Глен Кук
Надвисналата сянка (5)

5.
Хвойноград — Скубльо Кестенявия

Беше студен и сив ден — безветрен, мъглив и мрачен. Разговорите в „Желязната лилия“ не вървяха, като изключим киселите едносрични възклицания пред мизерния огън.

Скоро заръмя и дъждът омота града в тюлените си завеси. Кафеникави и сиви силуети обезсърчено се свиваха по протежението на мръсната, кална улица. Беше ден, насилствено изтръгнат от утробата на отчаянието. В кръчмата си Скубльо Кестенявия отмести поглед от търкането на халбите. На това му викаше „да отръскаш праха“. Вече никой не използваше калпавите му съдини, защото никой не купуваше и евтиното му, кисело вино. Хората не можеха да си го позволят.

„Лилията“ се издигаше от южната страна на Цветната улица. Тезгяхът на Скубльо гледаше към входа на потъналата в здрач обща зала. За влизащите откъм светлата улица клиенти орлякът малки масички, обградени с люпилото си разнебитени столчета, се превръщаха в опасен лабиринт. Препятствията се разнообразяваха и от половин дузина неодялани опорни колони. Талпите на тавана се спускаха твърде ниско за по-висок човек. Напуканите и изкорубени дъски на пода скърцаха и пропускаха всичко разлято.

По стените прашасваха напълно безполезни старовремски вехтории и странни дрънкулки, които разни клиенти бяха оставили или забравили. Скубльо Кестенявия беше твърде мързелив, за да реши да ги почисти, а още по-малко да вземе да ги свали.

Общата зала обикаляше тезгяха му и стигаше до огнището с най-добрата маса пред него. В задния ъгъл — на метър от кухненската врата, където дори отблясъците на огъня проникваха рядко, се намираше и стълбището към стаите за гости.

В този потънал в мрак лабиринт влезе дребно, лукаво човече. Носеше вързоп дървесни парчетии.

— Скубльо? Може ли…?

— Мътните го взели! Че що не, Аса? Всички ще се порадваме!

Огънят беше затихнал до купчинка сива пепел.

Аса приклекна до огнището. Неколцината клиенти там кисело му направиха място до майката на Скубльо. Старата Юни беше сляпа и не можеше да различи кой е дошъл. Дребосъкът постави вързопа пред себе си и се зае да разбърква жаравата.

— Нещо ново по кейовете днес? — поинтересува се Скубльо.

Аса поклати глава.

— Никой не пристигна. Никой не замина. Имаше само пет места за товарачи на каруци. Голям бой настана!

Кестенявия кимна. Аса не беше добър боец. Не му идеше отръки и честната работа, ако трябва да признаем откровено.

— Скъпа, една глътка за Аса! — Скубльо махна с ръка още докато говореше.

Прислужничката му вдигна очуканата халба и я занесе до огнището.

Съдържателят не харесваше дребосъка. Беше потаен, крадец, лъжец, лентяй — въобще човек, който би продал и сестра си за шепа медни гирши. Вечно мрънкаше и се оплакваше, пък си падаше и страхливец. Скубльо го толерираше, макар че и на самия него малко благотворителност нямаше да му се отрази зле. Аса беше един от бездомните, които съдържателят пускаше да спят на пода в общата зала, винаги когато носеха дърво за огъня. Вярно, така не трупаше нови пари в касичката, но пък осигуряваше малко топлинка за скованите от артрита кокали на Юни.

Да намериш дърва за огрев зимно време в Хвойноград беше доста по-трудно занятие от това да си намериш работа. Скубльо чак се чудеше на твърдата решителност на Аса да избягва почтения труд.

Пукането на огъня раздвижи ледения въздух. Кестенявия остави мръсния си парцал. Спря зад майка си и протегна ръце към топлината. Връхчетата на пръстите му веднага изтръпнаха от болка. Допреди малко не беше забелязал колко се е намръзнал. Зимата се очертаваше дълга и студена…

— Аса, имаш ли някакъв редовен източник на дърво?

Скубльо не можеше да си позволи да купува гориво. Напоследък дървата за горене в Пристанището идваха от сечища далеч нагоре по течението. Беше скъпо. В младостта му…

— Не — Аса се взря отчаяно в пламъците.

Боровият аромат на треските се разнесе из „Лилията“. Скубльо се притесни за комина. Караха поредната зима на чамова гнилоч, а изобщо не беше чистен. Ако лумнеше пожар, това щеше да го съсипе!

Надяваше се нещата скоро да се обърнат към добро. Беше преминал границата, тънеше в дългове до уши и отчаянието го завладяваше.

— Скубльо!

Той погледна към масите — по-скоро към единствения клиент, който наистина си плащаше.

— Гарван?

— Още едно, ако обичаш!

Скубльо потърси с поглед Глезанка. Не я откри и изруга тихичко. Нямаше смисъл да крещи. Момичето беше глухо — за да говориш с него, трябваше да използваш езика на знаците. Сметна го за нелоша придобивка, когато Гарвана му предложи да я наеме, в „Лилията“ се шепнеха безброй тайни. По негово мнение като нищо щяха да се споделят и повече, ако хората можеха да говорят свободно, без да ги е страх от подслушвачи.

Кестенявия поклати глава и напълни халбата на Гарвана. Не харесваше и него, отчасти защото беше печеливш играч в областта на Аса. Нямаше видим източник на доходи, но винаги разполагаше с пари. Другият източник на недоволството му беше, че Гарвана е и по-млад, и по-силен, и по-здрав от всички останали клиенти на „Лилията“. Изпъкваше като насинен пръст. „Лилията“ се намираше в най-западналия край на Патъка, близо до речния бряг. Привличаше всички пияници, застаряващи курви, наркомани, бездомници и човешки отпадъци, които доживяваха мизерните си дни в този последен пристан, преди мракът да ги погълне изцяло. Понякога Скубльо агонизираше от страх да не би неговата „Лилия“ наистина да се окаже последна спирка край пътя за Отвъдното.

А на Гарвана не му беше тук мястото. Можеше да си позволи по-добра квартира. На Кестенявия чак му се искаше да събере смелост и да го изхвърли. От този тип кожата му настръхваше. Все седи на ъгловата си маса, оглежда с вледеняващо подозрение всеки влязъл в кръчмата, но инак очите му са мъртви. И безкрай си чисти ноктите с нож, наострен като бръснач. Пък ако някой посмееше да посегне да завлече Глезанка горе, Гарвана отронваше няколко ледени, безизразни слова… Всичко това озадачаваше Скубльо. Макар да не забелязваше очевидна родствена връзка, клиентът му защитаваше момичето сякаш му е първородна дъщеря. Че за какво друго може да служи една кръчмарска повлекана, да му се невиди? Кестенявия потрепери и заличи тази мисъл от съзнанието си. Имаше нужда от Гарвана. Нуждаеше се от всеки плащащ си клиент, до който можеше да се докопа. И бездруго оцеляваше на пост и молитва.

Донесе виното. Гарвана пусна три монети в ръката му. Едната беше сребърна лива.

— Хей?

— Докарай малко свястно дърво тук, Скубльо! Ако исках да мръзна, щях да си стоя отвън.

— Да, господине!

Скубльо отиде до вратата и надникна към улицата. Складът за дърва на Бамбука се намираше на съседната пресечка.

Ръмежът бе прераснал в леден дъжд. Калта по улицата вече замръзваше.

— Ще завали сняг преди смрачаване! — заяви съдържателят ей тъй, безцелно.

— Влизай или излизай! — изръмжа Гарвана. — Не хаби топлото, което имаш!

Кестенявия се измъкна навън. Надяваше се да стигне до Бамбука, преди студът да започне да го хапе силно. Но в ледения порой насреща различи две сенки. Едната беше огромна. И двамата минувачи бяха прегърбени, а вратовете им — омотани с парцали, които пречеха на леда да се стича в гърбовете им.

Скубльо хукна обратно към „Лилията“.

— Ще мина от задната врата! — промърмори. — Глезанке, излизам. Не си ме виждала още от заранта!

— Крейг? — подаде му знак момичето.

— Крейг — призна си той.

Гмурна се в кухнята, смъкна парцаливото си палто от куката и се уви в него. На два пъти изтърва резето на вратата, преди да успее да го вдигне. Когато се измъкна на студа, го пресрещна зловеща усмивка с три липсващи зъба. Кисела смрад нахлу в ноздрите му. Един мръсен пръст го ръгна в гърдите.

— Тръгнал ли си нанякъде, Скубльо?

— Здрасти, Червен! Просто отивах да видя дали Бамбука има дръвца за горене.

— Не, не ти е натам пътят!

Пръстът го бутна. Скубльо заотстъпва назад, докато се озова в общата зала. Целият изпотен, попита:

— Искаш ли глътка вино?

— Много мило от твоя страна, Скубльо! Нека да са три!

— Три ли? — гласът на Кестенявия се пречупи.

— Не ми казвай, че не знаеш, дето Крейг е тръгнал насам!

— Не знаех — излъга съдържателят.

По кривата му усмивка, в която липсваха зъби, Скубльо разбра, че Червения не му е повярвал.