Глен Кук
Надвисналата сянка (6)

6.
Еша — Объркване

Даваш най-доброто от себе си, но все нещо ще вземе да се обърка. Такъв е животът. Ако си умен, просто предвиждаш и това.

Неясно как, но един от двадесет и петте Бунтовника, които бяха попаднали в мрежата ни, все пак бе успял да се измъкне от кръчмата. И то когато изглеждаше, че Глътката ни е направил страхотна услуга, като е свикал местните величия на съвещание. Като се замислиш, трудно е да стовариш вината върху някого. Ние всички си свършихме работата. Но си има граници на това колко време можеш да останеш нащрек при продължително напрежение. Човекът, който изчезна, вероятно е прекарал часове наред, планирайки бягството си. Не забелязахме отсъствието му в течение на доста време.

Шекера го откри пръв. Хвърли картите си в края на една ръка и заяви:

— Липсва ни една бройка, момчета! От онези тъпи фермери — дребният, който приличаше на прасе.

Виждах масата с ъгълчето на окото си. Изсумтях.

— Прав си. Проклятие! Трябваше да броим главите след всяка разходка до кладенеца!

Масата се намираше зад гърба на Лихваря. Той не се обърна. Изчака раздаването, после се замъкна до тезгяха на Шилото и си плати мях бира. Докато пазарлъкът му отвличаше вниманието на местните, бързо размърдах пръсти с езика на глухонемите.

— Бъдете готови за нападение! Те знаят кои сме. Трябваше да си затварям устата пред Шилото!

Бунтът безумно копнееше да получи главите ни. Черният отряд си беше спечелил надлъж и нашир репутацията на успешен изтребител на бунтовническата напаст, където и да изникне тя. Макар че не сме чак такива късметлии, както ни описваха, новината за пришествието ни разнасяше ужас навсякъде, откъдето минем. Бунтът често минаваше в нелегалност и зарязваше всичките си дела, щом само приближим дадената област.

Да, но тук бяхме четирима — отделени от събратята си, очевидно неподозиращи, че ни грози опасност. Щяха да опитат. В момента най-важният въпрос беше как точно.

О, криехме козове в ръкавите си! Никога не играем честно, ако можем да го избегнем, философията на братството ни е в това да постигнем възможно най-добър резултат с възможно най-малък риск.

Високият, мургав мъж се надигна, напусна мястото си и се затътри по стълбите към спалните на горния етаж, Шекера изръмжа:

— Последвай го, Мускус!

Мускуса побърза след него, хилав като клонка на фона на якия мъжага. Местните зяпаха и се чудеха.

Лихваря използва знаци, за да попита:

— А сега какво?

— Ще чакаме — каза на глас Шекера, а после със знаци добави: — Ще вършим онова, за което са ни пратили.

— Не е много забавно да си жива примамка! — отвърна му със знаци Лихваря. Огледа нервно стълбището и предложи: — Я раздайте ръка и на Мускуса!

Погледнах към Шекера. Той кимна.

— Че защо не? Раздайте му около седемнадесет!

Мускуса имаше навика да залага ниско всеки път, щом събереше по-малко от двадесет. Като цяло тази стратегия не беше много лоша. Бързо пресметнах картите в главата си и се ухилих. Можех да му дам седемнадесет и да ми останат достатъчно ниски карти, за да раздам на всеки от нас по ръка, с която да го съсипем.

— Я ми подайте колодата! — Прехвърлих бързо картите, като изчислявах ръцете. — Ето!

Никой не получи карта над петица. Но в ръката на Мускуса все пак имаше по-високи, отколкото на останалите.

Шекера се ухили:

— Страхотно!

Мускуса обаче се бавеше. Лихваря заяви:

— Качвам се горе да го доведа!

— Добре — отвърна сержантът. Отиде и си взе бира.

Огледах местните. Започваха да им хрумват разни работи.

Втренчих се в един от тях и поклатих глава.

Лихваря и Мускуса се появиха след минутка. Слизаха пред мургавия, който пък се върна на мястото си. И двамата ни братя изглеждаха облекчени. Седнаха да продължим играта.

Мускуса попита:

— Кой раздаваше?

— Шекера — обясних му. — Ти си на ход!

Той веднага стреля ниско:

— Седемнадесет!

— Хи-хи-хи — отвърнах. — Изгарям те. Петнадесет!

Лихваря пък се наду:

— И двамата ви спипах! Четиринадесет!

А Шекера се обади:

— Четиринадесет. Натясно си, Мускус!

Мускуса остана вцепенен и невярващ в течение на няколко секунди. Накрая се сети.

— Копелета такива! Нарочно сте го направили! Да не мислите, че ще плащам за…

— Я по-кротко! Просто се пошегувахме, синко — ухили се нашият сержант, Брестака.

— Шегичка, а? И бездруго е твой ред да раздаваш!

Картите продължиха да обикалят и постепенно се спусна мрак.

Не се случиха други нередности. Местните започнаха да губят търпение. Някои се притесняваха за семействата си или задето закъсняват. Както навсякъде, повечето жители на Еша са загрижени най-вече за собствения си живот. Не ги интересуваше дали Бялата роза или пък Господарката е на власт. Малцината симпатизанти на Бунта се притесняваха и кога ще ни сполети отмъщението. Бояха се, че могат да останат заклещени между чука и наковалнята.

Преструвахме, се, че изобщо не сме схванали какво е положението. Шекера подаде знак:

— Кои са опасните?

Посъвещавахме се и се спряхме на трима, които можеха да представляват проблем. Шекера накара Мускуса да ги върже на местата им. С този ход осведомихме местните, че знаем какво се очаква и че сме подготвени. Не го предвкусваме с нетърпение, но сме готови. Нападателите изчакаха до полунощ. Бяха по-предпазливи от Бунтовниците, с които се срещаме по принцип. Може би репутацията ни се беше разраснала прекомерно…

Нахлуха стремително. Изпразнихме пружинните си тръби и развъртяхме мечовете, като отстъпихме в един ъгъл, далеч от огнището. Високият мъж наблюдаваше безразлично. Бунтовниците бяха много. Доста повече, отколкото очаквахме, и продължаваха да нахлуват. Блъскаха се, пречкаха се един на друг и се катереха по труповете на събратята си.

— Страхотен капан! — изпъшках. — Сигурно са поне стотина!

— Аха — отвърна Шекера. — Не върви на добре!

Ритна един в слабините и го резна, когато противникът му се присви.

Кръчмата вече гъмжеше от нашественици, а ако се съди по глъчката, отвън се тълпяха още. Явно на някого никак не му се искаше да се измъкнем.

Е, такъв беше и нашият план.

Ноздрите ми трепнаха. Във въздуха се разнесе миризма — съвсем лек повей, едва доловим над смрадта на страх и пот.

— Прикрийте се! — изкрещях и измъкнах от кесията на колана си мокър вълнен парцал. Смърдеше по-отвратително от настъпен скункс. Събратята ми направиха същото.

Някъде в тълпата изпищя човек. После още един. Надигна се адска глъчка от писъци. Враговете ни се суетяха наоколо, озадачени и паникьосани. Лицата им се кривяха в агония. Падаха на гърчещи се купчини, дращейки носовете и гърлата си. Много внимавах да държа носа и устата си заровени във вълната. Високият, слаб мъж излезе от сенките. Спокойно се зае да пронизва Бунтовниците със сребристо, педя и половина дълго острие. Пощади онези клиенти, които не бяхме вързали по местата им. Накрая подаде знак:

— Вече може да се диша нормално!

— Наблюдавай вратата! — нареди ми Шекера. Знаеше, че се отвращавам от подобни кървави кланета. — Мускус, ти поемаш кухнята. С Лихваря ще помогнем на Мълчаливия!

Бунтовниците отвън се опитаха да ни докопат, като пускаха стрели през вратата. Нямаха късмет. После се помъчиха да подпалят заведението.

Шилото бълваше змии и гущери от гняв. Мълчаливия, един от тримата магьосници на Братството, които бяха пратени в Еша още преди седмици, използва силите си да потуши огъня. Побеснели, Бунтовниците се приготвиха за обсада.

— Сигурно са свикали всичките си поддръжници в тази област! — оплаках се аз.

Шекера сви рамене. С Лихваря събираха труповете на защитни барикади.

— Сигурно са си устроили базов лагер наблизо!

Разузнаването за състоянието на Бунтовниците в Еша беше проведено щателно. Господарката се подготвяше добре, преди да ни прати в устата на лъва. И все пак не ни беше казано да очакваме, че на един хвърлей оттук са струпани подобни сили.

При все успеха ни умирах от страх. Навън имаше солидна тълпа и, ако съдим по гълчавата, непрестанно пристигаха още. След първото си изпълнение Мълчаливия вече не играеше с нашето асо в ръкава.

— Ти прати ли птичката си? — подпитах го, приемайки, че е имало причина за разходката му до горния етаж.

Той кимна. Това ме поуспокои малко. Но не кой знае колко.

Тонът на гълчавата се промени. Бунтовниците отвън заглъхваха. Нови стрели прелетяха през вратата. Още при първия щурм я бяха изкъртили от пантите. Струпаните на прага тела нямаше да забавят нашествието на Бунта.

— Смятат да влязат! — предупредих Шекера.

— Добре!

Той се присъедини към Мускуса в кухнята. Лихваря дойде при мен. Мълчаливия — стегнат и смъртоносен, като кобра — се разположи в средата на общата зала. Навън се надигна рев.

— Ей ги, идат!

С помощта на Мълчаливия удържахме главния напор, но нападателите започнаха да блъскат по капаците на прозорците. Скоро защитниците на кухнята бяха принудени да я напуснат. Сержант Шекера уби един прекалено ревностен нападател и отдели няколко секунди, колкото да се провикне:

— Къде, по дяволите, се бавят, Мълчалив?

Магьосникът сви рамене. Изглеждаше почти безразличен пред близостта на смъртта. Метна заклинание по един наглец, който се опитваше да мине през прозореца.

В нощта прозвуча ревът на тръбите.

— Ха! — изкрещях. — Идат най-сетне!

Последната врата на капана се беше захлопнала.

Оставаше нерешен един въпрос: дали Отрядът щеше да дойде, преди нападателите да ни довършат? Поддадоха още прозорци. Мълчаливия не можеше да бъде едновременно навсякъде.

— Към стълбите! — извика Шекера. — Отстъпвайте към стълбите!

Затичахме се. Магьосникът призова пагубна мъгла. Не беше смъртоносното чудо, което използва преди това. Вече не беше в състояние да повтори същия номер — нямаше време да се подготви.

Стълбите бяха лесни за удържане. Двама души и Мълчаливия зад гърба им бяха достатъчни да ги защитават вовеки веков. Бунтовниците бързо го забелязаха и се заеха да палят пожари. Този път нашият магьосник нямаше с какво да потуши пламъците.