Глен Кук
Бялата роза (10)

9.
Равнината на Страха

Лично Лейтенанта ме събуди.

— Брестака се върна, Знахар! Хапни нещо и бегом марш в заседателната зала!

Той е киселяк, който става все по-кисел с всеки изминал ден. Понякога съжалявам, че съм гласувал за него, когато предводителят ни загина в Хвойноград. Но Капитана така искаше — това беше посмъртното му желание.

— Пристигам възможно най-бързо — казах, измъквайки се от леглото без обичайното мърморене.

Награбих дрехите си, разпилях хартиите и тихомълком се подиграх на себе си. Колко пъти съм се съмнявал, задето съм гласувал за самия Капитан? Но когато той поиска да подаде оставка, ние не му позволихме.

Покоите ми изобщо не приличат на кабинета на лечител. По стените от пода до тавана са наредени стари книги. Прочел съм по-голямата част, след като изучих езиците, на които са написани. Някои са на повече години от самия Отряд и разказват за древни събития. Други са благороднически генеалогии^[1], откраднати от често срещащите се стари замъци и общински хранилища. Най-редките и най-интересните описват възхода и падението на Владичеството.

А най-редките сред тях са написани на телекуре. Последователите на Бялата роза не са били добронамерени победители. Те горели книги и градове, местели жени и деца, съсипвали древни чудеса на изкуството и знаменити храмове. Типични отсенки от пламъците на големия пожар.

Тъй че не е останало кой знае какво, което да ми посочи пътя към езиците, мисленето и историята на губещата страна. Някои от най-простичко написаните документи, които притежавам, са напълно непрочитаеми.

Как ми се искаше Гарвана още да е с нас, вместо да скита сред мъртъвците. Той бе поне повърхностно запознат с писмения телекуре. Малцина извън кръга на приближените на Господарката имат такива познания.

Гоблин надникна в стаята:

— Идваш ли или не?

Поплаках си на рамото му. Беше си все същото оплакване: никакъв напредък не съм постигнал. Той се разсмя:

— Я върви да проглушаваш ушите на приятелката си! Тя може да ти помогне!

— Момчета, кога най-сетне ще се откажете?

Бяха минали петнадесет години, откакто написах последното си възвишено есе за Господарката. Случи се преди продължителното отстъпление, което отведе Бунта до злощастния му край пред Кулата в Чар. Но момчетата не те оставят да забравиш!

— Никога, Знахар. Няма да стане. Та кой друг е прекарвал нощта с Нея? Кой друг е хвъркал заедно с Нея на килимчето Й?

И това надали щях да забравя. Не романтика лъхаше от онези спомени, а чист ужас.

Тя беше научила за хроникьорското ми занятие и ме помоли да опиша нейната страна. Нещо такова. Тя не цензурираше, нито налагаше волята си, а настояваше да остана трезвомислещ и обективен. Спомням си, как смятах, че очаква да загуби и иска някъде да има записана историята така, както се е случила.

Гоблин погледна купчината с документи.

— Изобщо ли няма как да ги разчетеш?

— Не мисля, че е възможно. Занимавам се единствено с превеждане на откъси от голямото нищо. Нечия счетоводна книга. Списък на назначените срещи. Списък с повишенията. Писмо от един офицер до негов приятел в двора. Всичко е далеч по-старо от онова, което търся!

Гоблин вдигна едната си вежда.

— Ще продължа да се мъча!

Там трябваше да има нещо. Отнехме ръкописите от Шепота, когато беше Бунтовничка и те означаваха много за нея. А тогавашният ни работодател, Ловеца на души, смяташе, че са способни да преобърнат империята.

Гоблин замислено отбеляза:

— Понякога цялото е много по-голямо от сумата от частите си. Може би трябва да търсиш смисъла, който ги свързва заедно.

И тази мисъл ми беше хрумвала. Едно име тук, там, другаде, разкриващо пътя на някого в ранните му дни. Може би щях да го открия. До завръщането на кометата оставаше много време.

Но все пак хранех съмнения.

Глезанка е още съвсем млада, едва на двадесет и няколко години. Но процъфтяването на младостта я подмина. Тежки години се трупаха върху не по-малко тежки. В нея не е останала много женственост — нямаше шанс да се развие в тази посока. Дори след прекараните в Равнината две лета, никой от нас не е помислял за нея като за „жена“.

Тя е висока — само няколко пръста под шест стъпки. Очите й са с избеляло син цвят и често изглеждат празни, но се превръщат в ледени остриета, когато настръхне. Косата й е руса, с такъв цвят, сякаш е стояла твърде дълго на слънце. Ако не полага грижи за нея, виси на кичури и фитили. Ненапразно Глезанка я подрязва по-късо, отколкото й отива. Пък и в облеклото също клони към унитарианството^[2]. Някои от посетителите, които идват за пръв път, се стряскат, защото се облича толкова мъжкарански. Но тя не им оставя съмнения, че може да се справи с работата си.

Нейната роля я сполетя нечакана, но тя е в мир със себе си и я прие с упорита целеустременост. Демонстрира мъдрост, забележителна за възрастта й и за човек с нейните физически недостатъци. Гарвана добре я беше обучил през онези няколко години, когато й бе настойник.

Когато пристигнах, Глезанка вече крачеше неспокойно. Съвещателната зала е с пръстени стени, задимена и претъпкана дори когато е празна. Смърди на твърде дълго обитавана от прекалено много некъпани мъже. Старият куриер от Веслоград беше там. Също и Ловеца и Въжаря, както и неколцина други външни лица. Присъстваха и повечето от братята ни. Поздравих Глезанка на езика на пръстите. Тя ме прегърна сестрински и попита дали имам някакъв напредък за докладване.

Заговорих на глас заради останалите и с пръсти заради нея.

— Сигурен съм, че не притежаваме всички документи, които изровихме в Гората на облака. Не само защото не мога да открия онова, което търся, а и защото наличните ръкописи са твърде стари.

В Глезанка няма нищо забележително — чертите й са обикновени. При все това ясно се долавят силата и волята й. Тя внушава усещане, че не може да бъде пречупена. Вече е ходила в Ада и това преживяване не я смаза още когато беше дете. Сега вече нищо не може да я докосне.

Не изглеждаше доволна. Подаде знак:

Не ще разполагаме с времето, което мислехме, че имаме.

Честно казано, не обръщах достатъчно внимание на разговора с нея. Бях се надявал между Ловеца и другия западняк да пламне искра. Чак до мозъка на костите си реагирах отрицателно на Ловеца и с несъизмерима надежда копнеех да получа доказателство, подкрепящо тази реакция.

Нищо.

Което впрочем не е изненадващо. Клетъчната структура на движението предпазва симпатизантите ни от запознаване един с друг.

Глезанка искаше да изслуша Гоблин и Едноокия веднага след мен. Жаболикия магьосник използва най-пискливия си глас:

— Всички слухове са истина. По гарнизоните пристига подкрепление. Въжаря може да разкаже по-подробно за това. Що се отнася до нас, мисията беше провал. Те бяха подготвени, преследваха ни през цялата Равнина и имахме късмет, че се измъкнахме. Но не получихме и помощ.

Говорещите камъни и странните им приятелчета по идея са на наша страна. Но понякога не съм много сигурен дали е така — те са непредсказуеми. Помагат или не съобразно някаква формула, която само те си знаят.

Глезанка слабо се интересуваше от подробностите по проваленото нападение. Прехвърли вниманието си върху Въжаря. Той заяви:

— Армии се събират и от двете страни на Равнината. Под командата на Покорените са.

— Покорените ли? — попитах.

Знаех, че са само двама, а той го каза така, сякаш са много.

Полазиха ме ледени змии. Отдавна се носят слухове, че Господарката е бездействала толкова време, защото е отглеждала нова реколта Покорени. Не вярвах на слуховете. В наше време просто липсват онзи тип хора с величествено злодейска жизненост, каквито Властелина е Покорил в древността: Ловеца на души, Обесения, Нощна сянка, Видоменителя, Хромия и тъй нататък. Те са били злодеи от голям мащаб, почти толкова луди и безумни в извратеността си, колкото и Господарката и Властелина. А сега сме в ерата на малодушните, като изключим Глезанка и Шепота.

Въжаря отвърна срамежливо:

— Слуховете са верни, господарю!

Господар! Аз! Само защото се намирам близо до сърцето на мечтата. Мразя това обръщение, но се налага да го понасям от немай-къде.

— Да?

— Може и да не са Приносители на бури и Оплаквачи, тези нови Покорени… — той се усмихна криво. — Господин Нагръдника е стигнал до извода, че старите Покорени са били бесни дяволи, непредсказуеми като светкавиците, а пък новите са предсказуемата опитомена буря на бюрокрацията. Ако ме разбирате.

— Да. Продължавай!

— Смята се, че новите са общо шест, господарю. Господин Нагръдника вярва, че съвсем скоро ще ги пуснат в действие. Заради това е големият наплив в Равнината. Според него Господарката е обявила разбиването на ядрото ни за един вид състезание.

Нагръдника. Най-ценният ни агент. Един от малцината оцелели от дългата обсада в Ръждоград. Омразата му не познаваше граници.

Въжаря ме наблюдаваше със странно изражение — като обречен на смърт затворник. Изражение, което подсказваше, че има и още, а новините до една са лоши.

— Е? — подпитах го. — Изплюй камъчето!

— Имената на Покорените са били записани на стълбове, издигнати на предполагаемите им командни постове. В Ръждоград военен командир е тъй нареченият Бенефиций^[3]. Неговата колона се появи, след като един килим пристигна посреднощ. Не са го виждали засега.

Определено ми прозвуча странно. Само Покорен можеше да управлява летящо килимче, но нито едно не би могло да стигне Ръждоград, без да прекоси Равнината на страха. Говорещите камъни щяха да докладват за появата му.

— Бенефиций ли? Интересно име. А останалите?

— В Тупванград стълбът оповестява името на Пришката.

Присъстващите се разсмяха. Заявих:

— Много повече бих предпочел имената да са описателни като едно време. Хромия, Лунния хищник и Безликия — това звучи както си трябва.

— В Скрежоград си имаме един, наречен Пълзача.

— Това е къде-къде по-добро!

Глезанка ме погледна предупредително.

— В Скръбенград ръководи Учения. А в Шушулкоград е Презрителния.

— Презрителния? Да, и това име ми харесва.

— Западните граници на Равнината се държат от Шепота и Пътешественика. И двамата действат от селце, наречено Храчката.

Понеже съм си роден математик, събрах две и две и попитах:

— Дотук изброи петима нови и двама стари. Къде е последният от новите?

— Не ни е известно. Единствен остава командирът на цялата група. Неговата колона се издига във военното ограждение извън Ръждоград.

Начинът, по който се изрази Въжаря, ми разклати нервите. Беше пребледнял и започваше да трепери. Обхвана ме лошо предчувствие. Знаех си, че няма да ми допадне следващата му новина. Но го подканих:

— Та?

— Ами, на нея е написано името на Хромия.

Правилно. Съвсем правилно. Изобщо не ми хареса!

И не само на мен.

— Ох! — изписка Гоблин.

Едноокия се обади:

— Свещени лайна! — с тих, изумен гласец, който беше още по-многозначителен заради сдържаността му.

Седнах. Точно където си стоях. Насред пода. Стиснах главата си с ръце. Искаше ми се да се разплача.

— Невъзможно — възкликнах. — Нали го убих! Със собствените си ръце! — и още докато го казвах, вече сам не си вярвах, макар че бях хранил убеждението си в този факт години наред. — Но как?…

— Не можеш задържа добрия човек в гроба — изкиска се Брестака. Това, че е потресен, личеше по хитроумната забележка. Той никога не говори безсмислени неща.

 

 

Враждата между Хромия и Отряда датира от пристигането ни на север от Морето на страданията, защото там записахме Гарвана — мистериозен жител на Опал, мъж с някогашно високо положение, на когото подчинените на Покорения отнели титлите и доходите му. Гарвана беше корав като камък и напълно лишен от страх. Все едно дали обирът е бил подкокоросан от Покорения или не, той отвърна на удара. Заколи злодеите, а сред тях бяха някои от най-способните хора на Хромия. След това пътят ни продължи да се пресича с този на сакатия злодей и при всяка среща още някое събитие влошаваше климата помежду ни…

Във възцарилото се след Хвойноград объркване Хромия възнамеряваше да си уредим сметките. Аз пък измислих засада. Но той нападна пръв.

 

 

— Готов съм да заложа всичко, че съм го убил!

Да ви кажа, в този момент бях по-разтърсен отколкото когато и да било. Бях на ръба на паниката.

Едноокия отбеляза:

— Не изпадай в истерия, Знахар! Един път вече го надживяхме!

— Та той е един от старите, идиот такъв! Един от истинските Покорени! От времената, когато е имало истински магьосници. И в действителност досега не са му позволявали да се развихри върху нас както трябва. Пък и с цялата помощ, която има…

Осем Покорени и пет армии, които ще нападнат Равнината на страха. А в Дупката рядко се събирахме повече от седемдесет души.

Пред очите ми витаеха ужасни видения. Онези Покорени може да са втора класа, но пък са много. Гневът им ще изпепели Равнината. Шепота и Хромия са провеждали кампании тук и преди. Не тънат в неизвестност за капаните на тези земи. Всъщност Шепота се е била тук и като Бунтовник, и като Покорен — и е спечелила повечето от най-знаменитите битки на източния фронт.

Здравият разум се възцари отново, но с нищо не допринесе за светлината в утрешния ден. Щом се позамислих, стигнах до неизбежния извод, че Шепота познава Равнината твърде добре. Дори би могла да има съюзници тук.

Глезанка докосна рамото ми. Жестът беше по-успокоителен, отколкото, словата на приятелите ми. Увереността й е заразна. Тя подаде знак:

Сега вече знаем! — и се усмихна.

При все това времето се бе превърнало в надвиснал над главите ни чук. Дългото очакване на кометата губеше значение. Трябваше да оцелеем сега, веднага. Опитвайки се да открия по-веселата страна на положението, заявих:

— Истинското име на Хромия е записано някъде сред документите, с които разполагам.

Но това само върна на дневен ред проблема ми.

— Глезанке, липсва един конкретен документ, който ми трябва!

Тя вдигна вежда. Неспособна да говори, беше развила най-богатия арсенал изражения, който някога съм виждал.

— Трябва да си поговорим на четири очи, когато ти остане време. Трябва да узнаем какво точно е станало с ръкописите, докато бяха у Гарвана. Някои от тях липсват. Бяха в купчината, когато ги предадох на Ловеца на души. Бяха на място и когато й ги отнех^[4]. Сигурен съм, че са били в наличие и когато Гарвана ги е взел. Какво е станало с тях след това?

Тази нощ — подаде знак тя. — Ще си освободя време!

Внезапно ми се стори разсеяна. Дали защото бях споменал Гарвана? Той значеше много за нея, но досега мъката би трябвало да е отслабнала. Освен ако имаше подробности, за които да не знам. А това беше напълно възможно — в действителност нямам представа в какво е прераснала връзката им през годините, след като Гарвана напусна Отряда. Смъртта му със сигурност още я терзаеше. Най-вече защото беше толкова безсмислена. Тъй де, след като премина през какви ли не трудности и оцеля, той взе, че се удави в обществена баня!

Лейтенанта твърди, че имало нощи, когато Глезанка крещи насън. Той не знае защо, но подозира, че Гарвана стои в основата на кошмарите й.

Опитах се да я разпитам за годините, когато двамата са били заедно, но не проговори пред мен. Емоционалното впечатление, което ми остави, е за смес от мъка и голямо разочарование.

Засега тя отхвърли мрачните си размисли и се обърна към Ловеца и кучето му. Зад тях хората, заловени от Брестака, се размърдаха. Идваше и техният ред. Знаеха добре каква репутация има Черният отряд.

Само че така и не стигнахме до тях. Не стигнахме дори до Ловеца и Песа Жабоубиец. Защото стражата вдигна поредната тревога.

Вече започваше да ми писва.

 

 

Ездачът прекоси потока точно когато навлязох сред корала. Конят се опъваше и под копитата му плискаше вода. Горкото животно беше покрито с пяна. Никога повече нямаше да препуска както се полага. Сърцето ме боли да видя така смазан кон. Но ездачът си имаше причина да го насилва докрай.

Двамата Покорени се стрелнаха точно на ръба на зануляването. Единият изстреля виолетово копие. То изчезна много преди да стигне до нас. Едноокия се изкиска и вдигна среден пръст.

— Винаги съм искал да сторя това!

— О, чудо на чудесата! — изписка и Гоблин, загледан в другата посока. Няколко ската, големи и синьогърби, се рееха над червеникавите скали и ловяха възходящи течения. Сигурно бяха дузина, макар че трудно се брояха, тъй като внимаваха да не си крадат вятъра един на друг. Тези бяха гиганти за рода си. Крилата им имаха обхват над тридесет метра. Когато се издигнаха достатъчно, се устремиха към Покорения по двойки.

Конят спря и ездачът падна. В гърба му беше забита стрела. Остана в съзнание само колкото да изхъхри:

— Знамение!

Първата двойка скатове — изглеждаше, сякаш се движат измамно бавно, макар че летяха десет пъти по-бързо отколкото човек можеше да тича, — се стрелнаха покрай по-близкия Покорен, точно в границите на зануляването на Глезанка. Всеки от тях пусна ярка светкавица. Природата успяваше там, където магията на Покорените не би могла да пробие.

Едната светкавица улучи. Покореният и килимчето му се залюляха, като просветнаха за кратко. Блъвна дим. Килимчето се огъна и полетя към земята. Изпроводихме го с редки овации.

Покореният успя да овладее падането, тромаво набра височина и се зарея встрани.

Коленичих до куриера. Изглеждаше почти хлапе — и беше жив. Имаше шанс да не влезе в гроба, ако се хванех веднага на работа.

— Малко помощ насам! Едноок!

Двойките скатове се носеха на ръба на зануляването, като стреляха по втория Покорен. Той успя да ги избегне безпроблемно, но не се опита да отвърне на удара.

— Това е Шепота! — заяви Брестака.

— Да — съгласих се. Тя добре познаваше този район.

Едноокия изръмжа:

— Смяташ ли да помагаш на това хлапе или не, Знахар?

— Добре, добре!

Мразех да пропускам представления. За първи път участваха толкова много скатове, за първи път ги виждах и явно да ни подкрепят. Щеше ми се да погледам още.

— Е — каза Брестака, докато успокояваше коня на хлапето и преравяше дисагите му, — още едно послание за достопочтения ни хроникьор!

Той измъкна поредния увит в намаслена кожа пакет. Озадачен, аз го пъхнах под мишница и помогнах на Едноокия да пренесе куриера долу в Дупката.