Глен Кук
Бялата роза (14)

13.
Равнината на Страха

Лейтенанта беше излязъл навън.

— Хей, Знахар!

— Какво?

— Хайде Ловеца да те замести… — Оставаха ми само няколко минути от смяната. — Глезанка те вика!

Погледнах Ловеца. Той сви рамене.

— Хайде върви!

И се обърна с лице към запад. Кълна се, беше все едно си включи бдителността и на секундата се превърна в идеалния стражник.

Дори Псето Жабоубиец отвори едното си око и застана нащрек.

Докато потеглях, прокарах пръсти по скалпа на кучето в подобие на приятелски жест. То изръмжа.

— Така да бъде — казах му и се присъединих към Лейтенанта.

Изглеждаше ми притеснен, а като цяло е много хладнокръвен.

— Какво има?

— Пак я е сполетяла една от безумните й идеи. Ръждоград този път.

Олеле!

— Уха! Страхотно! Да го превземем целия набързо! Пък аз си мислех, че става дума за прост разговор. Сигурен съм, че си се опитал да я разубедиш…

Може да се предположи, че след като живееш със смрадта години наред, все ще свикнеш с нея. Но докато се спускахме в Дупката, носът ми се запуши и се стегна. Просто е невъзможно да държиш толкова народ напъхан в яма без вентилация. А почти нямаше как да проветряваме.

— Опитах! Но тя каза: „Натоварете каруцата. Нека аз се притеснявам, че мулето е сляпо“.

— Права е през повечето време.

— Проклет военен гений е тя. Но това не означава, че може да се справи с всяка безумна схема, която й се присъни. Някои сънища са кошмари, знаеш. Мътните го взели, Знахар! Та там е Хромия!

Горе-долу дотам бяхме стигнали в разговора, когато се добрахме до заседателната зала. С Мълчаливия понесохме най-силния удар, понеже сме любимци на Глезанка. Много рядко виждам подобно недоволство сред братята ми. Даже Гоблин и Едноокия говореха в един глас, а двамата се караха дори за това дали е ден, или нощ, ако слънцето е в зенита по обед.

Глезанка кръжеше из залата като пленен звяр. Измъчваха я съмнения, които направо я подяждаха.

— В Ръждоград има двама Покорени — опитах се да споря. — Поне така каза Въжаря. Единият е най-старият ни и най-ужасен враг!

— Пречупете ги и ще съсипем плана за цялата им кампания — противопостави ми своя довод тя.

— Да ги пречупим ли? Момиче, за Хромия става дума! Вече ни доказа, че е неуязвим.

— Не. Доказа, че оцелява, ако не действаш решително. Можел си да го изгориш.

Вярно е. Или пък да го накълцам на парченца и да го дам на рибите, или да го пусна да плува в бъчва с киселина, или да го настържа на ренде… Но всичко това изисква време. А лично Господарката ни преследваше тогава. И без друго едва се измъкнахме.

— Ако приемем, че можем да стигнем дотам незабелязани — в което не вярвам дори за миг, — и успеем да нанесем абсолютно изненадващ удар, колко ли време ще мине, преди всичките Покорени да ни се нахвърлят? — яростно размахах ръце в езика на знаците, по-скоро ядосан, отколкото изплашен.

Никога не отказвам на Глезанка, ама никога. Сега обаче бях на ръба.

Очите й блеснаха опасно. За пръв път я виждах да сдържа нервите си. Подаде знак:

Ако не искаш да приемаш заповедите ми, не ти е тук мястото. Аз не съм Господарката. Няма да жертвам пешки за нищожна печалба. Съгласна съм. В операцията има сериозен риск, но е много по-малък, отколкото настояваш. А възможната печалба е много по-голяма, отколкото предполагаш.

— Давай, убеди ме!

Не бих могла. Ако те хванат, не бива да знаеш.

Бях твърдо решен да й се противопоставям:

— Значи просто ми казваш, че е достатъчно Покореният да стъпи на следата…

Може би бях по-изплашен, отколкото си признавах. Или пък се получаваше вечният модел на противостоенето.

Не — подаде знак тя.

Имаше още нещо, което не искаше да сподели.

Мълчаливия сложи ръка на рамото ми. Беше се предал. Лейтенанта се присъедини към него:

— Надскачаш пълномощията си, Знахар!

Глезанка повтори:

Ако не приемаш заповедите ми, иди си!

И тя искаше да каже точно това. Наистина. Стоях поразен, неспособен дори да си затворя устата.

— Добре, тъй да бъде — изсумтях.

Отидох в покоите си, порових в проклетите стари ръкописи и, разбира се, не открих и едно ново нещо.

Оставиха ме на мира за известно време. После дойде Брестака. Не ми се обади — просто вдигнах глава и открих, че стои облегнат на вратата. Вече се чувствах доста засрамен от изпълнението си.

— Е?

— Пощата пристигна — отвърна и ми подхвърли поредния пакет, омотан в намаслена кожа.

Сграбчих го още във въздуха. Брестака си тръгна, без да обясни появата му. Положих го на работната си маса и се зачудих. Кой ли пращаше тези послания? Не познавах никого във Веслоград.

Дали не беше някакъв номер?

Господарката е търпелива и хитра. Не би пропуснала възможността да ме използва като марионетка в някакъв свой грандиозен план.

Предполагам, че съм размишлявал поне час, преди колебливо да отворя пакета.