Глен Кук
Надвисналата сянка (48)

48.
Ханът — засада

Четиримата южняци трепереха и се потяха. Не знаеха какво точно става, но това, което виждаха, не им харесваше. Само че бяха убедени, че съдействието е единственото им спасение.

— Гоблин! — извиках към горния етаж. — Виждаш ли ги още?

— Малко остава. Брой до петдесет и почвай!

Преброих бавно, като се стараех да запазвам равномерно темпо. Бях изплашен не по-малко от южняците.

— Сега!

Гоблин хукна по стълбите с всички сили. До един изтичахме до хамбара, където чакаха животните и каруцата. Изхвърчахме оттам и се понесохме с трясък по пътя, като осем човека, спипани едва ли не по бели гащи. Зад нас групата на Хромия спря за миг, колкото да се опомни, след което хукна по петите ни. Забелязах, че Покореният налага темпото. Чудесно. Хората му не горяха от желание да се заиграват със старите си приятелчета.

Бях най-отзад, зад двамата дребни магьосници и каруцата. Едноокия караше, а Гоблин държеше жребеца си редом с каруцата.

Прехвърчахме покрай неравен участък, където пътят започваше полека да изкачва гористия хълм на юг от хана. Ханджията беше казал, че гората продължава с километри. Той самият тръгна преди нас, заедно с Мълчаливия, Вола и онези, на които щяха да се престорят южняците.

— Хей! — подвикна някой отзад.

Подминахме окачено на нисък клон парче червен плат. Едноокия се изправи в каруцата, стиснал юздите, докато се извръщаше. Гоблин се приближи и черният магьосник скочи.

За момент ми се стори, че няма да успеят. Гоблин почти пропусна. Кракът на Едноокия се провлачи в прахта. После той се надигна нагоре и се просна по корем зад приятеля си. Стрелна ме с поглед — предизвикваше ме да се усмихна. Въпреки това се ухилих.

Каруцата се удари в предварително приготвените трупи и се обърна. Конете се разцвилиха, бореха се с все сили, но не успяха да я удържат. Заедно с каруцата полетяха извън пътя и се заудряха в дърветата. Животните се гърчеха от болка и ужас, докато каруцата се разпадаше. Хората, които бяха приготвили капана, изчезнаха незабавно.

Пришпорих жребеца си напред покрай Гоблин, Едноокия и Лихваря. Разврещях се на южняците и им дадох знак да продължават, да пришпорват конете, да се махат оттук!

На половин километър оттам завих по пътеката, за която ми беше казал дебелакът и щом влязох достатъчно навътре в гората, спрях да изчакам Едноокия да седне удобно. После потеглихме бързешком към странноприемницата.

Над нас Хромия и групата му връхлетяха върху обърнатата каруца, още докато конете цвилеха от ужас.

Започна се.

Викове. Писъци. Умиращи хора. Съскане и вой на заклинания. Не мислех, че Мълчаливия има шанс, но той се беше писал доброволец. Каруцата според идеята трябваше да отвлече вниманието на Хромия за време, достатъчно масираната атака да го хване неподготвен.

Приглушена от разстоянието, шумотевицата още продължаваше, когато стигнахме обработваемите земи.

— Не може всичко да се е провалило — провикнах се. — Продължава доста дълго!

Не се чувствах такъв оптимист, на какъвто се преструвах. Не това очаквах. Планът беше да ударят бързо, да наранят Хромия и да избягат, като нанесат достатъчно щети, за да го накарат да се оттегли в хана и да ближе раните си.

Закарахме конете в хамбара и се насочихме към скривалищата си. Промърморих:

— Знаеш ли, нямаше да сме тук, ако Гарвана го беше убил, когато му се даде тази възможност!

Преди много време помагах да хванат Шепота, докато тя се опитваше да убеди Хромия да премине на тяхна страна. Тогава Гарвана имаше страхотната възможност да го довърши веднъж завинаги. Но не го направи, макар че поводът му за омраза към Покорения беше сериозен. А сега милостта му се бе върнала да преследва всички ни.

Лихваря влезе в кочината на прасетата, където бяхме поставили груба, лека балиста, построена като част от предишния ни план. Гоблин хвърли слабо заклинание, което я превърна просто в поредната свиня. Съмнявах се, че ще стигнем до употребата на балистата.

С Гоблин изтичахме на горния етаж да следим пътя и хребета от изток. Щом се откъснеше, което не беше сторил както бе по плана, Мълчаливия щеше да скрие посоката, в която са поели южняците. После трябваше да се оттегли през гората до хребета, откъдето да следи какво става в хана.

Надявах се искрено, че някои от хората на Хромия ще продължат след местните. Не бях казал на въпросните господа, просто се надявах да проявят достатъчно здрав разум и да продължат да бягат и по-нататък.

— Хо! — провикна се Гоблин. — Ето го Мълчаливия! Успял е!

За кратко мернах хора, но не можах да различа кой кой е.

— Само трима са — промърморих. Това означаваше, че четирима не са успели да преминат. — По дяволите!

— Капанът трябва да е сработил — обади се Гоблин. — Иначе нямаше да са тук!

Не се чувствах толкова уверен. Не бях изкарал много време като полеви командир. Още не се бях научил да се справям с емоциите, които те връхлитат, когато знаеш, че са били убити хора просто изпълнявали заповедите ти.

— Идват!

Ездачите излязоха от гората и препуснаха по Посоления път през надвисващите сенки.

— Преброих шестима. Не, седмина са — обадих се аз. — Сигурно не са тръгнали след онези…

— Струва ми се, че всички са ранени.

— Изненадали сме ги успешно. Хромия с тях ли е? Виждаш ли?

— Не. Онзи… Това е Аса. По дяволите, този на третия кон е старият Скубльо, а ханджията е отзад до последния!

Значи отчасти положителен резултат. Те бяха наполовина по-слаби отпреди, а аз бях изгубил само двама от изпратените по задачи шестима.

— Какво ще правим, ако Хромия не е с тях? — попита Гоблин.

— Ще вземем каквото ни се дава!

Мълчаливия беше изчезнал зад далечния хребет.

— Ето го, Знахар! Пред съдържателя. Имам чувството, че е в безсъзнание.

Би било прекалено голямо постижение… Но Покорения наистина не изглеждаше на себе си.

— Да слезем на долния етаж!

През спукан кепенец на прозорец гледах как враговете ни излизат на двора. Единственият здрав и прав член на групата беше Аса. Ръцете му бяха вързани за седлото, а краката — в стремената. Един от ранените слезе от коня, освободи дребосъка и го заплаши с нож, докато помагаше на другите. Раните на ездачите бяха най-разнообразни. Скубльо имаше вид на човек, който вече би трябвало да е умрял. Съдържателят се намираше в малко по-добра форма. Като че ли просто беше блъскан доста насам-натам.

Накараха Аса и дебелака да свалят Хромия от животното му. Едва не се издадох тогава… Липсваше по-голямата част от дясната ръка на Покорения, а имаше и други тежки рани. Но, разбира се, щеше да се възстанови, ако останеше под защитата на приятелите си. Покорените са корави.

Аса и дебелакът тръгнаха към портата. Хромия висеше помежду им като мокро въже. Войникът, който беше пазил дребния пленник, отвори вратата.

Хромия се събуди и изквака:

— Не! Капан!

Аса и съдържателят го изпуснаха. Дребосъкът започна да пристъпва от крак на крак със затворени очи. Съдържателят свирна пронизително и кучетата му с пяна на уста изскочиха от хамбара.

Гоблин и Едноокия влязоха в играта. Скочих навън и нападнах Хромия, докато той се опитваше да се изправи на крака. Острието ми се заби в рамото му, под чукана от дясната ръка. Оцелелият му юмрук се сви и ме удари в корема.

Въздухът излетя от дробовете ми. За малко да припадна. Седнах на земята, повръщах си червата и едва осъзнавах какво става наоколо.

Кучетата бясно се спуснаха върху хората на Хромия. Поне половин дузина се нахвърлиха върху Покорения, който ги удряше с юмрук и всеки негов удар оставяше по едно мъртво куче.

Гоблин и Едноокия също го нападнаха, като го удряха с всичко, което имаха под ръка. Противникът разбиваше заклинанията им като дъжд, смаза Едноокия и се обърна към другаря му.

Той избяга. Хромия се повлече след него, махайки с ръка, а оцелелите мастифи късаха гърба му. Гоблин изтича към кочината. Просна се на земята, преди да я достигне, и вяло се загърчи в бурените. Хромия се търкули до него, вдигнал юмрук за смъртоносен удар.

Копието на Лихваря разби гръдната му кост и щръкна цели три педи от гърба му. Покореният стоеше на място, олюляваше се — дрипаво човече в кафяви дрехи, което опипваше копието… Сякаш цялата му воля бе съсредоточена в него. Гоблин изпълзя встрани. От кочината Лихваря опъна отново балистата и зареди още едно копие.

Уумп! Този изстрел прониза Хромия през цялото тяло и го събори на земята. Кучетата се хвърлиха към гърлото му.

Успях да си поема дъх. Потърсих меча си. Смътно осъзнавах, че от къпинака по протежение на канавката, на петдесетина метра от нас, се разнасят немощни стенания. Самотно куче тичаше напред-назад, ръмжейки. Аса. Беше се скрил в единственото възможно прикритие.

Успях да подвия крака. Дебелака помогна на Едноокия да се изправи, после грабна едно захвърлено оръжие. Тримата се скупчихме около Хромия. Той лежеше в бурените и припълзяваше полека странешком. Маската му се беше накривила и виждахме съсипаното лице, което криеше. Не можеше да повярва в това, което се случваше. Много вяло махна на кучетата.

— Всичко е за нищо — казах му. — Ръкописите вече от месеци не са тук…

Дебелакът заяви:

— Това е за брат ми! — и завъртя меча си. Беше толкова пребит и така се бе схванал, че не успя да вложи много сила в удара.

Хромия се опита да му отвърне. Не му оставаше нищо и вече усещаше, че ще умре. След всички изминали векове. След като беше преживял и Белите рози, и гнева на Господарката след предателството му в битката за Розоград и в Гората на облака.

Очите му се подбелиха и той припадна. Осъзнах, че призовава Мама на помощ.

— Да го убием бързо! — наредих. — Той вика Господарката!

Сечахме, кълцахме и режехме. Кучетата също помогнаха. А той не искаше да умира. Дори когато енергията ни се изчерпи, в него тлееше искрица живот.

— Да го завлечем отпред!

Така и сторихме. Там видях Скубльо, проснат на земята заедно с хората, които навремето ми бяха братя в Черния отряд.

Погледнах към избледняващата светлина и видях да се приближава Мълчаливия, следван от Хагоп и Мускуса. Изпитах смътно удоволствие, че поне те двамата са оцелели. Бяха добри приятели, откакто се помня, и не си представях как единият ще преживее без другия.

— Вола е загинал, а?

Дебелакът отвърна:

— Аха. Той и този Скубльо пострадаха най-много. Но трябваше да ги видиш. Скочиха на пътя и свалиха магьосника от коня му! Вола му отряза ръката. Двамата заедно убиха цели четирима!

— Вола?

— Някой му строши главата. Все едно да удариш пъпеш със секира!

— А Кеглата?

— Стъпкаха го до смърт. Но все пак победи!

Приклекнах до Скубльо. Едноокия стори същото.

— Как те хванаха? — попитах ханджията.

— Твърде съм дебел да тичам бързо… — Той успя да се усмихне вяло. — Никога не съм искал да ставам войник!

Ухилих се.

— Ти как мислиш, Едноок? — Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че нищо не мога да сторя за Скубльо.

Чернокожият магьосник поклати глава.

Гоблин се обади:

— Двама от тези са още живи, Знахар! Какво според теб да правим с тях?

— Вкарайте ги вътре. Ще ги закърпя!

Бяха ми братя. Това, че Покорените са ги накарали да сменят страната и са ги направили наши врагове, не означаваше, че не заслужават помощта ми.

Дойде Мълчаливия. Здрачът го правеше още по-висок. Каза със знаци:

„План, достоен за Капитана, Знахар!“

— Вярно… — взрях се в Скубльо, трогнат повече, отколкото според мен се полагаше.

Пред мен лежеше един истински мъж. Беше затънал по-дълбоко, отколкото всички други, които познавах. Но си бе пробил път до повърхността, върна се и стана достоен човек. Беше много по-добър от мен, защото бе открил пътеводната си звезда и бе определил курса си по нея, макар че това му костваше живота. Може би, поне отчасти, бе успял да изплати дълга си.

Като се остави да го убият в битката, която не беше негова, стори и друго. Превърна се в нещо като мой личен светец, пример за идните дни. През последните мигове от живота си бе вдигнал значително летвата.

Преди края се усмихна. Попита:

— Успяхме ли?

— Успяхме, Скубльо! Благодарение на теб и на Вола!

— Добре… — все още усмихнат, той затвори очи.

Хагоп се обади:

— Хей, Знахар! А какво да правим с този изрод, Аса?

Дребосъкът още се криеше в къпините и викаше за помощ.

Кучетата го бяха обградили.

— Забийте няколко копия в него — промърмори Едноокия.

— Не — обади се с тих шепот Скубльо. — Оставете го на мира. Той ми беше приятел! Опита се да се върне, но го хванаха. Оставете го!

— Добре, Скубльо! Хагоп! Изкарайте го от там и да се маха!

— Какво?

— Чу ме! — обърнах поглед към Кестенявия. — Така добре ли е, приятелю?

Той не отговори. Не би и могъл. Но се усмихваше.

Изправих се и казах:

— Поне един човек умря така, както искаше. Мускус, донеси проклетата лопата!

— Но, Знахар…

— Донеси проклетата лопата и се хващай за работа! Мълчалив, Едноок, Гоблин, вътре! Трябва да съставим плановете си!

Здрачът бе почти угаснал. Според преценката на Лейтенанта оставаха няколко часа, докато Господарката достигне Порт Медовина.