Глен Кук
Надвисналата сянка (49)

49.
На път

Едноокия възрази:

— Нуждаем се от почивка!

— Няма да почиваме, докато не умрем — отвърнах. — Вече сме от другата страна, Едноок! Сторихме онова, което Бунтът не успя. Разправихме се с Хромия, последния от първоначалните Покорени. Тя ще тръгне след нас, настървена като булдог, стига само да приключи тази история с черните замъци. Задължена е да ни преследва. Ако не ни докопа бързо, всеки бунтовник на десет хиляди километра околовръст ще започне да замисля планове. Останали са само двама Покорени и единствено Шепота става за нещо.

— Така е, знам. Просто си мечтаех. Не можеш да спреш и мечтите ми, Знахар!

Взрях се в медальона, който носеше Скубльо. Трябваше да го оставя на Господарката, но среброто можеше да се окаже спасител на живота ни нататък по пътя, който трябваше да изминем. Стиснах здраво зъби и се заех да изчопля очите на змиите.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Смятам да ги оставя при Хромия. Ще ги натъпча в него. Нищо чудно да прихванат.

— Ха! — промърмори Гоблин. — Забавно и подходящо!

— Сметнах го за интересен обрат на съдбата. Да го върна на Властелина един вид.

— И Господарката ще бъде принудена да го унищожи. Това ми харесва!

По изключение и Едноокия се съгласи с мнението му.

— И аз мислех, че ще ви хареса, момчета! А сега да проверим погребали ли са всички!

— Минаха само десет минути, откак са се върнали с телата!

— Добре. Да идем да помогнем тогава!

Надигнах се и посетих онези, които бях закърпил. Не знам дали всички, които върнаха от засадата Хагоп и Мускуса, са били умрели, когато двамата са стигнали там. Но сега със сигурност бяха. Кеглата, във всеки случай, беше мъртъв от доста време, макар че ми го донесоха за оглед.

Пациентите ми бяха добре. Единият дори дойде достатъчно на себе си, за да се изплаши. Потупах го по рамото и изкуцах навън. Сега полагаха в земята Кеглата, редом със Скубльо и Вола, и момчето на Хромия, което бяха погребали по-рано. Оставаха само два трупа. Аса усърдно мяташе лопата след лопата пръст. Другите стояха и го гледаха, докато не ме видяха, че ги стрелкам с поглед.

— Колко събра? — попитах дебелака, когото бях накарал да претърси за ценни вещи мъртъвците.

— Не е много — и ми показа пълна с дреболии шапка.

— Вземи каквото ти е необходимо за покриване на щетите.

— Момчета, на вас ще ви трябват повече!

— Ти изгуби каруца и впряг, да не споменаваме за кучетата. Вземи колкото ти е нужно! Винаги мога да обера някой друг, който не ми харесва толкова.

Никой не знаеше, че съм пребъркал кесията на Скубльо. Тежестта й ме изненада. Беше тайният ми запас. Допълних:

— Вземи и няколко коня.

Той поклати глава.

— Нямам намерение да ме хванат с чужди животни, след като вълненията преминат и Принцът започне да си търси изкупителни жертви… — Подбра няколко сребърни монети. — Това ми стига!

— Ти си знаеш. По-добре се покрий в гората за известно време. Господарката ще дойде тук, а тя е по-ужасна от Хромия.

— Така и ще сторя.

— Хагоп! Ако нямаш намерение да копаеш, най-добре подготви конете! Мърдай!

Махнах на Мълчаливия. Заедно довлякохме Хромия до едно клонесто дърво отпред. Магьосникът метна въже върху по-висок клон, а аз натиках очите на змиите в гърлото на Покорения. Вдигнахме го във въздуха. Той бавно се люлееше на слабата лунна светлина. Потрих ръце и го огледах.

— Доста време мина, но все пак те докопахме!

Десет години исках да го видя мъртъв. Беше най-нечовечният от Покорените.

Аса се приближи към мен.

— Всички са погребани, Знахар!

— Добре. Благодаря за помощта! — и тръгнах към хамбара.

— Мога ли да дойда с вас, момчета?

Разсмях се.

— Моля те, Знахар! Не ме оставяй тук, където…

— Нямам нищо против да дойдеш, Аса! Но не очаквай да се грижа за теб! И не опитвай мръсни номера. По-скоро бих те убил, отколкото да те приема.

— Благодаря, Знахар! — Той изтича напред и забързано оседла още един кон. Едноокия ме погледна и поклати глава.

— По седлата, хора! Да идем да намерим Гарвана!

Макар че препускахме здравата, не се бяхме отдалечили и на четиридесет километра от хана, когато нещо удари съзнанието ми като юмрука на борец. Образува се златен облак, излъчващ гняв.

— Ти изчерпи търпението ми, лечителю!

— Ти изчерпи моето много отдавна!

— Ще съжаляваш за това убийство!

— Ще тържествувам заради него! Това е първото достойно нещо, което съм извършил от тази страна на Морето на страданията. Иди си търси семената на замъка. И ме остави на мира. Квит сме!

— О, не! Отново ще чуеш за мен! Веднага щом затворя последната врата на съпруга ми!

— Не изпитвай късмета си, стара вещица! Готов съм да изляза от играта. Притисни ме и ще науча телекуре^[1]!

Това я хвана неподготвена.

— Питай Шепота за онова, което изгуби в Гората на облака и се надяваше да си възвърне в Порт Медовина. После размисли какво ще стори ядосаният Знахар, ако знае къде да го намери…

Последва неприятният пристъп на повдигане, когато тя се оттегли.

Открих, че спътниците ми ме гледат странно.

— Просто казвах довиждане на моето момиче! — обясних им.

Изгубихме Аса в Солниград. Там си починахме за ден — подготвяхме се за следващия участък — и когато стана време за тръгване, дребосъкът просто не се появи. Никой не си направи труда да го търси. В памет на Скубльо го оставих на мира и дори му пожелах късмет. Ако съдим по миналото му, той вероятно си го е получил — и то зле.

Прощалният ми дар за Господарката не прихвана. Три месеца след деня на падането на Хромия, докато почивахме, преди да препуснем през последната верига хълмове между нас и Кюнцеград, златният облак ме посети отново. Този път Господарката не беше толкова любезна. Всъщност изглеждаше леко развеселена.

— Поздравления, лечителю! Мислех, че сигурно искаш да знаеш — заради Аналите, които водиш — че заплахата от Черния замък вече не съществува. И последното семе бе открито и разрушено! — и още по-развеселено добави: — Няма как съпругът ми да се надигне, лишен от порталите си. Отрязан е, напълно неспособен да се свърже със симпатизантите си. А в Могилните земи съм разположила постоянни военни постове!

Не се сещах какво мога да кажа. Беше постигнала всичко, което очаквах — и се бях надявал да успее, защото Тя представляваше по-малкото зло и, подозирам, си оставаше носител на искра, която не се бе предала на мрака. Господарката беше предпочела да се въздържи в няколко ситуации, когато можеше да развихри жестокостта си. Възможно е, ако се чувстваше незаплашвана, да поеме към светлината, а не да навлиза по-дълбоко в мрака. Кой знае.

— Разпитах Шепота с Окото. Отърви се, Знахар!

Никога преди не ме беше наричала по име. Веднага застанах нащрек. Но в гласа й вече не се долавяше хищно веселие.

— Да се отърва ли?

— От онези ръкописи. И от момичето.

— Момичето ли? Кое момиче?

— Не се преструвай на невинен! Знам. Оставил си по-широка следа, отколкото си мислиш. И дори мъртъвците отговарят на въпроси, които никой не е знаел, че могат да бъдат зададени. Вашият Отряд например — колкото намерих от него, когато се върнах в Хвойноград — ми разказа по-голямата част от историята. Ако искаш да доживееш дните си в мир, убий я! Ако не го сториш, аз ще го направя. Заедно с всички около нея.

— Не знам за какво говориш!

Отново долавях в гласа й веселие, но сурово. Злобно.

— Води Аналите си, лечителю. Ще поддържаме връзка! И ще те осведомявам за напредъка на империята.

Озадачен, попитах:

— Защо?

— Защото ми е забавно. Пази се! — и тя полека се оттегли.

Влязохме в Кюнцеград — не просто изтощени, а полумъртви от умора. Намерихме Лейтенанта и кораба и — хей! — Глезанка, която живееше на борда заедно с Отряда. Лейтенанта беше подписал договор да станем частна охрана на меркантилен комисионер. Добави и нашите имена в списъка за заплати, веднага щом се възстановихме.

Не открихме Гарвана обаче. Той беше избегнал срещата или сблъсъка със старите си другари, като за пореден път изклинчи и дезертира. Съдбата е измамна кучка, която клони към иронията. След всичко, през което бяхме минали и което бяхме сторили — и бяхме оцелели до един! — точно заранта, когато Лейтенанта пристигнал, някогашният ни брат се подхлъзнал на мокрия мрамор на една платформа в обществената баня, ударил си главата, паднал в басейна и се удавил.

Отказвах да повярвам. Не можеше да бъде истина, след онази сценка, която беше изиграл на север. Порових наоколо. Задълбах в историята. И се молех. Но имаше много хора, които бяха видели тялото. Най-достоверният свидетел от всички — Глезанка — беше напълно убедена. Накрая и аз се предадох. Този път никой не искаше да се вслуша в съмненията ми.

Лично Лейтенанта твърдеше, че е видял и разпознал трупа, докато пламъците от погребалната клада се издигали сутринта на пристигането му. Точно там беше срещнал Глезанка и я беше върнал под грижите на Черния отряд.

Какво мога да кажа? Ако Глезанка вярва, сигурно е истина. Гарвана никога не е успял да я излъже. Деветнадесет дни след идването ни в Кюнцеград надойдоха и още от нашите, което обясняваше забележката на Господарката, че разпитала само онези, които успяла да намери след завръщането си в Хвойноград.

Брестака влезе на кон в града, следван от седемдесет души, повечето братя от старите дни, които беше измъкнал от Хвойноград, докато отсъстваха всички Покорени с изключение на Перото. Но той бил толкова объркан от противоречивите заповеди на Господарката, че изобщо изпуснал истинското състояние на нещата в Порт Медовина. Последвал ме беше нататък по брега.

Та тъй, за две години Черният отряд прекоси света от край до край, от най-далечния източен район до най-далечния западен, измина близо осем хиляди километра и междувременно почти бе унищожен, но намери нова цел и нов живот. Сега бяхме фаворити на Бялата роза, опърпана подигравка с легендарната армия, която трябваше да победи Господарката.

Не вярвам и на дума от това пророчество. Но Гарвана беше казал на Глезанка, че е Избраната, и поне тя беше готова да изиграе ролята си.

Какво друго ни остава, освен да опитаме?

Вдигнах чаша вино в кабината на собственика. Брестака, Мълчаливия, Едноокия, Гоблин, Лейтенанта и Глезанка вдигнаха своите. На палубата над нас екипажът се приготвяше за отплаване. Брестака беше донесъл и сандъчето с парите на Отряда. Нямаше нужда да работим. Произнесох тоста си:

— За двадесет и деветте години!

Двадесет и девет години. Според легендата толкова оставаха, преди да се завърне Великата комета и късметът да се усмихне на Бялата роза.

Те отвърнаха:

— За двадесет и деветте години!

Стори ми се, че забелязвам с ъгълчето на окото си блед златист отблясък и чувам съвсем тих развеселен кикот.