Трябва да се захване с писане на романи. Ще ме разори, както ме кара да й купувам хартия!

— Сигурно е на разкопките. Да вървим! Жасмин, ще заведа Побойника при ямата!

По време на разходката Боманц непрестанно поглеждаше през рамо. Кометата вече беше толкова ярка, че — макар и трудно — се различаваше и през деня.

— Ще бъде страхотна гледка, когато се доближи максимално — предсказа той.

— И аз така мисля…

Усмивката на Побойника притесни антикваря. Въобразявам си, каза си той наум.

 

 

Стенсил отвори вратата на магазина с рамо. Хвърли на земята цял наръч оръжия.

— Май свършваме находището, тате. Снощи изрових предимно обикновени боклуци!

Боманц притегна парче медна тел и се измъкна от скелето, което подкрепяше полусглобения кон.

— Тогава остави Мен Фу да поработи там. И бездруго мястото ни е малко!

В магазина почти не можеше да се минава. Ако пожелаеше, Боманц нямаше да има нужда да копае с години.

— Добре изглежда — каза Стенс по повод коня, докато си почиваше преди да иде за поредния товар от наетата каруца. — Ще трябва да ми покажеш как да сложа краля отгоре му, тъй че да мога да ги сглобя, когато се прибера.

— Ще се справя и сам.

— Мислех, че смяташ да останеш…

— Може би. Не знам. А ти кога ще започнеш с тази защита?

— Работя по въпроса. Водя си бележки. Щом веднъж ги подредя, ще напиша доктората просто ей-тъй… — Той щракна с пръсти. — Не се притеснявай. Имам предостатъчно време!

И излезе отново навън.

Жасмин донесе чай.

— Стори ми се, че чух Стенс.

Боманц завъртя глава:

— Навън е.

Тя се огледа къде да остави чайника и чашите.

— Ще ти се наложи да подредиш тази бъркотия!

— И аз все си го повтарям!

Стенсил се върна.

— Има предостатъчно парчетии, за да се сглоби цяла броня. Стига никой да не се опита да я носи.

— Чай? — предложи майка му.

— Разбира се. Тате, минах покрай щаба. Новият Наблюдател е пристигнал.

— Вече е тук?

— Направо ще го заобичаш. Довлякъл си е карета и три каруци, пълни с дрехи за любовницата му. Води и цял взвод слуги.

— Какво? Ха! Ще се гътне, когато Бесанд му покаже покоите…

Наблюдателят живееше в килия, по-подходяща за монах, отколкото за най-могъщия човек в областта.

— Заслужава си го.

— Познаваш ли го?

— Само по име. Любезните хора го наричат Чакала. Ако знаех, че той ще бъде… Какво ли можех да сторя? Нищо. Има късмет, че семейството му е успяло да го прати тук. Ако беше останал в града, като нищо щяха да го убият.

— Не му е добра славата, а?

— Скоро сам ще разбереш, ако не дойдеш във Веслоград, тате!

— Имам работа за вършене, Стенс!

— Колко ти остава?

— Няколко дни. Или цяла вечност. Нали знаеш, трябва да открия онова име.

— Тате, можем да опитаме сега. Докато цари объркване…

— Никакви експерименти, Стенс! Искам да е сигурно. Не бих поел рискове с Десетте.

Стенсил имаше желание да поспори, но вместо това отпи от чая си. Отново отиде до каруцата. Когато се върна, заяви:

— Побойника вече трябваше да е пристигнал. Може би ще дойде с повече от две каруци…

Боманц се засмя:

— Или с нещо повече от каруци, това ли имаше предвид? Например със сестра си, а?

— Ами нещо такова си мислех…

— А как смяташ да си напишеш доктората?

— Винаги ще се намери време, тате.

 

 

Боманц прокара парцала по бижуто, закрепено на наочника на коня на мъртвия крал.

— Стига ти толкова, добиче! Отивам на разкопките.

— Намини и погледни какво става в щаба — посъветва го Стенсил.

— За нищо на света не бих го пропуснал!

Този следобед Бесанд дойде на разкопките. Хвана Боманц да дреме.

— Какво става тук? — поиска да знае. — Спиш вместо да работиш, така ли?

Антикварят седна.

— Знаеш ме какъв съм. Просто се махнах от къщата. Чух, че новият командир се появил…

Бесанд плю.

— Не ми го споменавай.

— Зле ли е?

— По-зле, отколкото очаквах. Погледни ме, Бо! С мен настъпва краят на една епоха. Онези глупаци ще се разкайват.

— Реши ли какво ще правиш отсега нататък?

— Ще отида за риба. Ще метна въдицата си на рамо и ще ида колкото се може по-далеч оттук. Един ден, за да го въведа в работата и после потеглям на юг.

— Винаги съм искал да се пенсионирам в някой от Градовете на скъпоценните камъни. Никога не съм виждал морето. Значи си тръгваш незабавно, а?

— Не е необходимо да се радваш чак толкова много. Ти и възкресителските ти приятелчета спечелихте, но ще си замина с увереност, че не сте ме победили на собствен терен!

— Напоследък не сме се и карали много. Не е нужно да си наваксваш!

— Аха. Така е. Гадно от моя страна. Извинявай, просто съм разочарован. Безпомощен съм, а всичко потъва…

— Надали е чак толкова зле.

— Но е. Имам си източници, Бо! Не съм някой самотен луд. Във Веслоград има учени хора, които се боят от същите неща като мен. Те казват, че Възкресителите ще опитат нещо. И ти ще видиш! Освен ако не се махнеш оттук.

— Вероятно ще се махна. И Стенсил познава този тип. Но не мога да си тръгна, преди да приключа с разкопките.

Бесанд го огледа с присвити очи.

— Бо, трябва да разчистиш, преди да си идеш. Тук е ужасно разхвърляно!

Боманц не беше спретнат работник. На стотина крачки около ямата земята бе обсипана с кости, безполезни парчета стара броня и всевъзможен боклук. Отвратителна гледка, на която антикварят не обръщаше внимание.

— Защо да си давам труда? Ще обрасне след година. Освен това не искам да затруднявам Мен Фу повече, отколкото е необходимо!

— Имаш добро сърце, Бо!

— Такъв съм си по природа!

— Ще се видим!

— Добре…

Боманц се опита да открие какво не е направил както трябва и какво беше дошъл да търси Бесанд. Сви в недоумение рамене, отпусна се в тревата и затвори очи.

 

 

Жената го зовеше. Никога сънят не е бил толкова ясен. И никога — толкова пълноценен. Той отиде при нея и я хвана за ръката, а тя го поведе по обримчена от зелени дървета пътека. Тънки копия слънчеви лъчи минаваха през листака. Златен прашец танцуваше в тях. Тя заговори, но той не можа да разгадае думите й. Нямаше значение. И това му стигаше.

Златото се превърна в сребро. Среброто се оформи в голямо тъпо острие, което прониза нощното небе и закри по-бледите звезди. Кометата падаше, падаше… и едно огромно женско лице се разгърна над нея. Крещеше. Крещеше яростно. А Боманц и думица не разбираше…

Кометата изчезна. Пълна луна беше яхнала обсипаното с диаманти небе. Огромна сянка прекоси звездите, закривайки Млечния път. Глава, осъзна Боманц. Глава на мрака. Вълча глава, която захапа луната… После изчезна. Той отново беше с жената. Вървеше по горската пътека и прескачаше слънчевите лъчи. Тя му обещаваше нещо…

Антикварят се събуди. Жасмин го разтърсваше.

— Бо! Пак сънуваш! Събуди се!

— Добре съм — промърмори той. — Този път не беше много страшно…

— Трябва да спреш да ядеш толкова лук! Човек на твоята възраст, отгоре на това с язва…

Боманц седна и потупа стомаха си. Язвата не го притесняваше напоследък. Но и без нея имаше прекалено много проблеми. Спусна крака на пода и се втренчи в мрака.

— Какво правиш?

— Мисля си, че трябва да ида да видя Стенс.

— Нуждаеш се от почивка.

— Глупости. Какъвто съм старец… Старите хора не се нуждаят от почивка. Не могат да си го позволят. Не им е останало време за хабене! — и потърси ботушите си.

Жасмин промърмори нещо злобно. Не й обърна внимание. Беше се усъвършенствал в това изкуство. Тя добави:

— Бъди внимателен, чу ли?

— А?

— Бъди внимателен. Не се чувствам спокойна, откакто Бесанд го няма.

— Той си тръгна едва тази заран!

— Да, но…

Боманц напусна къщата, мърморейки за суеверни старици, които не понасят промените.

Тръгна по обиколния път, като спираше, за да погледа кометата. Беше забележителна. Велик вестител на слава. Запита се дали сънят не се е опитвал да му подскаже нещо. Сянка, която поглъща луната, хм! Не е достатъчно ясно, реши.

Близо до края на града чу гласове и започна да се прокрадва по-внимателно. Хората по принцип не излизаха по това време на нощта.

Гласовете идваха от една изоставена колиба. Вътре блещукаше свещ. Пилигрими, предположи той. Намери си пролука, но не видя нищо, освен гърба на един човек. Имаше нещо познато в тези увиснали рамене… Бесанд? Не, разбира се. Твърде едър беше. По-скоро някоя от горилите на Побойника…

Не можа да разпознае и гласовете — участниците шепнеха, но единият му звучеше досущ като привичното скимтене на Мен Фу. Думите обаче се различаваха добре.

— Виж, направихме всичко възможно, за да го разкараме! Вземи работата и дома на един човек, и той все ще осъзнае, че не е желан тук. Но този не иска да си тръгне!

Втори глас:

— Тогава е време за крайни мерки.

Скимтящият гласец:

— Това отива твърде далеч!

Отвратено сумтене:

— Страхливец! Аз ще го направя. Къде е той?

— Скрил се е в старата конюшня, в плевника. Направил си е нар, като дърто куче в дупка.

Чу се пъшкане, когато някой се надигна. Раздвижиха се крака. Боманц притисна корема си, отстъпи тихичко встрани и се скри в сенките. Огромна фигура пресече пътя. Светлината на кометата се лееше по острието в ръката на човека.

Антикварят се отдръпна в още по-далечна сянка и спря да помисли.

Какво означаваше всичко това? Най-вероятно убийство. Но чие? Защо? Кой се бе нанесъл в изоставената конюшня? Поклонниците и пътниците използваха празните сгради през цялото време… Кои бяха тези хора?

Хрумнаха му различни възможности, но той ги отхвърли като прекалено зловещи. Когато успя да се вземе в ръце, забърза към разкопките.

Фенерът на Стенсил светеше, но момчето не се виждаше.

— Стенс? — Никакъв отговор. — Стенсил! Къде си?

Отново никакъв отговор. Почти паникьосан, Боманц извика:

— Стенсил!

— Ти ли си, тате?

— Къде си?

— Почивах си.

Антикварят въздъхна и седна. Синът му се появи след минутка, бършейки потта от челото си. Защо ли? Нощта беше студена.

— Стенсил, да не би Бесанд да си е променил намеренията? Видях го да тръгва тази сутрин, но преди малко чух някакви хора да планират убийство. Стори ми се, че него имат предвид!

— Убийство ли? Кои?

— Не знам. Един от тях май беше Мен Фу. Бяха трима или четирима. Той да не се е върнал?

— Не мисля. Да не си сънувал нещо, а? Какво правиш тук посреднощ, всъщност?

— Пак този кошмар. Не можах да заспя повече… И не си въобразявам — онези там се канеха да убият някого, защото не искал да си тръгне!

— Това е безсмислено, тате.

— Не ме е грижа…

 

 

Боманц се извърна. Чу странния шум отново. Някой с олюляване пристъпи в осветения кръг. Направи три крачки и падна.

— Бесанд! Това е Бесанд! Какво ти казах?!

На гърдите на бившия Наблюдател кървеше рана.

— Добре съм — промърмори. — Ще се оправя. Просто шок. Не е толкова зле, колкото изглежда!

— Какво стана?

— Опитаха се да ме убият. Нали ти казах, че Адът ще се стовари върху нас? Казах ти, че има някаква игра. В този рунд ги победих обаче! Вместо да очистят мен, аз убих убиеца им!

— Мислех, че си заминал. Видях те да тръгваш!

— Промених си намеренията. Не можах да си отида. Дал съм клетва, Бо! Взеха ми работата, но не и съвестта. Трябва да ги спра!

Боманц се спогледа със сина си.

Стенсил поклати глава.

— Тате, погледни ръката му!

Антикварят го послуша.

— Нищо не виждам!

— В това е въпросът. Амулетът му го няма…

— Предал си го, когато тръгна, нали?

— Не — отвърна Бесанд. — Изгубих го по време на схватката. Не успях да го намеря в тъмното! — и издаде странен звук.

— Тате, много зле е ранен! По-добре да ида до казармата!

— Стенс — изпъшка бившият Наблюдател, — не им казвай! Докарай ефрейтор Здравеняка.

— Добре — и младежът се разбърза.

Светлината на кометата изпълваше нощта с призраци. Могилните земи сякаш се гънеха и гърчеха, а сред храстите се оформяха и изчезваха сенки. Боманц потрепери и се опита да се самоубеди, че просто се е разиграло въображението му.

 

 

Зората настъпваше. Бесанд бе преодолял шока си и отпиваше от пратената от Жасмин супа. Ефрейтор Здравеняка дойде да докладва резултата от разследването си.

— Нищо не намерих, сър! Няма труп, няма амулет… Няма дори признаци от схватка. Все едно нищо не се е случило.

— Напълно съм сигурен, че не се опитах да се самоубия!

Боманц се замисли. Ако сам не чу конспираторите, би се усъмнил в Бесанд. Този човек беше напълно способен да имитира нападение заради свои цели.

— Вярвам ви, сър. Просто казвах какво съм намерил.

— Похабиха най-добрата си възможност. Сега сме предупредени. Стой нащрек!

— По-добре не забравяй кой е главния сега — обади се Боманц. — Не вкарвай хората в неприятности с новия им водач!

— Този пълен идиот! Добре де, прав си… Стори каквото можеш, Здравеняк! Но не се престаравай.

— Да, сър! — Ефрейторът си тръгна.

Стенсил се намеси:

— Тате, трябва да се връщаш вкъщи! Направо си посивял.

Боманц се изправи.

— Сега добре ли си? — попита.

— Ще се оправя! — Отвърна Бесанд. — Не се притеснявай за мен, слънцето изгря. Онези боклуци няма да опитат нов номер посред бял ден!

Не залагай на това, помисли си антикварят. Не и ако са последователи на Владичеството. Те скоро ще издигнат мрака…

Когато бившият Наблюдател не можеше да ги чуе, Стенсил заяви:

— Мислих си снощи, тате, преди да започне това. Умувах над нашия проблем с името и внезапно се сетих. Във Веслоград има стар камък — голям, с гравирани руни^[1] и пиктограми^[2]. Стоял е там цяла вечност. Никой не знае какво представлява или откъде се е появил. Никой не се интересува…

— Е?

— Нека ти покажа какво има на него… — Стенсил вдигна счупено клонче, разчисти от боклука един земен участък и започна да чертае. — Грубо нарисувана звезда с кръг на върха. Следват няколко реда руни, които никой не може да разчете. Не ги помня. После има картинки… — Той бързо драскаше в прахта.

— Доста е грозничко.

— Също като оригинала. Но виж, ето тук. Клечковидна фигура със счупен крак. Това тук… как мислиш — червей? Тук — човек, надвесен над животно. А тук има човек със светкавица. Виждаш ли? Хромия. Нощна сянка. Променливия. Приносителя на бури.

— Може би. А може би преувеличаваш.

Стенсил продължи да чертае.

— Добре. Ето така са изобразени на камъка. Четирите, които назовах. В същия ред като на картата ти. Виж сега. На празните ти места може би са Покорените, чиито гробове не сме идентифицирали… — Той почука по онова, което изглеждаше като просто кръгче, до него клечковидна фигура с наклонена глава и накрая зверска паст с кръгче в устата си.

— Разположението съвпада — призна Боманц.

— Е?

— Какво „е“?

— Нарочно се преструваш, тате! Кръгчето може би е нула и навярно е знакът за онзи, наречен Безликия или Безименния. А ето тук е Обесения. Това пък е Лунното куче или Лунния хищник…

— Ясно, Стенс. Просто не съм сигурен дали искам да… — и той разказа на сина си как е сънувал главата на вълка, захапваща луната.

— Виждаш ли? Съзнанието ти се опитва да ти го подскаже. Виж и провери доказателствата. Може би всичко съвпада!

— Не се налага да проверявам.

— Защо?

— Убеден съм. Съвпада.

— Тогава какъв е проблемът?

— Вече не съм сигурен дали искам да го направя.

— Тате, ако не го направиш ти, аз ще го сторя! Сериозно говоря. Нямам намерение да те оставя да захвърлиш тридесет и седем години труд. Какво се е променило всъщност? Отказа се от страхотно бъдеще, за да дойдеш тук. Не можеш просто да отпишеш всичко това!

— Свикнал съм с този живот. Нямам нищо против.

— Тате… Срещнах хора, които са те познавали навремето. Те до един твърдят, че си можел да станеш велик магьосник. Чудят се какво ли е станало с теб. Знаят, че си имал някакъв голям таен план и си хукнал да го осъществяваш. Мислят, че вече си мъртъв, понеже не са чули нищо за човек с твоя талант. Точно сега се питам дали не са прави!

Боманц въздъхна. Стенсил никога не би го разбрал. Не и без да остарее с надвиснала над врата примка.

— Сериозно го казвам, тате. Ще опитам сам!

— Не, няма. Нямаш нито познанията, нито уменията. Аз ще го направя. Предполагам, че така е писано!

— Хайде да започваме!

— Не бъди толкова припрян. Това не ти е покана за чай! Може да се окаже опасно. Нуждая се от почивка и време да се настроя правилно. Трябва да събера оборудването си и да приготвя сцената!

— Тате…

— Стенсил, кой е специалистът? Кой ще върши работата?

— Ти, предполагам.

— Тогава си затвори устата и я дръж така. Бих могъл да опитам най-рано утре през нощта, и то ако предположим, че имената ме задоволят.

Стенсил изглеждаше наранен и нетърпелив.

— Закъде си се разбързал? Ти пък каква работа имаш?

— Аз просто… Мисля, че Побойника ще доведе Слава. Исках всичко да е приключило, когато тя пристигне!

Боманц вдигна отчаяно вежди.

— Хайде да се прибираме вкъщи. Уморен съм! — Погледна към Бесанд, който пък се взираше в Могилните земи. Направо гореше от целеустременост. — Дръж го далеч от мен!

— Той няма да се пречка много-много наоколо в близко време!

По-късно антикварят промърмори:

— Чудя се за какво ли е всичко това в крайна сметка? Наистина ли са Възкресители?

Стенсил отвърна:

— Възкресителите са мит, който групата на Бесанд използва, за да си намира работа.

Боманц си спомни някои от университетските си познати.

— Не бъди толкова сигурен!

Когато стигнаха до къщата, Стенс се завлече на горния етаж да огледа картата. Боманц си приготви лека нощна закуска. Преди да си легне, каза на Жасмин:

— Хвърляй по едно око на Стенс. Държи се странно!

— Странно ли? Как по-точно?

— Не знам. Просто странно. Много напъва за Могилните земи. Не му позволявай да намери оборудването ми. Може да се опита да отвори пътя сам!

— Няма да посмее!

— Надявам се. Все пак — наблюдавай го!